бюлетин 105

ВИРТУАЛЧНОСТ

Скот Гарет едновременно се радваше и се притесняваше. Мисията щеше да му осигури бодрост и разнообразие, каквито му липсваха, откакто напусна Скотланд Ярд. От друга страна, се страхуваше, че този път е сам, че не може да разчита на помощ нито от колеги, нито от властите.

Когато от Световната банка му се обадиха, че имат конфиденциална задача, която искат да му възложат, двете споходили го най-напред предположения бяха, че, първо, работата мирише на гнила политика, и, второ, че секретността е пропорционална на високия ранг на замесените. Както се оказа, не се бе излъгал. Следващата мисъл, способна да охлади първоначалния му ентусиазъм, бе да осъзнае, че в подобни случаи въображението му не стига да си представи в каква каша ще се заплете. Ала все пак не очакваше, че действителността може дотолкова да надмине всякакви налудничави хрумвания.

Във Вашингтон налетя и на друга изненада.

– Инспектор Гарет, много се радвам да ви видя отново – посрещна го за негова изненада Марк Хенсли, бивш негов колега, а сега директор по сигурността на Световната банка.

– Вече не съм инспектор, Марк – усмихна се той, като влезе в просторния кабинет. – Пенсионирах се.

– Знам, знам. Нали затова избрахме тъкмо теб.

Хенсли се бе оказал по-добър администратор, отколкото детектив, което се потвърждаваше както от издигането му, така и очевидно от конкретния случай.

– За какво ви е притрябвал пенсионер като мен? – попита наивно Скот.

– Ако смяташе, че не би могъл да си ни полезен – парира го директорът, – нямаше изобщо да биеш път през океана, доколкото те познавам, нали?

Гарет не отвърна.

– Добре, сигурно вече се чудиш каква е задачата и защо именно ти си подходящ за нея – Марк го изгледа многозначително. – Ще започна с второто. Детективският ти нюх винаги е получавал високо признание, в случая обаче трябва да кажа, че не само на него се дължи причината за избора ти. От съществено значение е фактът, че вече не си на активна служба.

– Безработни полицаи има колкото щеш. Защо точно мен?

– Защото освен че не си обвързан, няма да будиш подозрение.

– Очаквате да работя сам? – Хенсли кимна. – Цял живот съм работил в екип, разчитал съм на…

– Забрави това! От теб се очаква не просто да разследваш, а да решиш по-скоро една логическа задача.

– Нима? Какво толкова мога аз повече в сравнение с капацитета на вашите суперкомпютри и армии аналитици?

– Не прибързвай със заключенията, Гарет. Още не си чул за какво става дума.

Скот се дразнеше, когато се опитваха да го водят за носа – било то престъпници или колеги. Мразеше да не е достатъчно информиран и Марк сякаш използваше ситуацията, за да си върне за онези години, когато бе още млад и зелен, а инспекторът – всезнаещ и респектиран.

Хенсли извади от бюрото си досие и го побутна към Гарет.

– Запознай се сам с предисторията. Искаш ли кафе, докато четеш?

– Предпочитам чай, ако си спомняш – върна си заяждането инспекторът.

*

Съзнанието му се опитваше да подреди фактите, докато летеше обратно през Атлантика. Бедна страна в Източна Европа. Изпаднала в поредната дълбока криза – и икономическа, и финансова. Международният валутен фонд се опитва да спаси положението по обичайната процедура, като налага строг паричен контрол. Изведнъж, противно на всякакви очаквания, бизнесът се съживява, изправя се подобно на барон Мюнхаузен, хванал се за собствените си коси, а хазната се оказва пълна – като в приказка от Хиляда и една нощ. Министърът на финансите приписва, от една страна, чудото на предприемчивостта на хората, а те, от друга, се уповават на неговите обещания за светло бъдеще. Експертите обаче не могат да обяснят откъде са се взели парите, които дотогава са липсвали. Едва ли само от буркани и дюшеци – малко вероятно е населението да ги е запазило след толкова финансови трусове през последните години. Има нещо гнило. Нещо, което убягва на Световната банка. И което я смущава, защото пропуските се плащат скъпо.

– Сега, надявам се, разбираш колко нестандартна и отговорна е задачата – бе казал накрая Хенсли. – И защо не можем да я поверим на всекиго.

– Какво очаквате да открия? – бе попитал Скот. – Аз не разбирам от финанси.

– Нямаме ни най-малка представа. Колкото и да ти е странно, армиите ни от аналитици, както се изразяваш, са безсилни да намерят разумно решение по пътя на логиката, въз основа на макроикономическите фактори. Случаят прилича по-скоро на криминална загадка – да се разбере какво в действителност става там.

Затова им трябваше старо детективско куче като него – да надуши. Инспектор, известен с нестандартното си мислене. И някой, когото лесно могат да пожертват. Когото никой не би свързал с международните финансови институции.

Излишно бе да напряга ума си. Още не разполагаше с достатъчно информация. Можеше да поспи в самолета. Не беше вече млад и толкова бодър.

*

Министърът на финансите се усмихна. За пръв път откакто бе поел поста. Край на трудностите, край на неволите. Можеха дори паметник да му издигнат някой ден – затова, че бе спасил държавата от фалит.

Не очакваше да е толкова елементарно. Обаче не се изненада. Гениалните решения често бяха най-простите. И най-елегантните.

С умиление се спомни за студентските години, когато майсторството на колегите му програмисти се изразяваше в това да преодолеят защитата на някоя програма. Бяха започнали, разбира се, с компютърни игри. Още не съвсем възмъжали, те сигурно съжаляваха за юношеството, отдадено на математиката вместо на забавления. Искаха да наваксат пропуснатите моменти, да поиграят, докато все още имат желание.

Понякога си казваше, че трябва да е благодарен на тези свои колеги. Знаеше, че не е като тях, че няма дарбата им, макар да не им отстъпваше на изпитите. Но продължаваше да се бори. С всички сили и навярно щеше да успее. Обезкуражиха го игрите. Любовта на програмистите към такива прости, несъществени, губещи ценно време от младостта им забавления. За разлика от тях той предпочиташе дискотеките и компанията на момичета, които не си падаха по компютрите.

Но програмистите не само по страстта си към игрите приличаха на малки деца. Също като тях не обичаха да губят. И като по-големи, по-зрели и най-вече по-опитни, те разполагаха с познания и средства да си осигурят винаги победа.

Да се стигне веднага до края на една игра не бе особено интересно. Те бяха готови, естествено, да минат през всички препятствия, през всички етапи. Не искаха обаче да се връщат отначало, ако сгрешаха в избора си или пропуснеха шанса си. Най-лошото бе, ако изчерпеха дадените им от играта животи. След третата смърт обикновено всичко се връщаше в изходна позиция. Затова се налагаше програмистите да разбият и да се намесят в кода и подобно на богове да си осигурят безсмъртие. Тоест колкото и да загиваха в приключенията, начаса се съживяваха и продължаваха напред.

Именно от такива специалисти имаше нужда сега министърът на финансите.

*

В хотела Гарет прегледа още веднъж досието на финансовия министър. Емил Борски не впечатляваше с нищо. Бе на средна възраст, среден на ръст, по-скоро посредствен играч, избрал ролята на консултант вместо да започне собствен бизнес. Назначението му за министър не бе по заслуги. Не само в тази част от света подобни постове се заемаха с политически и лични връзки. В приложението към доклада на Световната банка бе чел коментар за по-особеното тук – че дори некадърници лаици имаха същия шанс като опитните професионалисти.

Само че необяснимият успех на Борски свидетелстваше поне за едно – че не е нито лаик, нито некадърник. Странното бе, че близо две години от мандата си не бе предприел нищо, после изведнъж финансите се бяха оправили и хазната се бе напълнила като с магия.

Или поне така пишеше в отчетите и статистиката. За първите три дена в столицата Скот не бе забелязал някакъв ефект от това в живота на бедното население. На какво можеше да се дължи такова очевидно несъответствие? При статистиката човек винаги трябваше да има едно наум, най-вече при новите демокрации. Или на компютърна грешка например? Само че толкоз голяма…

Тогава се сети за един факт, на който изглежда не бе обърнал достатъчно внимание. Преди да завърши икономика, Емил Борски бе следвал три години информатика. Интересно. Тогава изглеждаше по-вероятно министърът да е наясно какво става. Или дори да управлява процеса.

Трудно доказуемо. Обаче вярно или не, предположението даваше на Гарет поне отправна точка за разследване.

*

За пореден път заседанието на Министерския съвет стигна до задънена улица.

– Слушай, Борски – каза зачервен премиерът, – няма да подложим на гласуване новия ти проект, защото още не си ни обяснил откъде ще се вземат необходимите пари за предишните.

– Вече ви казах – отвърна невъзмутимо финансистът. – От приходи в бюджета, генерирани тъкмо от тези проекти.

– Това е парадокс – реагира министърът на науката. – За да се финансира нова програма, трябват пари. А те щели да дойдат от изпълнението на самата програма.

– Нещо ни баламосваш, Емиле! – закани се правосъдният.

– Ни най-малко – Борски много добре знаеше, че сбирщината в правителството не разбира нищо от финанси. – Това са обикновени фючърсни сделки. Самият бизнес инвестира в тях, за да се облажи после от печалбата. – Добре, че образованието му стигаше дотолкова, че да се измъква с абракадабра. – Вижте сами резултатите. Хазната е пълна.

– Значи можем да си позволим новия проект – в защита на Емил се намеси министърът на икономиката, който имаше най-голям интерес от реализирането му. – Това ли искаш да кажеш?

– Защо не започна оттам? – обади се здравният. – Щом вече има пари в хазната, е възможно да заделим малко и за благото на нацията, нали? Отговорни сме за…

– Добре, де, добре – съгласи се премиерът. – Ще каже ли някой още нещо, или да пристъпим направо към гласуване?

*

В университетския архив Гарет не успя да намери информация за това, че Борски е следвал някога информатика. Любезната възрастна служителка го посъветва да говори с декана – имал отлична памет и лично познавал всички, минали през факултета. Академичната общност си приличаше навсякъде по света. Скот само се зарадва на късмета си, когато попадна на словоохотлив и самовлюбен професор, готов да се поласкае от малко слава, но не и да я дели с друг.

– Ако правилно съм ви разбрал – настоя инспекторът, – излиза, че Борски наистина е учил при вас.

– Дори да е така – сопна се преподавателят, – защо се интересувате?

– Пресата се интересува от всичко – Гарет пазеше журналистическата карта, която навремето неведнъж му бе помагала да се справи с препятствия, оставащи иначе непреодолими за полицията. – Пък ще цитирам и вас.

– За съжаление официално не може да се твърди, че е мой възпитаник.

– Знам, че името му не фигурира в архивните списъци. Бихте ли ми обяснили защо?

– Колегите му хакери го изтриха.

– И защо?

– Като един вид наказание. Отмъщението на програмистите.

– Какво им е сторил? – Скот наистина бе заинтригуван, независимо дали играеше ролята на репортер или детектив.

– Хванаха го, че продава кодове на програми, свалени от тях. Без да му хрумне да подели печалбата с тях – обясни професорът. – Дори аз не можех да го защитя – на територията на университета е забранен всякакъв бизнес за лични облаги.

Освен ако в него не участват и преподавателите или поне големите административни шефове, помисли си Гарет, но се въздържа от коментар по въпроса. Самият той не бе от компютърното поколение, затова реши да поразпита повече в тази посока.

– Звучи като пикантна история – рече той. – За съжаление едва ли ще мога да я използвам, ала защо не ми я разправите все пак?

– Виждате ли, беше по време на първия разцвет на компютърните игри – започна без допълнително подканяне деканът. – Разделението между вманиачените играчи и компютърно неграмотните им колеги се задълбочаваше непрестанно. Едните ставаха все по-добри в писането или по-точно в разбиването на програми, докато другите не смееха да пипнат игра, за да не се изложат.

Скот се приготви да изслуша търпеливо задаващата се лекция.

– Емил бе известен като дипломат, поддържащ връзки и с двата лагера. Изглежда тогава го е осенила блестяща идея. Не му беше проблем да получи от програмистите необходимите кодове, с които играчите ставаха безсмъртни, докато не свърши играта. Нито пък после да ги продаде на по-заможните, но не толкова гениални колеги.

– Докато не са го разкрили?

– Именно. Очевидно имаше нюх за бизнес – инспекторът долови нотка на завист в гласа на възрастния преподавател. – Виж го сега, министър стана. Само че така и не завърши програмиране.

Когато си тръгна, Гарет интуитивно чувстваше, че тази история може да се окаже от съществено значение за разгадаване на случая, ала нямаше никаква представа нито защо, нито как.

*

Емил добре си даваше сметка, че допускането на трета грешка може да е фатално. Едва бе спасил кожата си при предишните две. Първата бе в университета. Тогава алчност го възпря да сподели с програмистите, че продава кодовете им, да им предложи дял, да се спазари с тях. И те си отмъстиха, когато най-накрая прозряха истината. Изтриха го. Три години от живота му и две дузини отлично, ала с неимоверна мъка и пот взети изпити пропаднаха в небитието. Затова отиде да учи икономика.

Вторият случай бе донякъде аналогичен. Знаеше, че бе попрекалил в историята със заема. Покрай него доеше и банката, и корпорацията. Затова не се поколеба да приеме поста на министър, когато му го предложиха. Без да съобрази, че и банкерът, и генералният директор на корпорацията бяха в комбина с политиците – иначе какъв бизнес щяха да въртят. Без да допусне, че не го издигат, а просто търсят изкупителна жертва. Някой, който заслужено да опере пешкира. Като него.

Първоначално се зарадва, когато го осени идеята за регенериране на хазната. Колкото и да се продънваше държавният бюджет, хазната винаги бе пълна с пари. Просто решение. Въпрос на подмяна на един код в програмата на финансовото министерство. Спасително решение. Като неограничения брой животи в компютърните игри от неговата младост.

После осъзна естествено, че така може да предизвика инфлационна лавина. Освен ако не затвори цикъла, ако не успее да постигне нещо като кръговрата на природата. Емил смяташе, че именно там прояви гениалност. Решението бе да накара банките и корпорациите да си развържат кесиите. Без да осъзнават, че попадат в капан. На свой ред да си платят за хитростта и алчността.

Знаеше с какво може да ги примами най-добре.

*

С политическите и икономическите приятели на Борски бе далеч по-трудно да се установи контакт. Скот никога не бе разбирал политиците, а единственото, на което вярваше у икономистите, бе, че няма да направят нещо, ако не е в техен интерес. Или по-точно – че често са готови да сторят всичко за собствена изгода.

– Като консултант на ред големи британски корпорации, чиито имена, разбира се, е още рано да споменавам – представи се той на групичката бизнесмени, с които го бе запознал на приема си английският посланик, – търся не само потенциални партньори в страната ви. Както те, така и аз сме изненадани и възхитени от бързото преодоляване на кризата, за което най-искрено ви поздравяваме.

– Виж ги ти, май ни завиждат на просперитета – обади се един от местните новобогаташи, но Гарет нямаше как да разбере какво казва на родния си език.

– И са готови веднага да ни лапнат – отвърна му друг. – Пак да ни заробят.

– И тъй като намеренията ни за инвестиции са сериозни – продължи, без да обръща внимание на коментарите, инспекторът, – надявам се, ще разберете, че не просто от любопитство се интересувам как точно успяхте да постигнете този преломен момент и последващ подем в икономическото си развитие.

– Да го питаме ли къде бяха, когато се нуждаехме от помощ? – репликира същият изпечен бизнесмен.

– Да предам ли въпроса ви, господине? – попита преводачката и тази забележка сякаш поуспокои националните страсти.

– Ако ми разрешите, ще се опитам да ви отговоря от името на всички – Скот чу глас зад гърба си и се обърна.

Инициативата очевидно бе поел висок, изискан мъж с прошарени коси и шлифован акцент на английския, за който инспекторът прецени, че много родни жители на Острова могат да му завидят. Бяха му го представили като председател на едно от множеството национални сдружения на бизнесмени, чиито имена или дори приблизителен брой се бе отказал да запомни.

– Дълго време държавата работеше в ущърб на родния бизнес – обясни той. – И не е чудно, че в резултат предизвика тежки кризи и финансова нестабилност. Бяхме стигнали почти дъното и, честно казано, не виждахме изход, след като у нас икономическите решения се взимаха по политически пристрастия и заръки.

– Не е само у вас, господин…? – вмъкна Гарет, за да си припомни името му.

– Леви. Виктор Леви. Сигурно е така, обаче нас ни засяга това, което става тук – натърти говорещият. – Така че и ние бяхме не по-малко изненадани, когато най-накрая се намери правителство, което изведнъж, сякаш събудило се от безпаметен сън, реши да промени бизнесклимата в страната.

Председателят, без значение на кое точно сдружение, се впусна в дълго и пламенно сравнение между положението преди и сега. Добре, че нямаше нужда от услугите на преводачката, каза си инспекторът. Едва ли щеше да смогне на лавината от думи. Въпреки перфектния английски на Леви Скот установи, че в крайна сметка не е получил отговор на въпроса си.

– Много интересно, цялата тази информация е новост за мен и ще ми трябва, разбира се, време да я осмисля – рече той накрая. – Простете ми обаче, ако ви върна на една подробност, която може би изпуснах в момента. Ще съм ви много благодарен, ако можете да ми повторите в какво точно се изразява новата икономическа програма на правителството?

Високият мъж се усмихна все така изискано:

– Голям хитрец сте, мистър Гарет. Не съм споменавал нищо подобно.

– Не можете ли все пак да ми обясните поне някои основни…

– Не мога, сър. Именно защото не мога.

– Не ви разбирам.

– Само министърът на финансите може да ви даде информация по въпроса. – И като видя нямото изражение на госта, добави: – Мога да ви уредя среща с него, ако желаете.

*

Борски използва за целта електронните пари. На пръв поглед нищо ново. Отдавна бяха за предпочитане пред книжните – кредитни и дебитни карти, банкови транзакции по интернет. Сега обаче той ги прехвърли на ново, по-високо ниво. Превърна ги във виртуални. Или поне достатъчна част от и бездруго малкото налични запаси в обеднялата финансова система. С тях захрани машината, която започна да генерира нови. Все повече и повече, все по-бързо. Бизнесът ги хапна като топъл хляб. Прегладнял от кризата. И налапа въдицата.

Идеята бе негова. За осъществяването ѝ обаче му трябваше помощта на компютърни специалисти. Нали той самият не завърши информатика? Пък и днешните системи бяха различни, много по-сложни. Програмистите по принцип живееха бедно, прецакани от корпорациите, докато влюбено гледаха екраните. Лесно бе да привлече неколцина корифеи на своя страна. С обещанието за отмъщение, за възмездие върху бизнеса, трупащ пари от техния скрит труд.

Виртуалните пари не паднаха току-така от небето. За генерирането им Емил положи много усилия и труд. Създаде цяла виртуална реалност. Виртуален бизнес. С виртуални проекти и виртуални поръчки. Образът на просперираща държава, който интернет разнесе, размножи, разкраси по цял свят. Многообещаваща почва за инвестиции – местни и чужди. Гаранции за бъдеща печалба, ако човек вложи сам малко пари като начало и повече труд до постигане на целите и изискванията от плана.

След като бе събуден апетитът му, бизнесът сам изстиска запасите и скритите си фондове. Малко по малко парите се натрупаха и сами наляха още вода във виртуалната мелница на министъра. А многото работа не оставяше ни на обикновените хора, ни на забързаните към заветната си цел бизнесмени време и сили да мислят, да разсъждават, да смятат и да се съмняват.

*

Скот Гарет. Някакъв си консултант. Англичанин. Емил не знаеше за какво иска въпросната среща, която Леви се опитваше да му уреди. Виктор или също нямаше информация, или премълчаваше нещо. Финансовият министър имаше основания да не му вярва, да се съмнява в намеренията му. Защото познайникът му бе от хората, които балансираха между политиката и бизнеса и назначаваха на високи постове пешки като Борски, чиято съдба очевидно бе предопределена – да бъдат пожертвани.

Само че Емил не смяташе да се предава. Неочаквано за играчи като Леви министърът на финансите бе сменил ролята си на пешка с тази на царица с огромни възможности. Предполагаше, че това не се бе харесало на определени кръгове от истинската, скритата власт. И затова се страхуваше. Опасяваше се, че го преследват, че му готвят поредния капан.

Нима Скот Гарет бе изпратен от тях? Като троянски кон?

Борски нямаше как да разбере. Отначало смяташе да откаже срещата, но надделя убеждението му, че бе по-добре да види с какъв човек си има работа и ако успее, да разкрие за кого работи в действителност.

*

Цяла нощ Скот обмисляше варианти, разиграваше, отхвърляше неуспешните според него стратегии. Като какъв да се представи, за какво да разпитва? Къде да търси ключ към загадката, как да надуши тайната на министъра?

Времето минаваше, а той имаше чувството, че не помръдва. Разследването му вървеше дотук доста гладко, ала сега имаше вероятност да се провали на поредното изпитание. Надали щеше да има втори шанс. Животът неумолимо течеше…

Инспекторът се разсъни в миг и мислите му се спуснаха уверено по невидима нишка в лабиринта от възможности като старо детективско куче, надушило следа. Втори шанс. Нов живот. Безсмъртие. Или рог на изобилието. Извади докладите, бележките си, започна да препрочита, да сравнява, да прави асоциации и смели хипотези, които после се опитваше да докаже. Колкото и невероятно да му се струваше отначало, у него все повече надделяваше убеждението, че министърът на финансите бе излъгал системата. Като в компютърна игра, на която са разбили кода.

Преуморен, но доволен, Скот заспа едва призори.

*

В единадесет Борски го посрещна дружелюбно в кабинета си.

– Предполагам, че поне пред мен ще разкриете кои банки и корпорации консултирате, господин Гарет.

Инспекторът извади старата си журналистическа карта и я сложи върху бюрото на министъра.

– Съжалявам, че трябваше да прибягна до такъв трик, който често се налага в професията ни – извини се Скот. – Както сигурно знаете, разследващата журналистика успешно конкурира полицията. Чували сте за аферата Уотъргейт, нали?

Физиономията на финансиста бе придобила ледено изражение.

– Ако искате, мога веднага да си тръгна и да забравите за случая – предложи Гарет. – Но смятам, че от етична гледна точка е редно, както и по-добре за вас, ако ви дам думата да се защитите още на този етап.

Емил помълча замислено, после попита:

– От какво да се защитя?

– От обвиненията във финансови измами.

Инспекторът реши да блъфира. Журналистите понякога грешаха. Но му се стори, че министърът изглеждаше гузен.

– Всичко е един надут балон, нали? – продължи да опипва почвата Гарет.

Финансистът не отрече и на Скот му хрумна луда хипотеза, която реши да провери въпреки риска. С годините обаче се бе научил да вярва на нюха си в подобни моменти.

– На практика няма никакви проекти.

– Напротив, има. Погледнете на интернет страницата на министерството колко много фирми са ангажирани с тях.

Гарет си помисли, че ако ще получи инфаркт, моментът бе най-подходящ.

– Къде е тогава уловката? – за последно опита да задържи преимуществото на изненадата, с която смяташе, че бе постигнал пробив в защита на министъра.

– В това, че са виртуални.

Едва сега инспекторът си даде сметка, че наистина бе на вярната следа. Току-що бе получил директно потвърждение. Проектите, най-вече парите за тях бяха виртуални. Не съществуваха в реалния свят. Това обясняваше голяма част от загадката.

– Тоест не са обезпечени в действителност, така ли? Не рискувате ли твърде много?

– Нищо ново под слънцето. Нали именно такива успяха в началото да продадат и предприемачите в интернет, които за нула време станаха милиардери. Някой потърси ли им сметка после?

Скот се замисли. Министърът имаше право. Историята се повтаряше.

– Кой друг знае? – рече накрая Борски. – И кой ви изпраща?

Гарет бе изпратен само на разузнаване. Целта му не бе да разкрие публично далаверите на финансиста. Не беше негова работа. Нито искаше да е отговорен за последствията. Световната банка не го бе наела за това. Пък и резултатът от спукването на балона можеше да не ѝ хареса.

– Изпратиха ме да разследвам историята на успеха ви по сигнал от международните борси – послъга малко инспекторът. – Не се безпокойте, засега никой друг не знае колкото мен. Но също не бива да забравяте, че такива като моя милост винаги добре се подсигуряват, за да получат наградата Пулицър дори посмъртно.

Изведнъж съобрази, че сам се бе вкарал в капан. Един журналист не можеше да преследва истината с такъв хъс, а после да се откаже току-така от публикуването на материал, достоен за първите страници на световната преса. Как ли щеше да се измъкне от ситуацията? Ако не искаше да публикува разкритието, министърът щеше да се усъмни, че работи за други. Тогава можеше да очаква две развития на нещата – да се постарае по-добре да прикрие измамата си или да премахне човека, който бе стигнал твърде близо до истината. Или и двете едновременно.

Спаси го Борски, макар и съвсем несъзнателно.

– Какво искате?

Гарет знаеше, че в един или друг момент трябваше да очаква този въпрос. И все пак се изненада, защото си даде сметка, че така и не бе готов с отговора. Като полицай от Скотланд Ярд никога не бе приемал подкуп. Нали работеше в името на истината, за благото на обществото. В неговите представи обаче целите и начинът на работа на Световната банка не оправдаваха с нищо такъв идеализъм.

– За да мълча ли?

– Да. Колко?

– Истински или виртуални? – пошегува се инспекторът, докато преценяваше колко уязвим можеше да стане, ако приеме.

– Истински, разбира се. В брой.

– Тогава ще ви предложа следния вариант на двойно застраховане – Скот винаги можеше да разчита на желязната си логика в сюблимни моменти. – Не са ми нужни в брой. Преведете ми ги официално. Така ще сте сигурни за мълчанието ми, защото ще имате доказателство за получения от мен подкуп. От друга страна, аз ще имам достоверен пример как се изпират виртуалните ви пари. Ако нещата са наред, винаги можете да отчетете сумата като разход за скъпа консултация.

– Дадено – рече министърът. – А сега ме чака работа, така че, ако обичате…

Ако си платеше чинно данъците, разсъждаваше Гарет по пътя към летището, никой нямаше да се усъмни в доходите на един консултант. При това работил по проект на Световната банка. Пък може би нейният хонорар щеше да стигне колкото за налозите. В крайна сметка си бе изпълнил отлично поставената задача, оттук нататък работата не беше вече негова.

*

До края на мандата му оставаше близо година. Достатъчно време икономиката да се съживи. Но все пак твърде малко, за да успее бизнесът да разбере измамата. А когато настъпеше моментът на разплащане, когато установяха, че срещу инвестициите си няма да получат нищо, щеше да е късно. Щяха да са похарчили парите си, а Емил нямаше да го има. Както и обещаните проекти, и държавните заеми за тях. Е, поне хората щяха да имат работа и кръговратът нямаше да спре, ако вложителите не искаха отново да загубят парите си.

Играта щеше да е свършила. Винаги печелеше компютърът. И човекът, който го контролираше. А ако излъганите програмисти решаха да изтрият цялата му самоличност този път, още по-добре. Всички следи щяха да бъдат заличени.

Едва ли обаче и онези, които събираше и съхраняваше Световната банка и за които Борски, както обикновено, не предполагаше.

© 2005