бюлетин 109

ВРАГЪТ

Когато осъзна кой всъщност е неговият враг, за малко да попадне в поредния му капан. Няма да ти се дам, помисли си, все още не!

Изскочи изпод душа, облече се светкавично, глътна наведнъж студеното кафе в чаена чаша, мина покрай огледалото, без дори да се погледне в него. Пред вратата прокара пръсти през косата си – нямаше време да се връща за гребен. От панела на стената стартира прехвърлянето на работните файлове от домашния компютър в офиса, след което включи охранителната система и излезе.

Преди да свие в близката пресечка, забеляза трамвая, блокирал кръстовището, и си даде сметка, че това ще го забави. Щом светофарите не работеха, значи щеше да мине и без тях. Качи се в колата, ловко обърна и се стрелна в лабиринта от тесни улички, нашарени с дупки и забранителни знаци. Измъкна се от другата страна на квартала, където булевардът бе относително ненатоварен. Стигна офиса, спусна се в подземния гараж, мушна се в асансьора и натисна най-горния бутон, ала кабината спря на партера. Вратите се плъзнаха встрани, за да пропуснат чуждестранните му партньори. Тъкмо навреме.

*

Пропусна обяда. Слава Богу, срещата не беше важна. Бившата му съпруга сигурно бе бясна, след като ѝ изпрати просто съобщение, а не ѝ се обади лично. Но телефонът му трябваше, за да разговаря по бизнес, докато висеше в поредното задръстване. С храната щеше да навакса довечера на коктейла. Ала там неочаквано му се удаде възможност да притисне в ъгъла шефа на една банка, който се опитваше да го конкурира по заетост и вече цяла седмица му се изплъзваше.

Когато се прибра, се залови веднага да попълва необходимите документи за финансирането. Едва след като приключи с тях, усети, че бе гладен. Отдавна бе минало полунощ и му се видя твърде късно да си приготвя нещо топло. Извади от хладилника сандвича, който в бързината си пренебрегна за закуска. Знаеше, че не постъпва здравословно, но му предстоеше още да състави уговорения бизнесплан за сутрешните преговори с чужденците.

Поспа два часа – не малко, а бързо, както обичаше да се шегува. Сутринта влезе в душкабината и застана под масажа на водните струи. Единственият момент на отпускане и наслада, който си позволяваше в строгия дневен режим на работа – четвърт час под душа. Няколко мига, в които оставяше мислите си да се реят свободно.

Върна се на вчерашното откритие. Врагът го бе лишил от семейство, принуждавайки жена му да го напусне. Бе изпарил мечтите му за писателска кариера. Преследваше го непрестанно, не му даваше покой. Притискаше го в трудни моменти. В крайна сметка почти винаги го изпреварваше. А той трябваше да го гони, обречен никога да не го стигне.

Времето. Неговият враг. Това, че времето „не достигаше“ или „липсваше“, означаваше просто смяна на позициите – врагът бе отишъл вече на друг фронт и го чакаше там. Противник, който печелеше по точки при всяко закъснение.

Времето. Врагът. Едва ли мисълта, че не бе единственият в капана му, можеше да го утеши. И определено нямаше да му помогне.

*

Беше безкрайно изненадан, когато след седмица банкерът лично му се обади и каза, че проектът му не само е разгледан, но и одобрен. Просто не вярваше на късмета си. Пътувайки към банката, се почуди откъде свръхзаетият ѝ шеф бе намерил време да обърне внимание на рисково начинание като неговото. А одобряването на проекта означаваше също, че бе проучил почти фантастичните научни разработки, използвани за обосновката му.

След като подписа надлежно всички книжа, за негово поредно учудване банкерът отдели от ценното си време да ги прегледа внимателно и бавно да прибере копията в съответните папки. После му подаде едната и звънна на секретарката си да дойде да вземе другата. Тя обаче изненадващо внесе поднос с чаши, купа с лед, две соди и кристална гарафа вместо бутилка. Намираше се в банка, а не в бар. На цвят течността в гарафата приличаше на уиски, неизвестно каква марка, но сигурно бе от най-скъпите.

– Случаят заслужава да се полее, нали? – усмихна се банкерът.

– Да, разбира се. – И като пое подадената му чаша: – Благодаря.

– Имате ли представа какъв процент от предложените ни проекти получават финансиране?

Накъде биеше? Сделката бе минала без предварително смазване. Сметнал го бе за ненужно предвид нищожния шанс проектът да бъде одобрен. Нима бе настанал часът да се плати за услугата?

– Подкрепихме бизнеса ви – продължи домакинът, явно преценил мълчаливия му отговор. – Време е да направим нещо и за вас самия.

Миговете на вътрешен възторг от успеха бяха отминали и адреналинът явно бе спаднал. Обзе го смут, после раздразнение. От дребнавия капан на банкера. От неизвестната друга цел, ако не ставаше дума за пари. От натрупаното вече закъснение в графика, непредвиждащ пиене на уиски рано сутрин. Погледна часовника си.

– Виждам, че сте притеснен. Сигурно бързате.

Нямаше ли си работа този банкер? Сетне го осени нова мисъл: завършекът на срещата не е случаен, бил е добре планиран, както и безумната му продължителност.

– Не се безпокойте. И аз бях като вас. Гонех безброй задачи, страхувах се да не изпусна нещо. Вижте ме сега!

– Най-трудно достъпният шеф на банка в града вече не се крие, а лично кани клиентите си да ги почерпи – осмели се да коментира той и отпи глътка уиски, – вместо те да го носят на ръце. Невероятно! Изглеждате дори подмладен, без да ви лаская.

– Затова се отпуснете и ме изслушайте внимателно. Ще споделя с вас тайна, която казвам само на избрани клиенти. Сериозни хора, надеждни партньори, добри бизнесмени, които работят неуморно, без почивка. За тях пари винаги ще се намерят. Какво обаче им липсва най-много?

– Време – светкавичният му отговор бе колкото логичен и точен, толкова и изтъркан, познат до болка.

– Наистина. Времето е пари, както казват англичаните, но и с пари не можеш да си го купиш.

Банкерът близна от своето питие, после остави чашата върху подноса и го отмести встрани. Подпря лакти на освободеното пространство върху бюрото си, наведе се напред и положи брадичка на сключените си в триъгълник ръце.

– Да говорим по същество. Ще бъда кратък, какъвто по принцип съм бил винаги. Съществува секретна технология, която позволява на човек да пести доста време. Както сам забелязахте, вече е изпробвана на практика. И аз не съм единственият облагодетелстван. Предлага ви се уникална възможност да се включите в програма за…

*

Неочакваното му предложение я свари неподготвена. За момент остана не просто учудена, а направо стресната. Напоследък го виждаше често. Ходиха на концерт. Няколко пъти на ресторант. Сега се разхождаха в парка, без да го прекосяват почти на бегом. Отношенията им наистина се бяха постоплили, но туй ѝ се стори прекалено.

– Ники, сериозно ли искаш да отидем на море? – отвърна накрая Катя.

– Нима вече не го обичаш толкова? – попита в отговор той.

– Няма ли да ти е твърде горещо на плажа?

– Не и ако наблизо има сенчести барове…

– С маси, на които да си извадиш преносимия компютър и пак да работиш по цял ден.

– Тогава да идем на планина.

– Ти нали не си падаш по катеренето? – парира тя, като недоумяваше какво го е прихванало.

– Поне ще си сигурна, че по пътя нагоре няма да бачкам.

– Защо не отидем някъде в чужбина? – предложи на свой ред Катя.

– Наистина, защо не! Нали и двамата толкова обичаме да пътуваме. – Ники изведнъж спря насред алеята и когато тя се обърна назад към него, забеляза в погледа му плам, какъвто отдавна не бе виждала. – Разбирам те, искаш да съм възможно най-далеч от работата! Предпазна мярка за всеки случай.

*

След „Ше Максим“ и „Мулен руж“, катерене на Айфеловата кула и „Сакре кьор“ в Монмартър, лудуване в Дисниленд и други туристически атракции най-накрая попаднаха там, където трябваше достойно да завърши този низ от великолепни, приятно прекарани дни в Париж. По стръмна уличка в Латинския квартал намериха спокойно ресторантче, наполовина скрито в земята. Подземието ухаеше на вино – в нишите му се забелязваха бъчви и подредени върху дъсчени етажерки безброй бутилки. Дървената ламперия по стените и тавана бе украсена с висящи старинни саби, фенери, бокали, дори тенджери. Тесните сепарета побираха по една маса и се осветяваха сякаш единствено от запалените свещи.

Ники поръча заек със сос от горчица и бутилка бордо.

– Никога не съм обичал гадния американски вариант за бързо хранене – коментира той, когато донесоха вечерята. – Въпреки че, затрупан от работа, нерядко прибягвах към сандвичи. Докато това е нещо съвсем друго.

– Мисля, че насладата тук не се дължи само на френската кухня – отвърна Катя, като още веднъж огледа обстановката с видимо задоволство.

– Да, без твоето присъствие щеше да ми липсва апетит.

Тя се усмихна и надникна право в очите му. Стори ѝ се, че онзи плам в тях гори още по-силно. Или блясъкът бе отражение на свещта, издигаща се в средата на масата? Сега е моментът да попитам, реши Катя, подходящ или не.

– На какво се дължи промяната у теб? През останалите дни все не успявах да ти задам този въпрос.

Ники я изгледа, остави ножа и вилицата, известно време поседя замислен. После вдигна чашата си и ѝ кимна символично за наздраве.

– Навярно трябваше да го споделя по-рано. Но не бях сигурен дали ще се върнеш при мен, а така можех да те отблъсна.

Разказа ѝ всичко. От кандидатстването с проекта, одобрения кредит, срещата с банкера и неговото предложение. До подробностите за кълбото, как изглежда, къде се вгражда в системата с шлема, колко често и за какво го използва, благодарение на какво пести време. Изкушаваше се да го сравни с втори процесор като в компютъра, с експертна система, която съхранява знанията. Ала Катя едва ли би го разбрала – със същия успех можеше да ѝ каже, че кълбото е вълшебно. Колкото до крайния ефект, той бе съвсем лесен за обяснение. Нахлупваш шлема за не повече от минута, например вечер. Видимо нищо не става – кълбото поглъща информация. Сутрин повтаряш процедурата с шлема. Само че този път ти получаваш информацията, обработена от кълбото. Готови бизнеспланове, доклади, сметки, отчети. Всякакви нови задачи и проблеми са решени въз основа на всичко, което знаеш, което някога си правил. И нищо повече. Никакви нови знания, никакви нестандартни решения, нищо оригинално. Ала и така се пести страшно много време, което човек може да използва за създаване на нещо ново, различно, за разширяване на познанията. За разлика от кълбото. Неговите функции и тези на човешкия мозък се допълват идеално, натоварването се разпределя равномерно и според специализацията – рутинната работа се поема от кълбото, а творческата – от хората.

– В програмата са включени и други като мен. Някои аз лично съм поканил. Иначе никой изглежда не говори за това. Макар да няма официална забрана. Нямам представа дали семействата им знаят истината. Защото сигурно са забелязали промяната и си дават сметка, че за нея има причина, и то сериозна.

– Не е ли опасно?

Ники я погледна в очите и тя не откри изненада или притеснение в неговите. Въпросът ѝ все пак засегна нещо неясно, щом не отговори веднага. Очевидно сам се питаше не е ли така.

– Използва се от почти две години, доколкото ми е известно. Без проблеми.

– А дори и да ги има, как ще научиш за тях, след като не си говорите? – усъмни се Катя.

– Права си – призна той.

– Откъде се взеха тези кълба? Не как стигат до вас, ами кой ги е разработил, кой ги произвежда?

– Може да се каже само за апаратурата, използвана заедно с тях. Колкото до произхода на самите кълба, той е забулен в тайнственост. Или по-точно в секретност, защото не е изключено да е извънземен.

– Ти допускаш ли го?

– В интерес на истината – да, колкото и невероятно да звучи. Защото смятам, че каквато и да е супертехнологията на тези памети – ако приемем, че са такива, – тя е по силите на хората. Не съм обаче убеден, че са достатъчни познанията ни за мозъка, за мисълта, за разгадаване и симулиране на процесите, чрез които човек обработва информацията. Тук не говорим за възможностите на компютрите, смилащи планини от данни. При тях се използва принципът на черната кутия, при който е важно от дадена предпоставка да се стигне до определен резултат. Става въпрос за точно представяне на самото човешко мислене, чиито тайни…

Забеляза, че Катя не следеше обясненията му. Сигурно отдавна бе изпуснала нишката. Спирането му ѝ даде удобна възможност да вземе думата:

– Променили сте се, ти и другите като теб. Много сте се променили и изглежда изобщо не си давате сметка за това. Променяте и обществото. Щеше да го доловиш, ако четеше вестници. Но ти никога не си отделял време за тях, нали?

– Какво имаш предвид? Ще ми кажеш ли каква е промяната, която забелязваш у мен?

– Нека изключим спокойствието, което излъчваш напоследък. Каквото не ти е присъщо, доколкото те познавам. По-рано не го намираше заради цялата несвършена работа на света. Плаши ме обаче друга страна на тази промяна. Имам чувството, че мисълта ти се е притъпила. Не само на теб. На мнозина, които навярно също участват в тая програма.

– Как стигна до това абсурдно заключение?

– Много просто. Винаги са те тормозили нещата, които не знаеш, които не можеш да предвидиш. А ето че приемаш съвсем спокойно забулеността на фантастичната си история, загадката около кълбото. Дори си се съгласил да бъдеш въвлечен в неясно начинание с още по-неизвестен край. И другите с теб също. Тях не ги познавам. Но не е типично за теб.

Чашите им още не бяха празни. Ники доля вино, и то френско. Нещо, за което бе твърдял, че е недопустимо. Нервен е, заключи тя, и опитва да го прикрие.

Тогава осъзна, че бе нагазила по-дълбока вода от очакваното. Сигурна бе, че го бе хванала натясно. Напипала болното му място. Само че проблемът изведнъж излезе от контрола ѝ, преля от личния разговор между тях, който бе подела, в грандиозна мистерия, засягаща много повече хора. И която може би представляваше заплаха за цялото човечество. Откъде пък ѝ хрумна? Чиста интуиция? Или както се казва, от дървото не виждаше гората, ала я усещаше по женски, както долавяше мрака и студа, възцарили се там. Обзе я ужас, какъвто досега не бе изпитвала.

– За какво мислиш? – попита го Катя. Не можеше да прецени дали трябва да сподели страховете си с него, или е по-добре да смени темата на разговора.

– За възможността да се окажеш права.

Беше твърде късно. В съзнанието си бе захапал здраво изникналия проблем и тя знаеше, че няма да го остави, докато не разреши всички въпроси, които скоро ще се стоварят като лавина. Отново бе добрият стар Ники, когото познаваше. И обичаше.

– Не чета вестници – продължи след малко той, – ала това не означава, че не следя какво става по света. Борсата е отличен барометър за целта. Бизнесът се променя, обстановката се успокоява, стимулират се дългосрочни проекти. И то не в стратегически области. Или най-малкото не в тези, които традиционно приемаме като такива.

– Ще споделиш ли наблюденията си с мен? – изненада го Катя. Откога насърчаваше подобни разговори, вместо да ги спре? В гласа ѝ обаче долови нотка на любопитство, както и на… Може би уплаха?

– Все по-рядко се работи по военни проекти. Още по-малко по космически, ако ги разглеждаме отделно. Затова пък се насочват мащабни усилия и баснословни финанси към производството на храни. Има нещо интересно, което ми бе направило впечатление в борсовите доклади по браншове. Тогава просто ме учуди и повече не съм се замислял за него. Апропо… – върху устните на Ники се появи отново усмивка, която сериозната тема бе заличила през повечето време на вечерята, – признавам, че ме засегна. Къде съм си изгубил акъла, че по-рано не съм разсъждавал за всичко това?

– Да не би по жени? Наздраве, ако е така! – вдигна чаша тя.

– Моля, моля, само по една! – Ники отпи от виното и като хрътка се върна на пътя, който следваше: – Не се отглеждат толкова животни, колкото плодове и зеленчуци и най-вече зърнени култури. Дори се говори за подкрепа на свръхскъп проект за превръщане на пустините в плодородни земи. В рамките на план за цял век! Също се работи по въпроса за усвояване на водни площи. Не да се печели суша, отблъсквайки морето като холандците, а завладяване на територии над и под водата за производствени нужди. Първоначално, пък после може и да се строят жилищни комплекси в океана. Дано не са панелни!

– Прилича ми на план за справяне с бурен растеж на населението.

– Напротив. Прогнозите са за намаляване на прираста. Подкрепят се всякакви медицински изследвания и особено контролът върху раждаемостта. Твърди се, че вече се забелязвал ефект.

– Да не би тогава да очакваме нашествие като в любимите ти фантастични филми, дето ме караше да ги гледам – навремето, когато ходехме повече на кино?

– Ти да не си оракул? Ясновидка или пророчица? Или си една от тях? От програмата с кълбата или пък от самите пришълци – засмя се той, но усмивката му бързо изстина. – Наистина прилича на план за завладяване на света.

– Колкото и абсурдно и нелепо да звучи, виждаш, че дори аз го приемам за възможно, щом ми хрумна. В първия момент сама не повярвах какво казвам.

Да, хванато е болното място на съвременния човек – недостигът на време, и предлаганият цяр е троянски кон. Използват го – които и да са те – за отклоняване на вниманието му от опасни разработки и насочване на усилията в дадена посока. Съвсем лесно и неусетно, ненатрапчиво. А това означава, че имат контрол върху мислите му, желанията му, даже чувствата. От който могат да се възползват, когато поискат. И да му отнемат собственото бъдеще.

Довършиха вкусната вечеря в тежко мълчание. Навярно разбираха, че току-що направените разкрития можеха да развалят не само апетита, но и взаимоотношенията им. Затова сякаш се стараеха да не допуснат първото в опит да се предпазят от второто.

– Не знам как бих реагирала, ако ми бе казал още в началото – призна Катя, когато Ники поръча сорбе плюс кафе и коняк. – Отначало твоето небивало „прахосничество на време“, както по-рано би се изразил, ме изненада и поласка. После постепенно взе да ме смущава, защото чувствах, че трябва да има някаква причина за промяната ти, ала не я откривах.

– Ти какво очакваше?

– Надявах се да си поумнял малко. Животът не е само работа.

– Ти все още ме обичаш, нали? Въпреки раздялата, дори сега, след всичко това.

– Да, както и ти, макар дълго да не искаше да го признаеш.

– Ако го нямаше кълбото, едва ли щяхме да сме отново заедно. Защо ме чака толкова години, защо не се отказа?

– Вярвах, че ще се върнеш при мен. Че дълбоко в себе си наистина ме обичаш. Или най-малкото защото знаех, че нямаш време да си намериш друга. Дори и да го сториш, тя не би те търпяла дълго такъв, всеотдаен не към нея, ами към проклетата си работа.

– А ти защо ме търпиш?

– Защото те обичам.

*

Този път по време на обратния полет не заспа, след като се нахраниха. За разлика от Катя, но нейното изтощение бе разбираемо след последната нощ. Пък и от месеци не бе имал нужда от такъв сън в самолета. За момент се подвоуми дали, верен на френската традиция, да си поръча коняк, или да мине с нещо по-леко към втората чашка кафе. Когато повиканата стюардеса дойде, изборът му бе „Бейли’с“. Отпи с наслада, отпусна максимално облегалката назад, погледна спящата Катя до себе си и си каза, че за съжаление приказното пътешествие скоро нямаше да се повтори.

Още от закуската в хотела мислите му се въртяха около евентуалния план за измъкване от капана на врага. Първото, което можеше да предприеме – да престане да използва кълбото, бе колкото логичен, толкова и безсмислен ход. Една лястовица пролет не прави. Нужно бе ако не всички или мнозинството… пристрастени, му хрумна като определение, то достатъчно голяма група от тях да прекратят едновременно употребата му. Ала зависимостта от кълбото изглеждаше по-лоша и от тази към наркотик. Твърде късно се сети, че е така, разбира се. Междувременно всеки попаднал в капана го бе препоръчал – искрено и добронамерено – най-напред на приятелите си.

Нямаше представа как ще успее да убеди хората като него да се откажат от безценната придобивка. Ако се откажеха, щеше да пострада бизнесът им. Не по-малко засегнат щеше да е и личният им живот.

Обаче знаеше, че поне ще намерят време да го изслушат.

© 2000