бюлетин 30

Когато я завърши, му се прииска да я изпробва начаса. Не можеше, не искаше да чака до утре. Щеше да мине без колеги за свидетели, дори без присъствието на медиите.

Гореше от желание, от нетърпение. Щеше да е първият. Полагаше му се. Не го беше страх. Нямаше да отстъпи мястото си, колкото и голям да бе рискът. Между славата приживе на велик изобретател и личното въплъщение в ролята на първия изпитател, на първооткривател на неизвестното никому досега, предпочиташе второто. Не всеки ден се правеха революции и не всекиму се падаше честта да е част от тях. В едно беше убеден – че вече си бе осигурил място в историята на науката, на човешкото познание.

Е, нямаше да е зле все някой да присъства. Погледна часовника. Два и двайсет сутринта. Дори охраната на института спеше по това време. Нищо. Нагласи видеокамерата и я включи.

Влезе в капсулата, настани се в креслото, сложи предпазния колан и натисна стартовия бутон.

*

Беше върховно. Можеше да наблюдава света отстрани като на кино. Носеше се безпрепятствено навсякъде и всякога. Нямаше ни стени, ни прегради. Нямаше табута и тайни. Беше невидим. Беше неуловим.

Първо скочи с шест часа в бъдещето. Осем и двайсет. Колегите му започнаха да пристигат. Едни четяха вестници и не гледаха къде вървят, други внимаваха да не разлеят сутрешното си кафе.

Накрая някой все пак забеляза камерата срещу вратата на капсулата. Отвориха машината. И се отдръпнаха потресени. Устата на асистентката му бе широко зинала – навярно пищеше, ала той не я чуваше.

Ако сновеше твърде бързо напред-назад във времето, не беше в състояние да възприема звуците. Влезе в крак с тиктакането на часовника.

В стаята се втурна директорът на института. Явно някой се бе обадил по телефона, без той да забележи или обърне внимание.

– Какво става тук? – тросна се директорът. Сутрин винаги беше кисел.

Изследователите в лабораторията се спогледаха. Отговорност за всичко носеше научният ръководител и обикновено нему се падаше нелеката задача да обяснява всяко произшествие.

– Явно е изпробвал машината нощес – и кимна към неподвижния си колега, седнал в капсулата.

– Мъртъв ли е? – безцеремонно запита директорът.

– Не. Изглежда е в шок. Повикахме линейка.

Отстрани наблюдаваше как измъкнаха отпуснатото му тяло и го сложиха на носилка. Понечи да последва санитарите, които го изнесоха от лабораторията, но си помисли, че не бива да е толкова егоцентричен. И то в толкова важен за човешката история момент.

Все пак бе жив. Уверен бе, че ще се оправи. Всичко бе наред.

Сега му предстоеше да изпробва по-сериозно възможностите за пътуване във времето.

*

Този път се върна назад. С цели десет години наведнъж. Видя се да стои притаен зад дебело дърво срещу входа на университета. Чакаше я. Помнеше този миг. И розата, и целувката, която щеше да последва. Виждаше цветето в ръката зад гърба си. Макар да бе забравил, че розата в действителност бе жълта, а не червена. Каквато тя обичаше.

Тя излезе от университета. Той изчака да се приближи и изскочи от засадата си, когато вече щеше да ѝ е трудно да го заобиколи.

Не намали хода на времето, за да чува. Знаеше какво младежът – той самият като по-млад – казваше на бъдещата си съпруга.

Накрая се целунаха. Никакъв филм не можеше да се сравнява с това усещане. Беше едновременно зрител и главен герой, изпълнител на действието.

*

Скочи напред в годината след експеримента. Искаше да се види какво прави като знаменит учен. Нали засега по всичко личеше, че е успял. Че е надвил времето.

На неговото бюро в лабораторията седеше непознат. Изтръпна.

После му хрумна, че бе глупаво да очаква след събитието да си остане обикновен научен сътрудник.

Издигна се високо. Вече имаше някакво усещане как работят възприятията му. Остави съзнанието си да се рее.

Стори му се, че нещо като топлинен сензор засече къде се намираше тялото му.

Къщата бе извън града. Голяма. Хубава. Богата.

Отдалеч се видя седнал в шезлонг на терасата.

Реши, че му е достатъчно засега. Не искаше да се лишава от изненадата на приятните моменти в живота. Нека запази вкуса ѝ за когато му дойде времето.

*

Беше едва проходил. Дядо му бе дошъл за рождения ден. Ако имаше очи – защото във времето пътуваше някак си безтелесен, – щеше да се просълзи при вида на милия старец. Починал бе преди трийсет години – спрямо нощта на експеримента. Възрастният мъж държеше скрито зад гърба си плюшено мече. Любимият му Мечо Пух, както щеше да го нарече малкото дете, след като чуе след години приказката.

Хрумна му да се върне още по-назад, да види сватбата на родителите си, от която нямаше запазени снимки – изгорели на тавана на къщата още в детството му. По онова време не е имало видео, а любителските камери с филмови ленти били скъпа рядкост.

Изведнъж усети странна съпротива. Трудно бе да разбере какво става, след като му липсваше тяло. Изглежда нещо се съпротивляваше на съзнанието му. Вътрешният – мисловният му хронометър показваше дата, която предхождаше с почти осем месеца раждането му.

Замисли се. Това бе първото ограничение, което срещаше при пътуване във времето. Интуитивно реши, че прилича на някаква естествена защита. Сякаш времето се пази от парадокси. Не го пуска в период, когато не е съществувал. Сигурно за да не стори нещо, с което да предотврати раждането си. По-точно зачеването си. Макар да бе чудно как ли би могъл, ако е само наблюдател. Може би имаше начин да въздейства на действителността, но той явно още не го знаеше.

Каза си, че когато се върне, ще се наложи да анализира всички тези въпроси по-задълбочено на теория.

*

Логично бе да провери дали нещо подобно ще го възпре и в бъдещето. Скочи цял век напред. Не усети никаква съпротива. Каза си, че при развитието на медицината навярно е възможно да е жив и на сто трийсет и кусур години.

Придвижи се бързо на още двеста години напред. Светът наоколо бе направо фантастичен, напълно неузнаваем. Откъде ли да започне да разглежда?

На очи – макар зрението му да бе директно, без органи, старото клише в съзнанието му си оставаше все същото – му се наби сграда, която изглеждаше антична. Университетът. По време на неговото студентство той се смяташе за доста нов в сравнение със средновековните бастилии на човешкото познание – на няма двайсетина години.

Този път реши, че ще задоволи любопитството си относно съдбата на един велик учен. Погледнато от толкова далеч назад във времето, едва ли щеше да научи подробности, които да му повлияят в по-нататъшния му истински живот.

Имаше библиотека, въпреки опасенията му, че книгите отдавна ще са изчезнали. Сканира вътрешността на онази тухла от стотомна енциклопедия, в която трябваше да е името му. Не го намери. Потърси в индексите – цели дванайсет книги. Отново не се откри.

Попадна на друго издание, което вече тънеше във вековен прах. В него също не се споменаваше нищо за откритието му.

Обзе го тревога. Такова епохално събитие като пътуване във времето не можеше да бъде пропуснато току-така.

Не можеше да проникне в паметта на компютрите. Сети се, че по негово време все още правеха микрофишове. Най-вече на периодичните издания, които бързо остаряваха, а иначе щяха да заемат твърде много място. Откри къде се съхраняваха такива.

Поне бе в същия град. Неминуемо щеше да има съобщение в местния вестник, чиито журналисти добре го познаваха и често търсеха за научни новости или техен коментар.

Извади нужния микрофиш. Поколеба се за миг. Смътно, горчиво предчувствие за нещо неприятно изпълни атмосферата или поне онова измерение, в което се намираше. Обаче си каза, че едва ли има от какво да се страхува. Нали се бе видял – жив и проспериращ.

Отвори вестника от следващия ден след експеримента. Съобщението за откритието му не бе на заглавната страница. Прегледа целия брой, ала напразно. Отвори следващото издание на вестника. Пак нищо.

Замисли се. Сигурно имаше причина да не се споменава изобретената от него машина на времето. Но каква?

Изведнъж го осени! Сигурно никой не бе разбрал веднага какво е направил в онзи съдбовен ден. А той бе изваден от капсулата в безсъзнание. Тоест не можеше да разкаже, докато не излезе от комата.

Върна се обратно. Седмица след инцидента. Видя се да лежи неподвижно на легло в болницата. Скочи седмица напред. Продължаваше да е на легло. Още една в бъдещето. Без промяна. Мина месец напред. Леглото бе празно. Ужас.

Мина ден назад. Нямаше го в болничната стая. Още един – санитарките оправяха леглото. Започна да се връща час по час. И се видя. Как го изписваха, как излезе на крака от болницата. Само му се стори малко странно, че съпругата му не го чакаше. После щеше да търси обяснение на този факт.

Вместо да скочи пак в библиотеката, се придвижи само ден. Отиде до щанд за вестници и погледна водещото заглавие.

„Лекари присаждат мозък на милионер във вегетиращото тяло на учен.“

© 2005