бюлетин 32

Пътят лъкатушеше из тесен пролом и заради завоите шофьорите не обръщаха много внимание на живописната природа наоколо. Преди година бяха разширили малко старото шосе и бяха сложили мантинела по средата му, така че да няма опасност от челно сблъскване, каквото неведнъж се бе случвало по-рано.

След един остър десен завой малкото рено, водещо образувалата се зад него колона, наби внезапно спирачки. Повечето автомобили зад него успяха своевременно да спрат, само тук-там някои от тях пропуснаха и в резултат преплетоха брони. Бързо се струпаха още коли и се получи километрично задръстване назад.

Причината за рязката маневра на реното бе камара камъни, затрупала пътя отпред. Изглежда срутването от стръмния склон отдясно бе станало преди броени минути, защото не се виждаха други коли, които то да бе възпрепятствало да минат. Скалните отломъци, кои по-едри, кои по-дребни, бяха запречили както платното със спрялата колона, така и другото отвъд мантинелата.

Като наизскачаха от колите, шофьорите и спътниците им започнаха да ругаят цветисто и да обвиняват един другиго, местната управа, държавното управление, самото правителство.

– Само това ни липсваше!

– Те не знаят ли, че бързам?

– Некадърници! Така ли се прави ремонт?

– Ако оня смотаняк отпред бе карал по-бързо, щяхме да сме минали, преди да се срути.

– Като гледам опашката, връщане май няма.

Подеха ялов спор дали шосето бе част от републиканската мрежа, така че Агенция „Пътна инфраструктура“ трябваше да се грижи за него, или пък местната областна управа отговаряше за пътя и поддръжката му.

– Ами обадете се на някого! – сгълча ги наконтена блондинка на високи токчета и се пъхна намусена в лъскаво ауди.

– Не я ли чухте? – добави от прозореца на черен мерцедес бабаит с едри златни ланци на дебелия му врат, след което прибра голата си глава и вдигна затъмненото стъкло.

Тези, които имаха сигнал на мобилните си телефони, се раззвъняха на когото можеха – на приятели и роднини, на полиция, на държавни инстанции, на медии. След което седнаха на мантинелата да чакат помощ, да пушат или просто да нервничат, докато се надяваха да се появи някой и да разчисти камъните.

В същото време от другата страна на срутването беше спряла само една кола в платното, водещо в обратната посока. Двете млади семейства в старото жигули също бързаха да се приберат в съседното село, но когато се натъкнаха на природната стихия, благодариха на съдбата, че не се бяха оказали по-напред под свличането на скалите.

– Продължавам да нямам сигнал! – размаха телефона си шофьорът Страхил, качил се на покрива на колата с надеждата да се свърже с мобилната мрежа.

– Какво ще правим сега? – попита сестра му Станка, притиснала се до съпруга си Огнян.

– Не ни остава друго, освен да викаме неволята – отвърна Райна, булката на водача.

– То е ясно, че ще трябва сами да се измъкнем – рече Огнян.

Двамата млади мъже запретнаха ръкави и се заеха да разчистват пътя. Вместо да хвърлят камъните в коритото на реката, покрай която се виеше шосето, те започнаха да ги поставят в редица в края на платното. Жените им помагаха с по-малките отломъци, като ги слагаха покрай по-едрите. Скоро натрупаният от тях камънак, простиращ се на десетки метри зад колата, се превърна в невисока каменна стена. Накрая само няколко парчета скали останаха на платното– най-тежките с големина колкото самите хора.

– Какво ще правим с тези? – рече Страхил, като изтри потта от челото си.

– Да се опитаме да ги побутнем – предложи Огнян.

Двамата се приближиха до най-близката скала, поставиха внимателно ръце на нея, като внимаваха да не се наранят на острите ѝ ръбове от разцепването, приклекнаха леко и натиснаха. Камъкът обаче не помръдна.

– Хайде пак!

Този път големият скален отломък подаде още щом го докоснаха. Избутаха го, доколкото бе възможно, в периферията на шосето.

Когато се обърнаха, Страхил забеляза Станка, застанала срещу тях сякаш в отбранителна поза с протегнати напред ръце, леко свити в лактите.

– Какво правиш? – попита я.

– Ами помагам!

– Как помагаш?

– Ето така! – и тя насочи ръцете си към следващата скала.

Огромният камък с форма на круша леко се поклати, после започна плавно да се отмества.

– Какви ги вършиш? – възкликна Огнян.

– Правя каквото мога! – тросна се Станка и блъсна каменния отломък в страничната мантинела, която се изкриви под тежестта на скалата, но успя да я задържи на пътя. – Не виждате ли, че щях да я изпусна в реката, като ми пречите? – възнегодува тя.

Райна се приближи и застана до нея. Зае същата поза и я подкани:

– Хайде заедно! Така ще е по-лесно.

– Вие откога владеете телекинеза? – попита Огнян.

– Отпреди пет минути! – усмихна се Станка.

– Вие май ни будалкате! – засмя се Страхил. – То не става току-така…

– Искахме да ви помогнем – заяви Райна – и с изненада установихме, че камъните се подават на напъните ни.

– Мисловните ви напъни? – пошегува се Огнян.

– Да. И вместо да си губим времето в приказки, да разчистим останалото, преди да се е мръкнало.

Щом приключиха, четиримата се качиха в жигулито и потеглиха по разчистеното платно. Когато подминаха зоната на срутването, видяха чакащата все още върволица от коли в другата посока.

Като ги забелязаха, шофьорите се ядосаха, че техният път не бе разчистен. Затова накараха един камион да бутне мантинелата, за да минат в празното насрещно платно.

Но със смачкването на част от мантинелата се наруши крехката устойчивост на срутената камара скали, опряла в нея, и камъните като лавина се свлякоха върху освободеното с много труд платно, за да го блокират отново.

© 20241226-2