бюлетин 37

Фукльо донесе своя улов в ранното утро и тържествено го положи на площадката над стълбите. Щом го видя, Мърла се врътна и влезе с вирната глава в къщата. Като бяха брат и сестра, това не означаваше, че винаги се разбираха. Често не споделяха общи интереси, нито житейски принципи. Дремещият в плетеното кресло на терасата Готин отвори едното си око, прецени, че нямаше нищо интересно, и пак се унесе.

Отвътре се чу иззвъняване на телефон и Фукльо побърза да се прибере на свой ред. Звъненето прекъсна и след малко стопанинът на къщата излезе на терасата с мобилния в ръка, за да разговаря на спокойствие.

Забеляза удушената мишка над стъпалата и я изрита, докато слушаше какво му приказват в ухото. Тя отлетя нейде в тревата, а стреснат от това рязко движение, Готин се ококори и изправи на креслото.

– Да, разбирам – каза Кольо. – Непременно ще проверя при първа възможност. Дотогава…

Готин се разлая и скочи от стола, на който бе дремал досега. Стопанинът му направи знак да млъкне и да седне, но кучето не го послуша. Вместо това се изправи на задните си крака, опря предните в гърдите на Кольо и се опита да му вземе телефона със зъби.

Мъжът вдигна високо ръката с апарата, избута с другата Готин и влезе в къщата, като затвори вратата пред муцуната на кучето.

– Извинявам се, но… – продължи той, ала събеседникът му явно бе затворил.

Все пак отиде и седна зад старото дървено бюро, отвори лаптопа си и се зае за работа, както бе току-що обещал. Компютърът още не бе заредил, когато от двете страни на екрана му застанаха нащрек Мърла и Фукльо.

– Не ми пречете сега! – рече Кольо.

Котаракът се настани върху клавиатурата, а котката скочи в скута му.

– Нямам време за вас! – тросна се той, взе Мърла и я остави на пода, после вдигна Фукльо и също го пусна долу. – Вървете да си играете другаде!

Двамата домашни любимци се размяукаха във фалшив дует, докато обикаляха около него и се опитваха да привлекат вниманието му.

– Докога ще търпя този терор?

Кольо взе лаптопа и мобилния и се качи в стаята си на горния етаж, където се затвори, преди някой от тях да се е шмугнал вътре. По едно време драскане по вратата наруши съсредоточаването му върху служебните задачи.

Слезе, напълни паничките с вода и суха храна и докато вниманието на питомниците му бе насочено към тях, се прибра пак горе, за да продължи прекъснатата работа.

В късния следобед Мърла се върна от разходка из квартала. Напи паничката с вода на Готин, оставена на терасата, после мина през нея, като нагази уж недолюбваната течност и си изми така лапите, преди да влезе през отвора с люлеещ се капак във вратата. Вътре първо хапна от храната на Фукльо, преди да натисне ръба на паничката с лапа, така че тя се обърна и гранулите се разпиляха по пода.

През това време нищо неподозиращите Фукльо и Готин спяха, сгушени един в друг.

Дните се търкаляха един след друг, без да предлагат особено разнообразие. Ако не се броеше поредната мишка, донесена от Фукльо, който само ги ловеше, но не ги ядеше. Или разсипаните от Мърла паници с храна и вода. Нито жалното скимтене на Готин, когато Кольо го изпъди навън, след като кучето бе оставило следи от зъбите си по пластмасовия калъф на мобилния му телефон.

Една сутрин, докато Кольо прегледаше бележките си за предстоящите обсъждания, иззвъня телефонът, който бе оставил на плота в кухнята. Погледна часовника на стената. До първата среща и началото на работното му време оставаше още четвърт час. Отиде да вземе апарата и видя, че го търсеше неговият шеф.

– Снощи чаках ти да се обадиш – започна направо началникът – и да се извиниш.

Кольо напрегна мислите си, но не се сещаше за кое прегрешение ставаше дума.

– По мълчанието ти виждам, че не осъзнаваш какво имам предвид. Така ли е?

– Да – смотолеви той.

– Вчера наблюдавах онлайн срещата ти с нов клиент. Знаеш, че периодично го правя, за да проверя как се справят служителите.

– Да, разбира се.

– И какво да видя по време на нея? Пред камерата ти минават котки, сякаш са у дома си.

А те наистина са у дома си, понечи да каже Кольо, но се въздържа.

– Съжалявам…

– Не съжалявай, а внимавай да не си изгубиш работата! – скара му се шефът и затвори.

През следващите дни Кольо внимаваше да изведе навън домашните си питомци, преди да провежда видеосрещи или дори обикновени служебни разговори.

Вечерта, когато очакваше да дойде приятелката му Соня, тя не се появи според уговорката им. Когато мина половин час и нея продължаваше да я няма, той ѝ звънна разтревожен.

– Къде си, мила? – попита, когато тя вдигна.

– На кафе с приятелки.

– Нали имахме среща?

– При теб ли? – сопна се Соня. – Забрави!

– Защо? Станало ли е нещо?

– Какво да търся у вас, когато не ми обръщаш внимание?

– Как така не ти обръщам внимание? – учуди се Кольо.

– Ти си имаш други любимци, които изглежда са по-важни за теб.

– Нима смяташ така?

– Да, защото винаги се занимаваш с тях, докато говориш с мен – изтърси обидено тя. – Не си ли даваш сметка, че те се чуват? Усеща се, че местиш телефона, явно за да направиш нещо за тях, тъй като звукът се променя.

– Да не ревнуваш от кучето и котките?

– Не съм изкукала, че да го правя! Но когато дойда в твоята къща, те не ни оставят насаме. И ти не ги пъдиш! Е, щом предпочиташ вместо тях да отблъснеш мен…

– Недей да… – тръгна да казва, ала Соня бе прекъснала разговора.

Животът на Кольо се смрачи и огорчи. През следващите дни се чудеше какво да направи, така че неговите питомци да не пречат на работата му, нито на интимния му живот.

Запита се защо всеки път, когато чуеха, че говори по телефона или работи на компютъра, идваха да мяукат и лаят, да се отъркват, да търсят внимание. Или сякаш да кажат, че бяха гладни и жадни, след като той предварително им бе напълнил паничките.

Опита да ги изолира, но туй сякаш ги настърви повече. Какъв бе този неистов протест на котките и кучето срещу телефона и компютъра?

Тъй като нямаше как да огради бюрото, а то бе твърде голямо и тежко, за да го качи в спалнята, Кольо често работеше в леглото си. Дори да не бе затворил вратата, там се чувстваше в неприкосновена територия. От малки ги бе научил, че леглото бе забранено за тях място, и те не смееха да се качват на него. Можеха само да се навъртат наоколо. Но той започна да се заключва и да не обръща внимание на дращене, скимтене и прочее сигнали отвъд дървената врата.

Този път явно бе забравил да врътне ключа и в един момент Готин натисна бравата, отвори и се втурна вътре, следван по петите от двете котки. Тримата не само нахлуха в стаята, но и скочиха направо върху леглото – нещо, което той очевидно не очакваше.

Едва успя да изключи видеовръзката, преди Мърла и Фукльо да му се качат буквално на главата. Вдигна ръце да се защити и лаптопът се изхлузи от скута му, после падна на пода.

– Марш оттук! – ревна Кольо.

Готин хвана между зъби мобилния, оставен на нощното шкафче, и изчезна с него през вратата. Неговият стопанин хукна подире му, но естествено не успя да го стигне.

В това време Мърла стъпи със задни лапи върху отворения лаптоп и се изпишка на клавишите му. Фукльо явно възнамеряваше да стори същото, обаче територията вече бе маркирана и той се оттегли невъзмутимо настрани. Изведнъж се чу пукот, изпод клавиатурата изскочиха искри и котката подскочи ужасена. Разнесе се лек синкав дим и замириса на изгоряло. Отвратени, двете четириноги побързаха да напуснат стаята.

От терасата Кольо видя, че Готин се разхождаше безхаберно из двора, а от мобилния нямаше ни следа. Кой знае къде го бе скрил и дали щеше да го донесе обратно в някакъв момент. Когато младият мъж се качи в спалнята и видя опикания лаптоп, вече побесня.

Решението, което блесна като светкавица в съзнанието му, бе пределно ясно. Трябваше да изхвърли домашните любимци. Интуитивно усетили надвисналата заплаха, те се бяха изпокрили.

През нощта лежеше, без да може да заспи. Знаеше, че щеше да е трудно да се раздели с двете котки и кучето, че щеше да му бъде мъчно за тях. Ала не виждаше друг изход.

Спомни си как миналото лято Готин се бе хвърлил върху кофата за боклук на тротоара и тя бе паднала с трясък на уличното платно за гърба на Кольо. Зафучалият се автомобил, който сигурно щеше да го блъсне след миг, извърна в последния момент.

Преди години, когато се бе разболял от бронхопневмония, Фукльо, още малък и лекичък, лежеше върху гърдите му и го топлеше не само с тялото си, а сякаш и с невидима енергия.

Една вечер Кольо много се бе ядосал, че Мърла безцеремонно се бе качила на масата и докато той се усети, му бе отмъкнала пържената риба от чинията и избягала през отвора във външната врата. После бе видял яденето си да стои непокътнато на стъпалата пред къщата. А на следващия ден бяха фучали линейки заради натровени с риба хора.

Тримата му бяха спасявали живота неведнъж. Нима след всичко това можеше да ги изхвърли, да ги зареже на произвола на съдбата?

Кольо си помисли за алтернативата да изхвърли мобилния и лаптопа. След като животинчетата бяха толкова против тях.

Което бе изключено, разбира се. Те бяха връзката му със света, с тях работеше и си изкарваше прехраната.

Но някой ден, каза си той, може би ще го направя.

© 20250223-1