бюлетин 49

Когато го арестуваха за пореден път, Чочо се възмути:

– Нямате ли друга работа, че все с мен се занимавате?

– Не – усмихна се униформеният сержант. – Именно това ни е работата. Да разкриваме престъпниците и да ги хващаме.

– Какъв престъпник съм аз – попита арестуваният, – дет’ просто съм хвърлил фас?

– Поетичен, щом отговаряте в рима – отвърна влезлият инспектор Катранджиев. – И изглежда не много умен, щом отново сте при нас. За кой път ви се случва?

Чочо не отговори. Убеден бе, че в неговото досие, което сигурно бе сложено в папката на бюрото, бе отбелязан броят на задържанията му от органите на реда.

– Много добре знаете – рече накрая.

– И тогава защо продължавате да нарушавате закона? – попита го инспекторът, като седна зад бюрото. – Ако я карате по този начин, някой ден няма да се разминете просто с глоба.

– Защото законът е направен така, че да се гаврите с нас. Нелеп и унизителен.

– Не сме го измислили ние – обади се сержант Митев. – Ние само го прилагаме, когато се налага. Когато хора като вас го потъпкват.

– Че кой здравомислещ ще го спазва? – тросна се Чочо.

– Който не иска да плаща излишно – каза Катранджиев. – Глобата за трето провинение от същия характер е хиляда лева. Можете да я платите веднага или ще ви бъде удържана от доходите.

Задържаният замълча, пое дълбоко въздух и после заяви:

– Това е пладнешки грабеж

– Изборът е бил ваш, гражданино. Да сте мислили, преди да хвърлите фаса.

– Явно целта на системата е да ни оскубе за щяло и нещяло.

– Системата нямаше да работи, ако не я захранваха нарушители като вас.

– Ако съм престъпил закона – заупорства Чочо, – защо не ме осъдите и не ме хвърлите в затвора?

– Много просто – инспекторът се облегна на стола, подпря ръце на масата и го погледна. – Ако ви вкараме в затвора, ще трябва да ви храним, докато вие не работите и не произвеждате блага. Защо тогава да го правим? Освен това ще имаме излишни разходи за съдебен процес. Въпреки че като бъдете осъден, вие ще трябва да ги покриете. Но няма да разполагате със средства за целта, ако не се трудите и не припечелвате.

– Затуй предпочитате да ме държите на свобода и да ме глобявате периодично?

– Трябва да признаете, че това е много по-печеливш бизнес модел за държавата, нали?

На Чочо му кипна, но успя, макар и с голямо усилие, да задържи избухването си.

– Глобите определено са ефикасен начин за поддържане на реда, както и за захранване на бюджета. Особено когато провинилите се не се поучават от предишния си опит и повтарят едни и същи нарушения. Системата е изпитана от години, например при неправомерното паркиране. Явно хората не поумняват дори с десетилетия и продължават всеки път да смятат, че може би ще им се размине.

– Това е перверзия! – изтърси току-що глобеният.

– Нима? – парира Катранджиев. – Защо една работеща система да не се използва за все по-нови и различни приложения? Щом изглежда, че успехът ѝ е гарантиран. А не е ли перверзия, когато някои хора смятат, че могат да не спазват закона в ущърб на останалите?

– Какъв ущърб представлява един хвърлен фас? – не отстъпи Чочо. – Кому пречи?

– Първо, например на мен, защото не пуша и не искам да гледам и да мириша чужди фасове. И само не излизайте с номера да мина на отсрещния тротоар. Второ, някое дете може да го пипне, а после да допре пръстчетата си до устата. Без то или родителите му да подозират каква болест на пушача би се предала по този начин. Трето, всички трябва да платим чрез данъците си почистването на тези фасове. Да продължавам ли?

– Не.

– Докато не осъзнаете всичко това и не се коригирате – рече инспекторът, като стана от стола, – предполагам, че ще се виждаме отново.

Чочо излезе от полицейското управление, закрачи по тротоара и се замисли какъв абсурд бе да обявят хвърлянето на фасове на публични места за провинение със сериозни наказания. Ала като всеки уважаващ себе си нарушител, и през ум не му мина да се въздържа в бъдеще от забраненото действие. Напротив, той и много други като него започнаха да кроят схеми как да заобиколят закона. И с всеки неуспех на начинанието си се настървяваха още повече.

Отначало полицаите хващаха кой бе хвърлил даден фас по пръстовите отпечатъци, оставени по него. Нали ги бяха събрали при издаването на новите документи за самоличност? Решението на нарушителите бе да носят ръкавици, докато пушат.

Тогава взеха да заснемат провиненията с повсеместни камери. Реакцията бе да носят качулки или да пушат под черни чадъри.

След това включиха ДНК анализ по следи от слюнка върху фаса. Пушачите започнаха да използват цигарета.

Дойде ред на проследяването по плащане. Вече нямаше пари в брой, всяка транзакция се регистрираше, а самата цигара се идентифицираше по даден производител, избрана марка и конкретна партида до индивидуална кутия, включително къде бе доставена и кога на кого бе продадена.

Нарушителите скоро решиха, че и на това му бяха намерили цаката. Събираше се група пушачи, всеки от които бе купил кутия цигари, по възможност от един вид. После пускаха кутиите в чувал и накрая участниците теглеха по една от него. По този начин смятаха, че ще объркат полицията, когато тя приписваше фасове на човек, който можеше да представи неоспоримо алиби, че по същото време се бе намирал на съвсем друго място. И така трябваше не само да избегнат глобите, но и да разклатят основите на системата.

Един ден Чочо отново се озова в полицейското управление. Не се безпокоеше, защото разчиташе, че ще го пуснат веднага щом установят заблудата си в случая. Нямаше да му е за сефте, нито за последно. Дори изпитваше гордост всеки път, когато бе надиграл системата.

– Ето че пак се срещаме! – приветства го инспектор Катранджиев. – Май сте загазил този път и няма измъкване като предишния.

– Имате някаква грешка – отвърна невъзмутимо Чочо.

– Едва ли. Намерен е ваш фас…

– Сигурен ли сте, че е мой?

– … в лехата под вашия балкон, на чиито перила сте заснет да пушите.

Пред сградата, където живееше, нямаше други постройки, а терасата на долния етаж на неговия мезонет се намираше достатъчно навътре от фасадата, че да не може да бъде снимана отдолу. Което означаваше…

– Снимката сигурно е монтаж – заяви убедено заподозреният нарушител.

– Ако си мислите, че пак ще ви се размине, се лъжете – усмихна се леко инспекторът. – Не забравяйте, че разполагаме с дронове, за които не бе проблем да ви заснемат как хвърляте фаса от терасата.

– Няма как този фас да е мой!

– Защо смятате така?

– Защото…

Чочо замлъкна. Мрачни мисли го споходиха.

– Представете си – продължи вместо него Катранджиев, – че от чувала сте изтеглил кутията, купена от самия вас. Не е изключено, нали?

Досега не се бе случвало, но бе напълно възможно, прецени той и си помисли: „Какъв малшанс!“.

– Като изключим новата тлъста глоба, смятайте, че сте имали голям късмет.

– Как така? – удиви се Чочо.

– Няколко ваши авери пушачи лежат в ареста – каза полицаят – и се надяват да хванем истинския злодей.

– За някакъв престъпник ли става дума?

Инспекторът го изгледа изпитателно. По зачервеното лице на провинилия се бяха избили ситни капки пот.

– Убиец, който оставя на местопрестъплението фасове от чужди кутии – обясни той. – И надали ще остави някъде нещо свое. Улика, чрез която да го хванем.

– Заподозрените не ви ли казаха с кои са обменяли цигари?

– Признаха, разбира се. Но всеки от тях е бил част от различна група. Явно престъпникът не се появява втори път в същата общност. По този начин потенциалните индивиди за проучване и разследване стават десетки.

– Искрено се надявам да го хванете час по-скоро – рече Чочо.

– Работим по въпроса. Дотогава никой пушач не е извън подозрение.

– Включително аз ли?

– Да. Фактът, че този път сте уличен в различно нарушение, не означава, че сте оправдан за други случаи. – Катранджиев машинално подравни купчината папки, натрупани на бюрото пред него. – Нито че някой ден няма да намерим фас от ваша предишна кутия цигари край поредната жертва.

Тръпки побиха Чочо. Едно бе да си се провинил, че замърсяваш обществените места в града, съвсем друго да си потенциален заподозрян в углавно престъпление.

– Мога ли да си платя глобата и да си вървя? – попита той.

– Разбира се! – отговори полицаят. – До следващата ни среща!

Първата му мисъл бе, че повече нямаше да хвърля фасове под път и над път. Но като си представи, че при размяната на кутии цигари можеше да се сблъска със сериен убиец, реши, че най-добре бе да откаже напълно пушенето.

– Съмнявам се, че ще имаме такава – отвърна през рамо Чочо на излизане от кабинета.

© 20250316-1