бюлетин 51

Юри Василев и Мартин Добрев дотолкова се бяха оплели в собствените си теории и разнопосочни изследвания, че в първия момент дори не забелязаха резултата от последния опит, който провеждаха в огромното хале.

Избрали бяха да работят в празното като хамбар на пролет помещение по няколко причини. Като основна можеше да се смята смешно ниската цена, която плащаха, за да го наемат. Дори да не бе така, както те твърдяха, при липсата на външни инжекции в техния бюджет и задоволяването на развойната им дейност с подръчни материали всяка спестена стотинка бе от значение.

По-важното според двамата изследователи бе, че ветрилникът с дупки в стъклата на много от прозорците или с картони в онези, чиито прозрачни атмосферни прегради бяха изчезнали още преди да се нанесат в халето, предлагаше условия за тестване, които бяха доста близки до тези на открито, без да се излагат излишно под своеволията на небето. Както и че в случай на авария, в смисъл на събаряне, разрушаване, унищожаване, ликвидиране, анихилиране или друг вид пълен погром на тяхната лаборатория нямаше да дължат почти нищо за сградата.

Двамата щяха да пропуснат случайното си откритие, ако не бяха подгонили един плъх, който нахално бе дошъл да гризе пъстроцветната кабелна салата, която покриваше пода на халето. Вредителят се втурна да прекоси халето и изведнъж изчезна насред пътя си. Това естествено озадачи изследователите, които нямаха обяснение за току-що видяното от тях.

При по-внимателно вглеждане Юри и Мартин забелязаха очертанията на портала, които не се открояваха по друго освен леко трептене на въздуха по границите му. Представляваше полупрозрачен, както си дадоха сметка, кръг с диаметър около два и половина метра.

Мартин бе готов да последва плъха в неочаквания експеримент, но Юри го хвана за ръкава.

– Не бързай толкова! – рече той. – Нека първо установим с какво си имаме работа.

После хвана един гаечен ключ и го хвърли в средата на трептящия обръч. Ключът безшумно изчезна от погледите им, сякаш се стопи във въздуха при преминаването. Юри взе втори ключ, но този път върза за него края на гъвкав мрежов кабел, намотан на макара, и едва тогава го запрати в портала. Кабелът изглеждаше като прерязан на мястото, на което стигаше очертанията на вратата, водеща неизвестно къде.

Василев взе макарата и я набучи на един метален прът, който стърчеше наблизо от пода на халето и който отдавна се канеха да прережат, но в момента им послужи добре.

– Сега вече можем да влезем – обяви той. – Кабелът ще ни показва обратния път.

– Аз ще вляза, ти чакай тук – предложи Мартин.

– Не си познал! Ако ще срещнем нещо непознато, нека сме двамата.

– Ами ако въздухът там не става за дишане? Ще умрем и двамата.

– Тогава е по-добре първо да се снабдим със скафандри и системи за захранване с кислород. Имаш ли представа откъде?

– Не – призна Мартин.

– А дори и да знаеш – отвърна Юри, –  не виждам с какви пари ще ги купим.

– В такъв случай ще рискуваме да влезем.

Така и направиха. Но като преминаха през портала, се озоваха в мъгла, която им пречеше да виждат на повече от няколко крачки. Юри издърпа още около дузина метра кабел, които се размотаха от макарата, вдигна от земята вързания в края му ключ и го хвърли надалеч. Като се придържаха за кабела, двамата стигнаха до новото място, където бе паднал безшумно ключът и което по никакъв начин не се различаваше от първото.

– Май е по-добре да се върнем – каза Мартин – и да се подготвим по-сериозно, ако ще изследваме това място.

– Прав си – съгласи се Юри. – Само се питам какво точно е то: ново измерение, паралелен свят, друго пространство…

– … или време може би.

– Както и как се отваря този портал.

При последната мисъл побързаха да се върнат в лабораторията си и да регистрират всички текущи условия и настройки на устройства, машини и уреди. После започнаха да ги изключват едно по едно, за да установят кои влияеха на връзката с откритото от тях ново измерение, както за момента решиха да го наричат. Така разбраха, че на практика появата на портала зависеше единствено от включването на създадения от тях генератор, който трябваше да компенсира и нулира електромагнитните полета, създавани от мрежите на мобилните оператори.

Когато стана ясно, че експериментът бе повторим, и то съвсем лесно, се успокоиха и седнаха да умуват какви да бъдат следващите им стъпки.

– Като разсъждавам – сподели Юри, – си представям два подхода при изследване на това измерение. Единият е да стигнем по-навътре в него, да тръгнем да го обхождаме.

– Как да го направим? – поинтересува се Мартин. – Ако изберем да вървим само в една посока, не е сигурно, че ще стигнем до нещо, ако тя не е правилната или поне подходяща за целта. Ако решим да изследваме територията, като от началната точка се движим по разширяваща се спирала, това ще ни отнеме твърде много време. Също без никаква гаранция за успех.

– Тогава можем да използваме втория подход и да потърсим изход от това измерение, който да води на друго място.

– А знаеш ли къде можем да попаднем?

– Не – рече Василев. – Но да опитаме да намерим първо друг изход тук на Земята.

– За да се отвори такъв портал, не трябва ли на даденото място да има работещ генератор срещу мобилни мрежи като нашия? – попита резонно Добрев.

– Прав си! Да направим втори и да тестваме.

С наличните им материали в лабораторията успяха да сглобят нов генератор. Натовариха го на пикапа на Мартин и той го откара в другия край на индустриалната зона, в която бе разположено наетото от тях хале.

Тъй като при включени генератори мобилните телефони и на двамата нямаше да работят, се бяха снабдили предварително със закупени втора ръка преносими радиостанции от висок клас. Така Юри се обади да провери отворил ли се бе нов портал и да даде сигнал, че влиза през първия. Когато премина в другото измерение, сигналът на уоки-токито изчезна.

Но затова пък веднага видя насреща си втория портал, насочи се към него и след дузина крачки успешно излезе през него под погледа на Мартин, който го очакваше.

– То е направо фасулска работа! – усмихна се пътешественикът през измеренията.

– На теб така ти се струва! – сряза го колегата му. – Какъв ще е ефектът да минеш през портала, ако преди това трябва да занесеш на другото място генератор, както и да има кой да ти го включи там в точния момент?

– Значи трябва да променим стратегията – заяви Юри. – Като например човек да носи генератора със себе си. Хубаво, ще измайсторим портативен. Само че тогава как ще изберем къде да се отвори портал?

– С координати. С геолокация. Или по-добре да видим как можем да се вържем към някоя джипиес система, която ще ни позволи точно позициониране.

– Че нали нашият генератор би трябвало да нулира сигналите на такава система, защото тя на практика представлява или използва мобилна мрежа?

– Хм! За да ги нулира, означава, че генераторът първо ги засича и регистрира. Може би има вратичка…

След няколко дена двамата изследователи решиха поставената си задача и пристъпиха към изпробване на преход през новото измерение към избрана точка на Земята.

– Къде да отидем? – попита Мартин.

– Например до Бургас – предложи Юри. – В северния край на плажа.

Влязоха през портала, който продължаваше да работи в халето, после въведоха в портативния генератор дестинацията, открои се изход и през него се озоваха на пясъка до морето.

– А сега да се върнем!

След минута се намираха пак сред бъркотията, която представляваше нормалното състояние на тяхната лаборатория.

– Знаеш ли в колко часа тръгнахме? – зададе въпрос Мартин.

– Не съм сигурен, не съм гледал.

– Струва ми се, че това отиване и връщане ни е отнело близо два часа.

– Че ние бяхме само минута на плажа, а преходите да са отнели по две-три всеки – отбеляза Юри.

– Съгласен съм, но става въпрос за времето, което е минало в тукашния свят, докато сме странствали в другото измерение.

– Е, нищо особено. Значи просто отнема време като при полет.

– Да направим тест до Акапулко?

– Само че можем ли да не бързаме толкоз с връщането?

Засякоха часа на тръгване – единайсет и половина сутринта. Отидоха и там се озоваха в малко след три следобед, което при осем часа разлика във времето означаваше, че бяха изминали над единайсет хиляди километра за единайсет и половина часа. Постояха да поразгледат и да се насладят на екзотиката, после се върнаха след полунощ. В София пристигнаха към осем вечерта на следващия ден.

– Все едно сме пътували с около хиляда километра в час – констатира Мартин.

– Пак колкото време отнема за самолет, ако полетът е директен – заключи Юри. – Какъвто, разбира се, няма, а щяха да се наложат най-малко две прекачвания.

– Да не говорим, че така хората поне няма да усещат пътуването в натъпкана кабина, а и си спестяват чакането и проверките по летищата. Навярно биха минали и без визи…

– Знаеш ли, че можем да направим бизнес като туристическа агенция, която предлага уникални пътувания по света?

Василев и Добрев се готвеха за провеждането на първата екскурзия, организирана от тяхната агенция „Инстант травел“. Бяха избрали като екзотична дестинация Нова Зеландия и за двуседмичното пътуване, предлагано от тях, се бяха записали и платили шестнайсет човека.

Двамата бяха подготвили всичко – бяха резервирали хотел в Уелингтън, както и минибус, който да ги чака в дъното на паркинга на голям магазин. Смятаха, че би било най-безопасно да се появят на такова публично място, където никой не би обърнал внимание на чужденци.

Разстоянието от близо 17 700 километра очакваха изминат за около деветнайсет часа и при тръгване в десет сутринта щяха да пристигнат към четири следобед местно време на следващия ден, като се добавеше времевата разлика от единайсет часа. Самото пътуване обаче щеше да отнеме не повече трийсет-четирийсет минути в усещането за време на екскурзиантите, както организаторите подробно и внимателно им бяха обяснили при записването.

За радост на Мартин и Юри нямаше закъснели, така че потеглиха навреме. Отне повечко минути, докато всички преминат с багажа си през порталите на влизане и излизане, но пристигане с четвърт час по-късно в дестинацията бе като човек да са го хванали подред няколко червени светофара.

Пътешествениците стъпиха на новозеландска земя зад широка колона на закрития паркинг край един централен мол, така че да не ги видят как излизат от портала. Мартин премина пръв, после туристите с множеството си куфари, тъй като островите предлагаха както плажове, така и високи снежни планини, а накрая излезе Юри.

Ала колкото и да се оглеждаха, двамата организатори не видяха наоколо минибуса, който бяха наели за екскурзията. Изключиха генератора и изчакаха още минута да се възстанови полето, преди да заработят мобилните им телефони.

Номерът на агенцията за коли под наем, на който преди се бяха обаждали, даваше, че бе невалиден. Пробваха да поискат транспорт от хотела, в който щяха да се настанят, обаче служителката, с която се свързаха, твърдеше, че нямали такава резервация от тях за упоменатите дати.

Като се извиниха на групата за неочакваното недоразумение с новозеландците и я оставиха да чака на паркинга, Добрев и Василев влязоха в магазина. Решиха най-напред да изтеглят малко пари в местна валута и се спряха пред един банкомат.

Пръв пробва Юри, но се оказа, че не му работеше дебитната карта. Съобщението на екрана гласеше поради изтекла валидност, което не можеше да е вярно, защото срокът ѝ за подновяване настъпваше едва след девет месеца. Кредитната карта на Мартин пък бе блокирана поради неплатени задължения. Той наистина бе пазарувал с нея за пътуването, като я бе използвал включително за резервация на минибуса, както и на хотела. Но мислеше, че като се върнат след две седмици, щеше да разполага с достатъчно време да погаси ползвания кредит в срок.

Тогава двамата забелязаха почти едновременно годината на текущата дата, изписана на екрана на терминала, и се ужасиха. Според нея излизаше, че бяха пристигнали в Нова Зеландия не просто на следващия ден след потеглянето им, а и още цяла година по-късно! Това можеше да обясни неработещия телефон на агенцията за коли под наем, както и неоткриваемата резервация в хотела.

Юри извади лаптопа си и пробва да влезе в банковата система. Без успех, защото на екрана излезе съобщение, че профилът му, а оттам и достъпът до сметките, бе блокиран. Нищо чудно, след като междувременно бе изминала една година. Само че какво щяха да правят сега организаторите с екскурзията, след като нямаха ни хотел, ни минибус, че и без пари бяха останали изведнъж?

Преди да се върнат при групата на паркинга, седнаха на стъпалата към него да обсъдят ситуацията, в която неочаквано бяха изпаднали.

– Май не ни остава друго, освен да се върнем в София – изстена Мартин.

– Ако разполагахме с пари, все някак си щяхме да закърпим положението – рече със съжаление Юри.

– Смяташ ли? Особено след като хората разберат, че им се губи цяла година.

– Прав си. Това е непоправимо.

– А защо се получи така?

– Явно избързахме с използването на портала, преди да сме го изтествали достатъчно. Още от самото начало установихме, че пребиваването в другото измерение води до забавяне, но не го изследвахме внимателно.

– Искаш да кажеш, че в него времето протича различно от нашето измерение?

– Така излиза – потвърди Василев. – Ние с теб бяхме бързи, само че този път докато преминат всички през отворения портал на влизане и после на излизане, изтече доста време и съответно в реалния свят още повече.

– Ако това, което казваш, беше вярно – разсъждаваше Добрев, – щеше да има разлика най-малкото в моментите на излизане на отделните пътници от измерението, а всички те са заедно тук.

– Другото, което може да влияе, е масата. Едно бе само ние двамата, друго още шестнайсет човека с много багаж.

– Изглежда смислено, ако допуснем, че е функция на прехвърлената в измерението маса, с чието увеличение се ускорява протичането на времето през прехода.

– Няма значение – поклати глава Юри, – трябва да приберем хората в София час по-скоро.

– Час ли? – учуди се Мартин. – По-скоро две години с връщането.

– После ще им обясняваме ситуацията.

– Ако можем. Или ако ни дадат възможност да го направим.

– Да, лошо ни се пише.

Изведнъж Василев се разсмя:

– А може би не!

– Какво имаш предвид?

– Като им кажем, че те са първите пътешественици във времето! Нещо епохално, за което на практика са платили съвсем скромна цена.

Добрев го изгледа изпитателно, но като разбра, че приятелят му не се шегуваше, се усмихна. Да, наистина откритото от тях измерение предлагаше не само скок в пространството, но и скок във времето.

Каквото и да ги чакаше след завръщането им, техните имена определено щяха да влязат в учебниците.

© 20241226-3