бюлетин 53

Открай време бай Пеню произвеждаше доматки, краставички, лучец, репички и други благинки от неголямата си градина. В процеса на работата основната му борба беше със суши и със слани, с всякакви умишлени вредители, както и със случайни добросъседски пакостници. Беше свикнал да става рано, да превива гръб под пек и дъжд и да се грижи неуморно за растенията, за да дадат добра реколта.

Отдавна бе разбрал, че с такова занимание нямаше да забогатее. Бай Пеню не ламтеше да разшири стопанството си, защото добре преценяваше собствените си сили. Държеше всичката му продукция да е качествена, а в неговите очи това означаваше сам да се погрижи за нея. Зеленчуците стигаха за изхранване на семейството му, а като продадеше част от тях, успяваше да плати за различни нужди и услуги и да покрие неизбежни сметки.

С други думи, бай Пеню обичаше своята градина и труда в нея.

Само че времената се смениха. И изведнъж му се наложи да се занимава също с редица несвойствени задачи, които отнемаха от времето му сред растенията.

Пазарът се промени. Климатът се обърка. Хората сякаш пощуряха. Различни инстанции започнаха да правят всевъзможни проверки и да изискват периодични отчети за малкото му стопанство с такава настойчивост, все едно единственото важно на света беше тяхната ненаситна бюрократична машина и всички останали трябваше да работят преди всичко за нейното задоволяване.

А прищевките им нямаха край. Броят и разнообразието на документите постоянно се увеличаваше. Бюрократите първо решиха, че вече не ги искат на хартия, а на електронен носител, сиреч дискета, а после флашка. После им хрумна, че и това ги затрудняваше, защото трябваше все пак да боравят физически с тези носители.

Затова постановиха данните да се изпращат по интернет. Отначало по имейл, което изискваше лично да отворят прикачените документи. След това накараха надзираваните от тях производители да ги качват направо в информационната система на съответната новоизлюпена инстанция. А накрая им хрумна да поискат непрекъснат достъп до компютрите на проверяваните, за да могат в реално време да наблюдават какво се случва в стопанствата.

По природа бай Пеню беше спокоен и благ човек. От онези, за които казваха, че и на мравката път ще сторят. Той чинно изпълняваше всички изисквания на инстанциите, колкото и налудничави да му се струваха. Защото му искаха отчет за ябълки и круши, докато той произвеждаше единствено зеленчуци. Или го караха да попълва данни за реколтата през зимните месеци, когато единственото, което можеше да извади от градината, бяха шепи сняг. Понякога се интересуваха от броя на семките в червените чушки в сравнение със същия в зелените, или от диаметъра на репичките спрямо наситеността на червената им окраска.

В продължение на много години бай Пеню използваше компютъра, наследен от сина му, след като той бе завършил университета. Когато се случеше в селото да дойде някое от децата, пуснали вече корени в града, за да види родителите си, хората не го пускаха да си тръгне, докато не оправи и дооборудва машините и не актуализира програмите на всички роднини и съседи.

Един ден обаче компютърът на бай Пеню отказа да тръгне. Синът му отдавна го бе предупредил, че този момент ще настъпи рано или късно. Само че не бе успял да донесе обещаната нова машина на баща си, преди да замине за странство. А без работещ компютър селскостопанският производител не можеше да се отчита пред държавната и местната бюрокрация, която само това чакаше, за да почне да налага глоби.

Видя се принуден да поръча нов от фирма в града, която му препоръчаха приятели. С изричното условие не да му го изпращат с куриер, а да му го донесат и инсталират на място. След седмица пристигна хлапак с разбричкана баничарка, от която разтовари неголям кашон и го внесе в къщата на бай Пеню. Разопакова компютъра, сложи го на масата, пъхна захранващия кабел в разклонителя и стартира системата.

– Готово! – обяви той, когато екранът се изпълни със съзвездия от разноцветни икони, и стана, готов да си върви.

– Чакай малко да видя дали има всичко, което ми трябва! – възпря го домакинът.

В стаята влезе съпругата на бай Пеню с чиния и прибори.

– Да те почерпим с една прясна шопска салатка – рече тя. – Доматите, краставиците, чушките и лукът са от нашата градина, а сиренцето го правят съседите.

Докато гостът боцваше от салатата, производителят се затюхка.

– Няма връзка с интернет! – заяви той. – Не виждам къде да пъхна мрежовия кабел.

– Използвай уай-фай – отвърна хлапакът.

– Какво е това?

– Безжична домашна мрежа. Нямаш ли такава?

– А какво пречи да се ползва старата връзка?

– Компютърът няма такава мрежова платка. Днес никой не си играе с кабели.

– Как ще ползвам тогава интернет?

– Като си поръчаш уай-фай рутер – вдигна рамене гостът. – Ще ти го донесем след седмица.

Бай Пеню се почеса по започналото да оплешивява теме, макар да не го сърбеше.

– Не виждам кабел за принтер – каза той.

– Можеш да го свържеш чрез блутут.

– Това пък какво е?

– Начин за свързване на устройства без кабел.

– И това ли се поръчва за след седмица?

– Не, има го вградено в компютъра – успокои го хлапакът. – Но като гледам колко е стар принтерът, той сигурно не поддържа такава комуникация.

– Тогава какво е решението?

– Нов принтер, разбира се.

– Няма ли начин да свържем стария?

– Новият ти компютър няма порт за целта.

Домакинът замълча. Завъртя се около масата, за да огледа проблемната си придобивка.

– Той май няма и устройство за четене на дискове – забеляза той.

– Че днес кой ползва такова? То няма за какво.

– А как ще инсталирам стари програми, които имам на компактдиск?

От изненада гостът се задави със салатата. Изкашля се и сетне отвърна:

– Те може и да не работят на новия компютър.

– Което означава, че той не върши работа и ще се наложи да ви го върна.

– За това трябва да говорите с шефа.

– Не виждам също къде да включа електронния подпис – продължи земеделският производител. – На единственото гнездо е закачена мишката.

– Вземи си облачен подпис!

– Когато поръчах компютъра, нищо не бе казано за всички тези ограничения или изисквания! – възмути се бай Пеню на прага да се разтрепери целият.

– Това си е проблем на потребителя – невъзмутимо отсече хлапакът и се запъти към вратата.

С помощта на синчето на съседите, което активира уай-фай мрежа през мобилния си телефон, бай Пеню потърси в интернет фирмата, доставила новия му компютър. Оказа се, че тя не просто нямаше офис, но и изобщо не съществуваше като фирма според търговския регистър. Намери само някакви нейни аватари в киберпространството, ала не посмя да се свърже с тях. Синът му го бе научил да не щрака в интернет върху нищо, което не познава и не разбира.

С мъка и с допълнителни разходи, къде с подкрепа, къде със собствени усилия, бай Пеню се справи дотолкова с новия компютър, колкото да не му възпрепятства работата. Обаче си постави за цел да понаучи нещичко за новия дигитален свят, така че да не се чувства гол и бос в него.

Минаха месеци. Веднъж телефонът иззвъня и с изненада производителят видя, че му се обаждаше шефът на фирмата фантом, с когото така и не бе успял да се свърже в момента на най-голямата му нужда.

– Здравей, Пеню! – започна той фамилиарно. – Предполагам, че си доволен от компютъра, който ти доставихме, след като не си се обаждал.

Идваше му да отговори, че машината бе по-скоро за боклука, но се въздържа. Приел мълчанието му за потвърждение, компютърджията продължи:

– Да кажа за какво се обаждам, че да не си губим времето. Искам да поръчам от твоите зеленчуци, за които разбрах колко са вкусни от колегата. Щото онези в магазините са като пластмасови и не стават за ядене.

– Дайте ми имейл да ви изпратя проформа фактура за плащането – рече сухо производителят. – След като получим парите, ще ви бъдат изпратени.

– Не е ли най-добре да ги платя при получаването?

– Не, това са лесно разваляеми стоки и чрез авансовото им заплащане се гарантира, че ще побързате да си ги вземете.

– На фирма може ли?

– Да, разбира се.

Тъкмо да ми даде най-накрая данни на неговата компания фантом, помисли си бай Пеню. Ако ми притрябват, преди да изтече гаранцията на компютъра.

След два дни шефът се обади отново да попита какво става с очакваната пратка.

– Във втория имейл, с който ви изпратих оригиналната фактура, най-отдолу има линк за доставката – отвърна земеделският стопанин. – Не го ли видяхте?

Като приключи краткия разговор, компютърджията отвори указания линк и на екрана пред него се появиха картинки на апетитни домашни домати и краставици, качени в облака. Под тях прочете съобщение:

„Това е вашата поръчка. Можете да си я изтеглите оттук.

Забележка: Доставчикът не носи отговорност, ако купувачът не си е осигурил предварително съответните устройства, необходими за нейното получаване.

Да ви е сладко!“

© 20250308-1