бюлетин 55

Докато Богдан чакаше пред входа в колата с работещ двигател, Йордан и Величко се шмугнаха през входната врата, преди да се затвори, след като възрастна жена излезе с кучето си. Не беше въпрос на късмет, че успяха – бяха наблюдавали сградата и научили, че всяка вечер в осем и половина стопанката на кокер шпаньола го извеждаше на разходка.

Без да палят осветлението, те се качиха по стълбите на четвъртия етаж. На площадката се ослушаха първо пред вратата вдясно с табелка Христов, но не чуха никакъв звук, идващ отвътре. Апартаментът изглеждаше необитаем, защото в продължение на двете седмици денонощни дежурства не бяха видели някой да влиза или излиза от него, нито да светват лампите по вечерно време.

Приближиха се до вратата вляво от асансьора, на която пишеше Теодосиев. Величко долепи ухо до нея, но не долови нищо. Преди да влязат в сградата, бяха проверили по джипиес данните, че джипът на собственика се намираше пред къщата му в Бояна.

Макар да бяха проверявали вратата преди седмица, Йордан извади от раницата си детектора за откриване на кабели и я тества отново. Не засече сигнал, което означаваше, че нямаше датчик на охранителна система – поне на вратата. Ключалката беше само една, разположена под бравата. Величко се бе учудил, когато при първия оглед бяха установили, че работеше с касов ключ. Отварянето ѝ не представляваше проблем и докато аверът му я осветяваше с джобен фенер, той се справи за секунди.

Открехнаха бавно вратата, промъкнаха се един по един и Величко внимателно я затвори, докато Йордан освети една по една стените с фенера си. Не видя панел на охранителна система и изпусна тихо дъха, който бе задържал инстинктивно.

Обиколиха пустия апартамент, който за тяхна горчива изненада се оказа и почти празен. Ако изключеха, разбира се, шкафовете в кухнята, двойното легло в спалнята и голямото, високо от глава до пети огледало на стената срещу него, както и двете хавлии в банята. Просто не бе за вярване! А Йордан смяташе, че добре си бяха свършили проучването, даже доста по-старателно от друг път.

Когато неговият агент в общината му подаде информацията, изглеждаше, че са попаднали на златна мина. Теодосиев не бе просто заможен, а свръхбогат. Което означаваше, че можеха да го оберат до шушка и пак щеше да остане повече от една пета от състоянието му най-малкото в имотите, които притежаваше.

Започнаха да го проучват преди близо половин година, след месец взеха вече да го следят. Първо наблюдаваха къщата му в Бояна, която изглеждаше непристъпна със своите въртящи се камери и жива охрана. Ала тримата крадци не се отказаха и продължиха да кроят планове.

После забелязаха, че Теодосиев няколко пъти товареше в джипа си куфари, но само след два-три часа се връщаше и ги разтоварваше обратно. Което означаваше, че не заминаваше наникъде. Какво и къде пренасяше с тях тогава?

Проследиха го и така откриха, че ходеше в този апартамент. Провериха в имотния регистър, че наистина беше негов. И след като бе пренесъл поне двайсет големи куфара, Величко и Йордан намериха тук само чаршафи и две хавлии.

Определено имаше нещо гнило тук!

Въпросното гнило нещо не закъсня да се прояви, докато стояха онемели и разочаровани насред спалнята. Едната страна на огледалото се отлепи от стената, завъртя се напред и през отворилия се проход влезе самият Теодосиев. От помещението зад гърба му нахлуваше обилна светлина, която озари лицата на двамата крадци, замръзнали на място.

– Чух проскърцване на паркета и реших да видя коя е неочакваната гостенка – каза домакинът. – Никога не съм канил мъже тук.

Той ги гледаше кротко, но изпитателно и след като никой от тях не продума, той продължи:

– Ако сте дошли да ме оберете, много сте закъснели.

В главата на Йордан се изреди върволица от светкавични мисли: Кой ги бе изпреварил? Откъде разполагаше с информацията? Защо не го бяха засекли по време на дежурствата? Кога бе извършил операцията? Това ли беше причината апартаментът да е обран до шушка?

Сякаш прочел тези му мисли, Теодосиев обяви:

– Бившата ми взе вече всичко. Или почти всичко.

Ако за момент Йордан се бе опасявал, че собственикът на апартамента ще извика полиция, след тези му думи реши, че човек, пострадал така от съдебната система, едва ли щеше да го направи.

– Дори и големия джип? – възкликна Величко.

– Да.

– Съжаляваме! – рече Йордан. – И простете за нахлуването.

– Аз също се извинявам – изненада ги отговорът на Теодосиев, – че нямам какво да ви предложа. Досега винаги съм бил доста по-гостоприемен и щедър.

Двамата крадци заотстъпваха към вратата, но домакинът ги спря:

– Почакайте! Имам бутилка, която можем да изпием. Предполагам, че отвън някой ви чака с кола. Можете да го извикате. Или по-скоро не, ако той ще кара.

– Сериозно ли? – подсвирна Величко.

– Какво друго ми остава, освен да се напия? Все пак е по-добре в компания, отколкото сам. Може да сте крадци, но мен не сте обрали. Така че ви прощавам.

Тъй като в апартамента нямаше къде да се седне, освен на леглото, преминаха през вратата зад огледалото в съседния, който изглеждаше по-обзаведен. Сигурно тук бе прибрано съдържанието на куфарите, помисли си Йордан.

– И този ли е ваш? – учуди се Величко.

– На баща ми е – отвърна домакинът. – Навремето, още преди брака, купих двата апартамента с идеята да е близо до мен, за да го гледам на старини. Но той предпочита да си стои на село.

– А на какво се дължи разликата във фамилиите?

– Той е Христов по името на дядо си, а аз взех това на неговия баща Теодоси. Но можете да ми викате Здравко. И предлагам да си говорим на ти.

– Йордан – подаде той ръка.

– Величко – представи се и другарят му.

Седнаха край ниската стъклена маса в хола, на която стоеше отворена бутилка уиски. Здравко отиде в кухнята да донесе още лед.

– Какви ги вършим? – прошепна Величко.

– Каквито се налага – отвърна също с шепот Йордан.

Когато домакинът се върна с купа лед и две чисти чаши, наля на тримата и вдигна наздравица:

– За изненадите в живота, от които не губиш!

Отпиха и кехлибарената течност стопли гърлата им.

– Разкажете ми какво е да си крадец! – покани ги Здравко. – Поне това ми дължите.

– Ами не е като работа зад бюро – рече Йордан предпазливо.

– Аз вече нямам бюро.

– В смисъл?

– Жена ми отмъкна включително фирмата.

– И да не мислиш да ставаш крадец? – запита Величко.

– Защо пък не? В момента тъй или иначе съм безработен.

– За тази професия трябва да имаш съответни умения и психическа нагласа – обясни Йордан. – Както и известен опит.

– Доколкото чувам, да се краде от богати е станало легален бизнес. А аз съм натрупал десетилетия опит в бизнеса.

– Добре, ще ти разправим – съгласи се крадецът и отпи малка глътка от уискито. – Щом толкова те интересува.

– Може би имам предвид подходящ обект – рече загадъчно домакинът.

Йордан се замисли откъде да започне, докато Величко предпочете да мълчи.

– Виждаш ли, да се краде е древно изкуство – може да прочетеш за него още в Библията. Ала кой избира това поприще в живота? То е интересно, от една страна, от друга – доста рисково. Изисква много планиране и прецизност в изпълнението. Но дава и много свободно време в сравнение с друга работа.

– Звучи примамливо. Рядко съм имал свободно време.

– Неравноправието в нашето общество, неравномерното разпределение на благата доведоха до нуждата от някакъв вид регулатор. Същевременно държавната власт прецени, че по-лесно ще събере десятък от легитимни крадци, отколкото от данъци, от които богаташите обикновено се измъкват.

– Какво означава легитимен крадец? – попита Здравко. – Има ли ценз за крадене?

– Не, но е добре да си официално регистриран, че практикуваш – обясни Йордан. – Въпреки че ако не си и извършиш обир, ако отидеш веднага да си платиш доброволно десятъка, ще ти го приемат и ще те зачислят в професията.

Теодосиев видя, че чашите бяха празни и наля по още едно.

– Както при други дейности, и тук съществуват, разбира се, определени условия, норми и изисквания. Например е забранено да се краде от най-бедните – това са хора със семеен доход под хиляда пари на месец. От скромно заработващи, които изкарват до две хиляди, се допуска да се открадне до десет процента. А те после могат да си приспаднат сумата при попълване на годишна данъчна декларация. От средната класа с месечен доход до пет хиляди пари е позволено да се краде до трийсет процента.

– А от по-заможните? – полюбопитства домакинът.

– От такива, които печелят, да речем, до десет хиляди на месец – продължи Йордан, – крадецът може да присвои половината. Докато от най-богатите с месечни доходи над тази сума или с вече натрупани парични средства, имоти, ценности, се разрешава да се отмъкнат, стига да е практически възможно, до осемдесет процента.

– Жена ми ви бие по точки! – засмя се той.

Крадците не знаеха дали го казваше на шега, нито дали щеше да е в добрия тон и те да се разсмеят, затова предпочетоха само да отпият.

– Това ли са ограниченията? – попита Здравко.

– Не, това са по-скоро норми. По предписание, ако успееш да откраднеш и го декларираш пред данъчните власти, си плащаш десятъка и с останалото може да живееш добре, докато не свърши. Ако се окаже, че си взел повече от допустимото, ти налагат глоба плюс изискване да го върнеш в двоен размер.

– Случва ли се такова нещо?

– Да, за съжаление, макар и рядко – отговори Йордан. – По-трудното обаче е как да разбереш кой колко притежава в действителност. Богатите винаги се опитват да скрият имането си, и то не само у нас. Или го влагат в имоти, които е по-трудно да откраднеш.

Теодосиев изглеждаше замислен. Неканените гости се спогледаха дали не бе крайно време да си вървят.

– Има ли някакви уловки в цялата работа? – попита изведнъж домакинът.

– Да, като във всяко друго начинание на границата на закона – рече Йордан, – или в бизнеса у нас изобщо. В зависимост от даден случай има много неща, които трябва да се предвидят. Основният въпрос обаче е да не те уловят, докато крадеш. Защото могат да те осъдят, което не е най-страшното, или да те пребият, дори убият, когато те хванат на местопрестъплението.

Здравко наля отново от уискито в чашите. Разговорът явно не бе приключил още.

– Признавам си, че не съм опитен във вашия занаят – поде той. – Затова ще ви попитам дали бихте желали да работим заедно. Поне за случаи, които ви предложа.

Йордан можеше да си представи, че Теодосиев сигурно познаваше много други богаташи като него. И навярно му бяха известни техните реални състояния, къде ги съхраняват, определени слаби места. Подробности, които нито той, нито други обикновени крадци нямаше как да научат.

– Да допуснем, че вашето предложение ни интересува. Как по-точно си представяте съвместната ни работа?

– Например аз мога да ви осигуря необходимата информация за даден обир.

– Който ние да извършим.

– Именно.

– Срещу какъв процент?

– Да речем половината – обяви твърдо Здравко, който, както сам бе казал, имаше богат опит в бизнеса. – Ако сте съгласни, разбира се.

Величко и Йордан се спогледаха. Делът, който искаше, не беше малък, но ако се вземеше предвид, че самите кражби щяха да са от доста по-голям размер, определено сделката си заслужаваше.

– Шейсет за нас – контрира Йордан, решил изведнъж да се пазари все пак.

– Приемам! – Теодосиев подаде ръка.

Стиснаха си ръцете за бъдещата съвместна работа.

– Кога да очакваме от теб информация за подходяща цел? – осмели се на свой ред да попита Величко.

– Аз вече разполагам с такава.

Двамата крадци го погледнаха с почуда.

– Приблизително точен размер на състоянието, къде се съхранява, как може да се стигне до него, времеви диапазон, в който е най-подходящо да се действа – изреди Здравко. – Друго какво ви е необходимо?

– Изглежда добре познаваш обекта – кимна Йордан. – В кого си се прицелил?

– В бившата ми жена.

© 20211228-2