бюлетин 58

Когато инспектор Стрезов пристигна, Савов и дежурният екип вече бяха на местопрестъплението. Апартаментът се намираше на четвъртия етаж в стара сграда на малка уличка в центъра на София. Беше по-скоро скромен – две стаи с вестибюл и кухня. И най-вече много прашен. Защото навсякъде се виждаха купища книги.

Петър Никодимов бе седнал с унил вид на леглото в спалнята. Другата стая бе работният му кабинет. Писател, който Стрезов си спомни, че бе чел преди повече от десетилетие, но оттогава не бе виждал нови произведения.

Оперативната група в бели облекла се бе събрала в малкия вестибюл като в препълнен тролейбус. Ръководителят ѝ докладва на инспектора:

– Няма тяло на жертва. Липсват следи от кръв. Въобще не забелязахме нищо нередно.

– Кой се обади в полицията? – попита инспекторът.

Савов кимна към спалнята.

– Къде трябваше да е убитият?

– В кабинета, между вратата и бюрото, с нож в гърба.

– За всеки случай свалихме отпечатъци – обади се ръководителят на екипа. – Както изглежда, са само едни.

Стрезов отпрати оперативната група. Когато останаха само той и младшият инспектор, поканиха писателя да седнат във вестибюла.

– Бихте ли ни разказали какво се случи тази вечер? – попита инспекторът.

Никодимов отвори уста, но не каза нищо. Празният му поглед се насочи към вратата на кабинета и лицето му застина. След малко го задави кашлица на стар пушач.

– Писах докъм шест – отвърна най-сетне той. – После излязох да разходя Джери и да си купя цигари.

– Кой е Джери? – рече Стрезов.

– Кучето му – отговори младшият инспектор. – Затворено е в кухнята.

– Кога се прибрахте?

– Трябва да е било към седем. Дадох на Джери да яде в кухнята и отидох да оставя цигарите в кабинета. Отворих вратата и тогава го видях.

Стрезов изчакваше мълчаливо домакинът да продължи. Лицето на Никодимов бе прорязано от дълбоки бръчки, скрити отчасти от неподдържана бяла брада. Голото му теме лъщеше на светлината на лампиона, под който бе седнал, а от мазнината малкото светлосива коса отстрани се бе спластила. Поставил бе изсъхналите си ръце с костеливи пръсти върху колената на измачкан панталон.

– Кого видяхте? – не се сдържа Савов.

– Борис Костенски. По-точно трупа на Борис. Лежеше по корем върху килима с глава към бюрото. Беше извърната така, че се виждаше левият му профил. В средата на гърба му стърчеше нож, а бялата му риза бе пропита с кръв. Много кръв.

– Какъв беше ножът? – запита инспекторът.

Писателят се замисли и поглади косата над дясното си ухо.

– Голям. Кухненски. Не, по-скоро касапски. Острието му се стесняваше.

– И какво направихте тогава?

– Мислех да проверя за пулс, но се уплаших при мисълта да го докосна. Излязох от кабинета и се обадих в полицията.

– Не извикахте ли Спешна помощ? – обади се младшият инспектор.

– Не. Нали той бе мъртъв.

– Откъде знаехте?

– Ами…– Петър се почеса по брадата – …то се подразбираше. С нож в гърба и тази кръв нямаше как да е жив.

– Но не сте били сигурен – каза Стрезов. – Ако е бил жив, може просто да си е тръгнал.

В помръкналите очи на Никодимов светна огънче. Сякаш той изведнъж се пробуди.

– Няма как да си е тръгнал – заяви той. – Бравата на външната бе заключена отвътре. За да не излезе Джери, който може да си отваря вратите. Помня, че отключих, когато дойдоха полицаите.

Това вече е нещо от действителността, каза си инспекторът. Но не знаеше какво да мисли за останалото. Къде беше трупът на Борис Костенски?

– Мога ли да си взема цигарите от кабинета? – попита домакинът.

– Все още е…– започна Савов. – Аз ще ви ги донеса.

– На бюрото са.

Докато младшият инспектор отиде за цигарите, Стрезов се почуди как те са се озовали на бюрото, след като писателят е стигнал само до вратата.

Когато Савов посегна да вземе пакета цигари, ръкавът на шлифера му бутна мишка на бюрото и екранът на компютъра светна. Появи се текст и той се зачете от любопитство.

След което отиде до вратата и даде знак на Стрезов да дойде.

Инспекторът на свой ред прочете текста на екрана. Там се описваше убийството на Костенски. И сцената с трупа му, която отговаряше до най-малки подробности на разказаното от Никодимов.

Когато се върнаха във вестибюла, Стрезов просто попита:

– Вие ли го убихте?

– Да – отвърна писателят.

Как и къде бе вече описано в текста на екрана. Имаше нужда от отговор на друг въпрос.

– Защо? – рече инспекторът.

– Защото не можех да го понасям повече. Той бе всичко, което аз не съм.

Стрезов не знаеше дали Никодимов бе за прокурор, или за психиатър. Но в Наказателния кодекс не пишеше нищо за убийство на литературен герой. А в психиатрия определено нямаше да му помогнат.

Медиите, инспекторът си представи реакцията на медиите, ако случаят добиеше гласност, независимо дали Петър го чакаше съд или лудница. Можеше ли всичко да е за медийна изява? Заради нуждата да се направи безплатна реклама на писателя и произведението му?

Като погледна пак Никодимов, отпуснат и занемарен, реши, че случаят определено не бе такъв.

Какво да направи тогава?

– Персонажът на убиеца въплъщава вас, нали? – обърна се Стрезов към домакина.

– Да.

– Да приемем, че в книгата ви трупът изчезва неизвестно как и героят трябва да живее със знанието за извършеното престъпление. Опишете как се чувства.

Писателят го погледна учудено, после разбра и кимна.

– И се опитайте да приемете живота като него.

© 20201230_1