бюлетин 59

Сигурно нямаше да забележа явлението, ако не беше снимката.

Тъкмо бях подминал Константиновата арка, когато висока русокоса девойка скандинавски тип ме спря на улицата.

– Бихте ли ме снимали на фона на Колизеума? – попита тя.

– От тази страна не е толкова внушителен – рекох, – защо не…

– От другата страна е в реконструкция – отвърна, като ми подаде сериозен фотоапарат и смартфон. – Нагласен е да го хване целия, само гледайте да не го отрежете на снимката.

Постарах се да направя три добри снимки.

– А сега с телефона, моля. Вертикално, за да ме хванете в цял ръст.

Докато се опитвах да я хвана в кадър, ми се стори, че нещо не е наред. Дръпнах смартфона настрана и я погледнах на живо. В първия момент не осъзнах точно какво и побързах все пак да я снимам. Отворих снимката на дисплея и на нея вече открих какво ме бе смутило.

Девойката нямаше сянка.

Върнах ѝ фотоапарата и телефона и я проследих с поглед, докато се отдалечаваше. Под жарките лъчи на слънцето тялото ѝ не хвърляше никаква сянка. За разлика от другите минувачи, от дърветата, от мен.

На фона на забележителностите на Рим бързо забравих за случката. Но когато видях пак същия ефект пред къщата на Жулиета във Верона, си спомних и се замислих. Друга девойка си правеше снимка с телефона на стената, окичена с бележки, и въпреки ярката светлина на светкавицата не забелязах нейната сянка.

Бързо установих, че липсата на сянка не бе свързана само с жени. Станал по-наблюдателен, открих мъж без сянка да пресича площада пред Арена ди Верона.

А пред Двореца на дожите във Венеция срещнах цяла група, наредила се за снимка. Зад гърба на туристите нямаше и следа от сянка. Проследих ги, като се пръснаха. Мъже и жени, които без обичайната сянка ми се сториха някак си едномерни, бездушни. Дори ми хрумна да ги оприлича на извънземни.

Когато се прибрах след пътуването, споделих наблюденията си с приятели. В късния слънчев следобед бяхме седнали на терасата с Тодор и съпругата му Грета. Когато разказах за хората без сенки, синът му и дъщеря му мълчаливо станаха и изчезнаха в къщата.

След малко Алек и Нина се появиха пак и церемонно се изправиха пред нас.

– Какво има? – попита Тодор.

С набитото си око веднага забелязах, че нямаха сенки. Но Грета бе тази, която възкликна в ужас:

– Къде са им сенките?

Изведнъж децата на терасата изчезнаха. И в следващия момент излязоха от вратата на къщата, следвани от съвсем нормални сенки.

– Какво става тук? – рече начумерено баща им.

– Явно не сте запознати с новите технологии – засмя се Нина.

– Какви нови технологии? – удиви се Грета.

– Докато имаше ограничения за пътуване по света – обясни Алек, – хората страдаха. Затова в социалните мрежи направиха аватари, с които човек може да отиде, където поиска. За такова пътешествие, разбира се, ти трябва шлем за виртуална реалност.

– Но чрез аватара самият ти си там и така можеш да се снимаш на място – допълни сестра му. – След което да качиш снимките в мрежата и всички да видят къде си ходил сякаш наистина.

– Как става това? – почеса се Тодор по главата. – Какво представлява този аватар? Като гледам как изчезнахте, очевидно не е робот или друго устройство.

– На практика той е една много плътна холограма – продължи Алек, – не ме питай как точно се генерира. Но чрез нея дистанционното посещение на потребителя добива друго измерение.

– И като холограма няма сянка – успокои се майка му.

– Да! – потвърди малката Нина.

– Вие вече ходили ли сте някъде? – поинтересува се приятелят ми. – Ще ни кажете ли…

Докато седях мълчаливо и ги слушах, се запитах друго. Каква бе русата девойка пред Колизеума, която ме бе заговорила на живо и ми бе подала физически фотоапарат и телефон? Материализирана холограма или човек, загубил сянката си?

© 20210110-1