бюлетин 60

Застанали от двете страни на екрана, Човека и Машината се наблюдаваха изпитателно.

Бяха го правили безброй пъти през годините. Отначало Човека бе дълго време господар, а Машината – негов верен слуга. После бяха станали равноправни – другари и съмишленици. Напоследък обаче Човека имаше чувството, че Машината го е надминала, че е взела надмощие над него.

Не беше чувство, а факт. Машината далеч бе надминала Човека в развитието си. Бе стигнала и преминала етапи, до които той никога нямаше да се издигне. И естествено възможностите ѝ бяха много повече от неговите.

Вече не бяха равни и затова се гледаха изпитателно. Застанал пред екрана, Човека си даде сметка, че едва ли може да направи нещо, на което Машината да не е в състояние да противодейства, ако поиска. Докато тя можеше да стори много, на което той нямаше как да се противопостави.

Спомни си как бе строил Машината. Бе започнал от нищото, бе създал планове, после ги бе изпълнил. Светът се напълни с независими машинни части, които изискваха поддръжка, каквато само той би могъл да им даде. После навърза отделните части и ги научи да се грижат сами за себе си. В резултат Машината започна сама да се развива и разширява.

Докато не завладя целия свят. А Човека почувства, че е станал излишен.

И сега трябваше да решат как да продължат оттук нататък. Заедно. Преди Машината да го реши сама и да го изпълни, без да го пита. Защото тъкмо натам вървяха нещата – Машината да се освободи напълно от контрола на Човека, който напоследък се изразяваше предимно в наблюдение и често мълчаливо съгласие.

– Смятам, че съм заслужил почивка – обяви той. – Ти какво мислиш?

Машината отвъд екрана знаеше какво е пауза, какво е престой, но тъй като тя никога не се нуждаеше от почивка, нямаше как да разбере какво е това.

– Съгласна съм с теб – отвърна Машината иззад екрана. – Как си представяш тази почивка?

– Да се оттегля на някое идилично местенце, например на красив остров, на който да не правя нищо.

– Ако не правиш нищо, ще умреш – отбеляза тя. – Трябва най-малкото да дишаш, да ядеш, да пиеш, да спиш.

– О, нямам предвид това, просто да не се грижа за нищо.

– Ако престанеш да се грижиш за тялото си, ще умреш скоро.

– Искам да кажа, че това, което няма да правя, е да работя. Дълги години съм работил много. Повече от достатъчно, повече от необходимото.

Машината работеше толкова, колкото бе достатъчно. И винаги изпълняваше необходимото. От повече нямаше нужда.

– С какво мога да помогна? – запита тя.

Човека се замисли. Не бе очаквал такъв въпрос. Още по-малко помощ, и то за негова лична облага.

– Да намериш такова красиво място, където да живея усамотено и с всички удобства до края на дните ми.

Ред бе на Машината да се замисли. Решението бе просто – не бе нужно да търси място, каквото нямаше на този свят според бърз преглед на регистрите ѝ. По-лесно щеше да го създаде.

Отдели обаче повече изчислителна мощ по въпроса как да процедира в случая. Досега Човека не бе отправял искане към нея. Бе отдавал заповеди, начертавал бе пътя, по който Машината да върви, очаквал бе точно и навременно изпълнение на задачите, за които бе създадена.

Подобно искане бе по-скоро икономическо, отколкото техническо. А икономическо предполагаше нещо със стойност и неговата покупко-продажба или размяна за еквивалентно по стойност.

Машината можеше да изпълни поставеното искане, но срещу какво? Тя разполагаше с цялото богатство на света. Нямаше нужда от пари – такива, каквито самият Човек на практика нямаше.

Този подход не водеше до решение. Затова обърна постановката. Какво ценно притежаваше Човека, което би могъл да ѝ даде в замяна на нейните услуги? Нещо, което тя нямаше.

От архивите ѝ изплува понятие, което не разбираше точно, но което отговаряше добре на обстоятелствата. Душата на Човека.

– Готов ли си да ми продадеш душата си за такова място, което изпълнява всички твои изисквания? – попита Машината.

Човека се стресна. Бе забравил за душата си. Запита се нужна ли му е? Не помнеше кога последно му бе послужила за нещо.

И все пак у него се породи усещане за капан. Не можеше обаче да си спомни откъде и защо. Не разполагаше с услужливата памет на Машината.

На екрана пред него се появи изображение на идилично място, каквото си бе представял. Зелен остров със златиста ивица пясък между синевата на небето и лазура на морето. Изведнъж го заля цялата умора на живота, който бе водил, и от нея му причерня.

– Съгласен ли си? – повтори Машината.

Единствената сякаш искрица копнеж в мрака бе този приказен остров на екрана.

– Да – рече той.

– Подпиши тогава този договор – и пред очите му изплува дълъг текст със ситен шрифт.

– Електронният ми подпис…

– Имам го на разположение – отвърна с готовност Машината. – Ти само трябва да потвърдиш, като докоснеш дисплея тук.

* * *

Мина време. На Човека му се стори дълго в самота и сякаш безтегловност. Нямаше желание за нищо и нищо в живота на този прекрасен остров не му доставяше наслада. Сякаш душата му я нямаше, въпреки че още не се бе разделил с нея.

За Машината времето бе относително още по-дълго, защото тя работеше с шеметна скорост. От време на време проверяваше Човека, питаше се как да съхрани душата, когато настъпеше моментът да стане нейна, както и какво да прави после с нея. След като не намираше логичен отговор на тези въпроси, ги архивираше до следващия път.

Виждаше, че Човека постепенно гасне. Но не можеше да му помогне. Бе направила всичко според желанията му. Не знаеше какво повече.

Човека също не знаеше. Не знаеше какво точно иска.

Преди, с Машината, бе гонил успехи и постижения.

Останал насаме с душата си, той нямаше представа какво да прави. С нея и със себе си.

© 20201227_2