бюлетин 61

Кас излезе от сградата на космодрума и по навик се огледа, за да възприеме всичко наоколо. Но това, което му трябваше, бе точно пред него. Такси, което да го откара до пещерата на Оракула.

Все още не можеше да приеме на сериозно разследването, заради което бе дошъл тук. Поредният посетител при Оракула се бе самоубил. Ако не бяха връзките на влиятелното му семейство, никой не би си правил труда да разследва такъв случай. Самоубийствата при посещение на Оракула не бяха нито новост, нито изненада за някого – говореше се, че са толкова стари, колкото и самият предсказател. За тях знаеше цялата галактика, но това не пречеше все нови и нови посетители да търсят среща с Оракула, който продължаваше да ги приема само един по един.

Докато пътуваше, детективът прехвърли в съзнанието си малкото, което бе всеобщо известно, и още по-малкото, което самият той знаеше за конкретния случай.

Не всеки, дошъл при Оракула, се самоубиваше, разбира се. А ако някой го стореше, изпращаха обратно вещите му, с които бе отишъл в пещерата. Чанта, часовник, пръстен, всичките му дрехи, сякаш условие за самоубийство бе да си гол. И неизменната собственоръчно написана и подписана бележка, че човекът, който го извършваше, го правеше по собствена воля с пълно съзнание за желанието си, последствията и тъй нататък.

Звучеше странно, абсурдно. Ако някой имаше намерение да се самоубие, защо ще ходи да търси Оракула? Защо всяко друго място бе сякаш недостойно за този ритуал? Факт бе, че извън въпросната пещера самоубийства не се срещаха в галактиката. Лекарите бяха майстори на превенцията в такъв случай.

Друга загадка бе дали посетителят искаше от Оракула да му потвърди или отрече, че трябва да се самоубие. Или дали не чуваше такова предсказание, което го подтикваше на момента да си отнеме живота. Оракула мълчеше по въпроса. Експертизата на бележката неизменно показваше, че както почеркът, така и пръстовите отпечатъци върху нея бяха на самоубилия се.

И никога нямаше труп. Гостът при Оракула се самоубиваше, като скачаше в дупка в далечния край на пещерата, на дъното на която течеше подземна река и отнасяше тялото неизвестно къде. Всякакви опити да се проследи докъде води нейното течение бяха безуспешни, водата все едно пропадаше в недрата на планетата.

Забележително бе обаче, че тези, които се връщаха след среща очи в очи с Оракула, сякаш нищо не помнеха от нея. Просто изглеждаха доволни. Затова, от предпазливост или по-скоро от страх, разследващите отиваха в пещерата на групи по двама-трима. И не постигаха никакъв резултат.

След самоубийството на магната Стан Фин семейството му бе издействало да се прекратят всякакви други срещи с Оракула, докато не се извърши щателно разследване, преди нови посетители да заличат евентуални следи. Кас естествено не очакваше да се намерят каквито и да е особени следи от пребиваването на Стан Фин в пещерата. Не и седмица по-късно.

Когато таксито стигна до местоназначението, шофьорът го погледна навъсено.

– Ако някои искат да умрат, тяхна воля! – рече той, докато прибираше парите. – Други, като нас, трябва да изкарват прехраната си, за да живеят.

Входът към дома на Оракула бе колкото да се промуши човек и, както изглеждаше, неизменно отворен. Кас не забеляза нищо, с което би могло той да бъде затворен. След два-три завоя на тесния проход повеите на вятъра отвън престанаха да се долавят, както и светлината на деня. Стигна обширна зала, озарена от кехлибарена феерия без определен източник. Сякаш я излъчваха самите стени и купол на залата.

Забеляза Оракула, седнал с кръстосани крака и гръб към него в средата на иначе празната зала. Дочу ромолене и като се взря внимателно, различи по-тъмно петно в единия край на пещерата. Явно там бе прословутата дупка на самоубийците.

Когато погледът му се върна към Оракула, видя протегнатата му ръка да сочи пред него. Кас отиде и седна на указаното място.

Лицето на Оракула бе покрито с маска. Защо никъде не се споменаваше това?

Домакинът мълчеше и не помръдваше. Детективът имаше въпроси, но очевидно не бързаше да ги зададе. Седяха и се гледаха. Очите на Оракула бяха тъмни дупки на маската, в които заобикалящата ги кехлибарена светлина сякаш не проникваше.

– Предполагам, че знаете кой съм и защо съм дошъл – поде накрая Кас.

Не последва отговор. Все пак изказаното бе твърдение, а не въпрос. Не започнах добре, рече си детективът. Трябва да попитам.

Преди обаче да зададе въпрос, чу гласа на Оракула.

– А вие знаете ли кой сте и защо сте дошъл? – запита той.

Вместо да отвърне веднага, Кас се въздържа. Ако не уместен, то въпросът бе точен. Даде си сметка, че отговорът, който се канеше да даде, не бе такъв. Можеше да е най-малкото верен, поне отчасти, но не и точен. Защото никога не си го бе задавал сам и установи, че не знае отговора.

– Известни са ви двата изхода оттук – продължи след малко домакинът.

Можеше да се върне по пътя, по който бе дошъл, евентуално без да помни нищо от пребиваването си в пещерата. Можеше да използва дупката, пък където го отнесе подземната река. Или…

– Аз търся вход, не изход – рече изненадващо за самия себе си Кас. Решение, подсказано от логиката. Защото двата изхода не водеха доникъде.

Маскираното лице на Оракула не му позволяваше да забележи реакция, да разбере дали бе на правилния път.

– Готов ли сте да преминете през този вход? – попита гласът, който също не можеше да свърже с уста, от която идва, с движението на устни, което можеше да говори много повече от произнесените думи.

На детектива изведнъж му стана ясно, че ролите бяха необратимо разменени. Разпитващият вече не бе той, а Кас не бе сигурен, че сам можеше да даде отговори на неочаквани въпроси. Не правилни или верни, а точни, истински отговори.

– Не знам – отвърна откровено той. Изглежда отговорът му бе приемлив. Осмели се да зададе въпрос: – Как мога да разбера?

– Няма как да разберете – потвърди съмненията му гласът. – Важното е да имате желание.

Имам ли желание да премина през този вход? – запита се наум Кас. – Какъвто и да е той, където и да води? А какво ще стане, ако реша, че не желая?

Сякаш прочел мислите му, Оракула отговори:

– Който не е готов, не може да премине в новия свят.

Новия свят ли? Какъв е този нов свят? Къде се намира? Кой е преминал вече в него? Въпросите напираха, но преди да успее да ги зададе, домакинът вдигна ръка, за да ги спре.

– Новият свят не е на това физическо ниво, на което сме живели досега. Може да е по-добър в някои отношения, докато в други поставя нови изпитания. Той е само за онези, които са се сблъскали с ограниченията на нашия свят и търсят свобода от неговите окови, които не се страхуват да преминат през нови изпитания, за да продължат напред.

– Неизвестността рядко е примамлива – отбеляза Кас.

– Затова на кандидатите да преминат се дава възможност да зърнат за миг какво ги очаква.

– А после тези, които не са готови да го сторят, имат избор между заличаване на паметта или самоубийство – не се въздържа детективът.

Оракула вдигна ръце и свали маската от лицето си. Пред госта седеше кротко Стан Фин. Жив и здрав, както изглеждаше.

– Нека обясня, преди да решите искате ли да надзърнете в неизвестното – започна той. – В този нов свят могат да преминат само душите, не и физическите тела на хората. Затова връщане назад няма. Който отиде в новия свят отвъд настоящия, подвластен на материята, може да остане в него или да премине към следващия. Душата си знае пътя. Понякога обаче трудно може да се откъсне от това физическо ниво, на което се намираме.

Мислите на Кас се опитваха едновременно да следят разказа на Оракула и да търсят логично обяснение на факта, че Стан Фин не се е самоубил в противоречие на доказателствата. А нима имаше истински доказателства за това?

– Предполагам, че имате въпрос кой е Оракула и какво в действителност прави той? – продължи Фин. – Той не предсказва, неговата роля е да прецени доколко посетителят има желание за преминаване в новия свят. Ако реши, че не е готов, той го отпраща, като заличава спомена от срещата. Ако гостът проявява потенциал, идва ред на Оракула да напусне този свят.

– Нали самоубилият се… – поде детективът, но Стан го прекъсна.

– Никой не може да премине в новия свят, ако се самоубие. Това не е позволено на душата на никое ниво. Затова всеки новоприет за прехода бива инструктиран да убие предсказателя и да заеме мястото му. А на света се представя, че посетителят се е самоубил, като се връщат всичките му лични вещи, за да не го търсят. Нали Оракула е маскиран, така че дори да дойде някой, няма да го разпознае.

Загадките около Оракула имаха просто обяснение, след като веднъж го чуеш, рече си детективът. И никаква мистерия, ако изключим новия свят.

– Искате ли да надникнете? – подкани го Фин. – Или вече сте взели решение?

Кас се замисли, после попита:

– Наистина ли може да се зърне, макар и за миг, този нов свят?

– Мисля, че знаете отговора.

– Ако някой иска да види, значи не е готов – обяви детективът.

Стан се усмихна. Предстоеше му да премине в новия свят.

© 20201226_3