бюлетин 63

Събуди се. Звънеше телефонът.

Посегна към нощното шкафче, ала не успя да го напипа. Апаратът упорито продължаваше да звъни. Светна лампата над леглото и видя, че мобилният не бе там.

Ослуша се. Звукът идваше от долния етаж, настойчив и пробивен. Стана и пъхна босите си крака в чехлите. Усети хладен полъх, взе халата от закачалката и го облече върху пижамата. Не бързаше, защото вече знаеше, че този, който звънеше, няма да се откаже и да прекъсне обаждането.

„Дрън-дрън! – продължаваше телефонът. – „Дрън-дрън!“

Намери го на малка маса до стълбата за втория етаж. До нея стоеше самотно кресло в тъмносиня дамаска, което явно се използваше за продължителни разговори. Седна на него и най-накрая вдигна телефона.

– Ало? – каза той. – Ало?

Но никой не му отговори. Изчака малко, като придържаше до ухото си голямата черна слушалка с обли разширения в двата ѝ края – за микрофона и за високоговорителя. Мислеше вече да затвори, когато долови шум по линията.

В слушалката се чу леко стържене, завършващо с откат като при завъртане на шайбата докрай, когато се набираше всяка цифра от търсения номер. Последвано от поредица бързи импулси, докато шайбата се връщаше в изходно положение. Щом онзи от другия край на линията завърши набирането, от високоговорителя се разнесе звъненето на телефон.

На кого ли се обаждаше този път, почуди се. Нямаше как да види номера, това не бе съвременен цифров телефон. Пък и не той го бе набрал, за да се изпише при него.

Тогава осъзна, че не изглеждаше нормално да чува в слушалката звъненето.

Затвори и черният телефон с бели кръгчета на цифрите под шайбата начаса зазвъня отново на кръглата масичка.

Кой се беше раззвънял посред нощ?

Замисли се кой можеше да му се обажда по това време. Жена му, майка му, синът му, охраната в офиса? Някой от полицията или от някоя болница? Не искаше да си представи какво можеше да означава последното.

Погледна насреща към големия стенен часовник. Показваше 3:33. Извърна глава и тогава видя, че отпред на апарата имаше джобче за номер. На бялото листче, пъхнато в него, бе изписано 33-33-33.

Явно сънувам, каза си. Нямаше как телефонният му номер да бе такъв. Красив и лесно запомнящ се. Не беше негов. Не знаеше чий беше. Нямаше как да го забрави, ако го бе срещал някога. Не и този номер. Възможно ли бе изобщо някой да има подобен? Определено не и сред неговите познати.

Или просто бе грешка? А може би дебелашка шега.

Опита да отскубне мислите си от телефона. Огледа се. Никога не бе живял в къща. Това представляваше още един факт, който трябваше да му покаже, че действителността, в която се намираше, не беше реална. Въпреки странното усещане, че сякаш си бе у дома.

Навярно бе сън. Какво друго можеше да е? Когато успееше да се измъкне от него, нещата сигурно щяха да си дойдат на местата. Имаше ли начин да прекъсне някак този сън или по-скоро кошмар?

Изведнъж му хрумна как да го направи. Вдигна слушалката и набра собствения си номер. На мобилния, разбира се. С надеждата, че когато звънне, ще го разбуди.

Събуди се. Телефонът звънеше. Мобилният му на нощното шкафче до леглото в затъмнената хотелска стая издаваше звук като на класически телефонен апарат с шайба. Обичаше ретрото в противовес на модерните технологии.

Погледна кой го търси. Изписаният със светли цифри на дисплея номер бе непознат. Направи му обаче впечатление, че завършваше на шест тройки. Запита се кой ли бе този, който го търсеше. Ала преди да приеме обаждането, звъненето рязко престана и линията прекъсна.

© 20250720-1