бюлетин 64

В средата на полето между три гори се издигаше величествен орех. Стар и достолепен, с висок снажен ствол и с многостепенни разклонения, които поддържаха неговата възширока и не по-малко рунтава зелена корона. Повечето жители на околните гори дори не знаеха точната му възраст, защото предците им се бяха заселили в тях едва след като хълмовете се бяха залесили. Вековен процес, на който само древният орех бе свидетел.

Колкото и самотен да изглеждаше орехът, той не бе сам, защото имаше дългогодишни обитатели. В огромна хралупа нейде по средата на високото дърво живееше семейство катерици. Поколения наред неговата неуморна челяд тичаше, скачаше и се катереше из лабиринта на гигантската корона, като почистваше безчетните ѝ клони от изсъхнали филизи и прогнили листа. И се грижеше, разбира се, за ежегодното прибиране на богатата реколта от едри и вкусни орехи.

Един хубав летен ден в подножието на дървото се появиха като по уговорка няколко неканени гости, дошли от различни посоки.

– Какво ви води насам? – попита лисицата другите двама.

– Ами този орех – отвърна мецана.

– Дошъл съм за дървото – рече вълкът, – защото е мое.

– Не си познал! – скастри го мечката. – То е моя придобивка.

– Аз пристигнах първа – обяви лисана – и орехът се пада на мен!

В отговор вълкът изръмжа зловещо и оголи зъби.

– Орехът не е ваш, че да се разпореждате с него! – чу се над главите им острият глас на старата катерица, слязла на нисък клон да види каква бе тази суматоха. – Ние живеем в него от много години и сме неговите единствени наследствени обитатели.

– Кой го казва? – сопна се вълчан и се огледа, но не видя никого.

– Защо мислите, че сте единствени? – попита лисицата.

– Никой друг досега не е имал претенции върху дървото.

– Е, вече не е тъй! – изсмя се дрезгаво вълкът. – Аз… тоест ние – побърза да се поправи той – имаме такива.

– Претенциите ви нямат основание – не отстъпи катерицата.

– Може да са неоснователни – заяви нахакано лисана, – но затова пък са големи.

– Тяхната големина и наглост нямат значение!

– Ти защо не се покажеш, ами се криеш?

Мечката се изправи на задните си крака, хвана най-близкия клон над главата си и го откърши. През пролуката в листата се видя рижавото тяло на катерицата, застанала на по-горно ниво в клонака на стария орех.

– Нима си въобразяваш, че ще оставим такова голямо дърво на нищожество като теб? – рече ехидно лисицата.

– То не е мое, а на цялото семейство – отвърна катерицата. – То е наш дом.

– Било е – натърти мечката – ваш дом някога. Сега го забравете!

– Не можете да си го присвоите просто защото сте решили…

– Я се разкарайте начаса от тук! – озъби се злобно вълкът. – И да не съм ви видял повече!

Катерицата хукна нагоре по клоните, за да разкаже случилото се на цялата рода.

Останали сами, тримата се спогледаха подозрително.

– Трябва да решим чий ще е орехът – предложи лукаво лисицата.

– И как ще го направим? – полюбопитства вълчан.

– Нека първо всеки да каже за какво му е. После ще обсъдим кой го заслужава най-много и ще гласуваме.

– С една или с две ръце? – попита мечката.

Замълчаха, но поради липса на друго предложение пристъпиха към единственото, което бяха могли да измислят.

– За какво ти е това дърво, вълчо?

–  Ще го отрежа, ще го нацепя на дъски и с тях ще постеля пода на бърлогата си – обясни той, – за да не ми е студено през зимата. А на тебе, мецо?

– Искам го за неговите орехи, които вървят добре с меда.

После и двамата погледнаха лисицата, която обаче не каза за какво го иска. Но можеха да предположат, че навярно щеше го изтъргува за нещо.

Изненадващо за тримата и незнайно откъде се появи лъв. Той спря на разстояние, но те си даваха сметка, че с един лъвски скок щеше да стигне и повали всеки от тях.

– Орехът е мой! – рече гръмогласно. – Така че се махнете от тук!

Не им оставаше друго освен да си вървят с подвити опашки откъдето бяха дошли.

После периодично се навъртаха наоколо, ала без да се приближават особено. Колкото пъти и да поглеждаха, всеки път виждаха лъва излегнал се под ореха.

– Този само за сянка ли ще го ползва? – възмущаваха се те.

По клоните на ореха отново щъкаха катериците над просналия се отдолу кръвожаден звяр.

– Браво, Рунтавелке! – обърна се бащата към млада катерица с пищна опашка. – Как го измисли! С кожата на лъва успяхме да ги уплашим и да ги прогоним.

– Това бе просто, той нали е цар на всички ни – отвърна засмяно тя. – Само дето брат ми едва не изтърва в един момент въжето, което я опъваше на скелето. Чучелото можеше да падне и тогава щяха да разберат, че този лъв не е истински.

Старата катерица ги слушаше от съседен клон и с наслада гризеше пресен орех.

© 20250806-2