бюлетин 66

Един ден Лазар се събуди в съвсем нов свят. Без да разбере, на власт бе дошло кафяво правителство. Това научи от новините по време на закуска. От екрана не го нарекоха кафяво, разбира се. Цветът се подразбираше от изказвания в социалните мрежи, където коментираха, че било блатно правителство, изпълзяло от дълбоката тиня. Да се досеща, който може, с какъв оттенък на кафявото се отличаваше.

Лазар се обади на Никодим, докато допиваше вече поизстиналото си кафе:

– Знаеш ли какво става?

– Не съм сигурен – отвърна приятелят му. – Говори се, че искали всички да се подчиняват безпрекословно на властта.

– Мечтата на всеки управник!

– Да, ала сега не изглежда да е просто мерак. Хванали първо тези, които работят в държавните институции. Докато хората се усетят, ги накарали да подпишат декларации, че се съгласяват да изпълняват дословно това, което им нареди прякото началство. А то на свой ред е подчинено на всяка следваща брънка във висшестоящата йерархия.

– Да, да, и така до върха на пирамидата – поклати глава Лазар.

– Само че той е неясно къде горе в облаците.

– Все пак не мисля, че ще видим нещо ново.

Никодим се изкашля, преди да продължи:

– Именно тук грешиш. Налице е вече първата стъпка – контрол на словото.

– Че как ще ме спрат какво ще кажа?

– С апарат, който се имплантира в гърлото. Ако изказването ти е политически некоректно, то начаса ще бъде заглушено и от устата ти няма да излезе и звук.

Лазар прокара пръсти по небръснатото си лице и ги спря за момент върху устните си, замислен. После рече:

– Аз не съм подписвал обвързваща декларация и не могат да ми сложат такъв заглушител.

– Предвидили са го! – възкликна приятелят му. – Онези, които не са още имплантирани, от днес са задължени да носят на публични места специална маска, закриваща устата и пречеща да говорят.

– Тогава няма да ходим на публични места! – отсече Лазар.

– И къде ще идем?

– Ами в гората. Или на някоя закътана поляна. Тъкмо на чист въздух.

Никодим, Лазар и група техни приятели, гордо наричащи себе си дисиденти заради несъгласието си с политиката на правителството, започнаха редовно да се събират на потайни места извън града. Там никой не им пречеше да ходят без маски и да говорят, каквото им дойдеше на душа.

Един ден Лазар срещна на улицата Райна, която извади от чантата си бележник и молив, за да му напише туй, що не можеше да изрече на глас.

„Да му се не види! – помисли си той. – Не можеш ли да ми го кажеш с поглед?“

„Ще го прочетеш ли в очите ми?“, отвърна му тя също на ум.

„Ти ме чу, без да говоря! – възкликна Лазар. – И аз те чух! Та това си е телепатия!“

„Да видим колко от приятелите ни могат да общуват така!“

„А какво искаше да ми кажеш?“

„Че изглежда затягат положението – каза Райна, като се огледа на улицата. – Полицията май ни е вдигнала мерника и трябва да сме много внимателни, когато се събираме следващия път.“

„Сигурно ни проследява по мобилните телефони – предположи Лазар. – Ала вече сме независими, щом можем да си говорим, без да ползваме комуникации на продажните оператори.“

Когато се върнаха от излет през един дълъг уикенд, Никодим и приятелите му установиха, че междувременно правителството бе въвело нови ограничителни мерки срещу общуването между хората. На тези, които все още отказваха да приемат импланта в гърлото, вече беше забранено да се срещат помежду си, било то на публични места или на частни събирания.

Когато Лазар се прибра у дома, едва тогава прочете новината на компютъра, защото членовете на групата избягваха да носят мобилни телефони със себе, особено когато се събираха извън града.

„Те ли ще ни кажат да не се събираме? – възмути се той. – Че кой ги слуша?“

„Обикновените хора – отвърна Райна изпод душа в собствения си апартамент. – Дори да съзнават, че медиите ги заблуждават, нищо не могат да направят, защото имплантът им пречи дори да гъкнат, ако е политически некоректно.“

„Ще трябва все пак да се пазим в тази обстановка“, предупреди Никодим.

„Стига с твоята прекомерна предпазливост! – тросна се Лазар. – Утре да не предложиш и да им се подчиним? Само да дойда при теб и ще ти…“

Ала не довърши, защото изведнъж се озова в хола на Никодим. Седналата по нощница на дивана Таня, съпругата на приятеля му, изпищя и скочи. Домакинът, който гледаше през прозореца падащия навън здрач, се обърна и замръзна стъписан.

– Какво правиш тук? – попита той. – Как се озова в моя дом?

– И аз не знам – призна Лазар. – Просто си представих как ще дойда да те сритам… пардон, смъмря… и ето ме тук!

Край тях се появиха от нищото Добри и Минко и изненадаха повече себе си, отколкото двамата приятели.

– Реших да видя какво става с вас и… май се телепортирах! – рече Минко, а Добри само закима в знак на съгласие.

– Животът може да е хубав – обади се от вратата на спалнята Таня, сложила халат върху полупрозрачната нощница.

Вече бе лесно да общуват помежду си, без пречки и без да ги подслушват. Да се събират, без да ги засекат или да ги наблюдават. Да пътуват, без да е възможно да ги забележат, нито да ги проследят.

Правителството не закъсня с поредната драконова мярка срещу свободата и свободомислещите. Забрани на неимплантираните да излизат от дома си. А за да не могат да работят дистанционно, постанови, че бе незаконно да бъдат наемани от фирми или да им се плаща за услуги.

„Време е за личностно развитие“, заяви Никодим.

„Откога си мечтая да се отдам на изкуството – сподели Райна, – вместо да робувам на работата!“

Като следваща стъпка властта реши да ограничи достъпа на хора като Лазар и дружина до финансови средства.

„Че това са си моите собствени пари! – ядоса се той. – Как така ще ме спират да боравя с тях?“

„Предполагам, че като не могат да ти забранят да ядеш – обясни приятелят му, – просто не ти разрешават да ги ползваш, за да си купиш храна.“

„Храна все ще си намеря. Ама как ще си платя тока?“

„Целта е да ти го спрат и тъй да те притиснат до стената, за да се подчиниш.“

Сякаш в отговор на казаното електричеството в домовете на дружината дисиденти не закъсня да спре. Докато за осветление можеха да прибягнат до свещи, по принцип ток се използваше за какво ли не в съвременния свят.

Никодим обаче се запита нужно ли им бе електричество наистина.

Откакто се стараеха да прекарват сред природата всеки свободен момент – а вече разполагаха с цялото си време единствено за себе си, бе забелязал, че постепенно бяха престанали да изпитват студ, глад, че даже и жажда. Като се замисли по-дълбоко, това трябваше да означава само едно – бяха се научили да приемат енергия директно от слънцето и от околната среда. Свободно достъпна енергия, която да ги храни и да ги топли и каквато имаше в изобилие. Просто технологично ориентираната цивилизация на хората не знаеше как да черпи от нея.

„Разбрахте ли последната новост? – обърна се Лазар към всички в групата. – Оказва се, че въпросните импланти не просто възпрепятствали еретични изказвания, но и влияели на самия процес на мислене.“

„То беше ясно, че трябва да има подобна крайна цел – отговори Минко. – И да ти отрежат езика, няма да те спре да критикуваш в ума си правителството.“

„В добавка към импланта използвали микровълново радиоизлъчване – продължи Лазар, – чрез което можели да контролират мислите ти.“

„Да видим как ще ги контролират, когато се изнесем на астрално ниво! – подхвърли закачливо Райна. – Тъй или иначе телата не са ни нужни постоянно, защото ни ограничават в повечето случаи. А в астрала сме далеч по-свободни.“

В крайна сметка, въпреки пъклените си планове, властимащите постигнаха нещо положително, рече си Никодим. Помогнаха на човечеството, потискано в продължение на хилядолетия от налудничави религии и още по-луди владетели, истински да се развие, да се събуди, да прояви способностите си.

Ала ако им кажа, че за тази промяна трябва да сме благодарни на правителството, Лазар сигурно ще ме набие.

© 20220129_1