бюлетин 70

СБОГОМ, ГРИНГО

Всичко вървеше толкова гладко, че направо ме приспа. Защото не бях нащрек, както ме бяха предупредили. А за собственото си отпускане съм си виновен единствено аз. И сега, след всичко, което ми се случи, просто не знам към коя категория да се причисля – към глупаците или към лудите.

Все едно, няма значение, колумбийците тутакси ме бяха класифицирали като гринго. За тях грингос са не само северноамериканците, а всеки рус, бледолик чужденец. И ако някой гринго дойде в Колумбия, то има две възможности: или е луд, или е много глупав. Това, което не подлежи на съмнение, е, че има пари. Защото ако не е богат, не би могъл да си го позволи. А ако си го позволява, то значи трябва да е глупак или луд. Какъв точно, колумбийците не се интересуват. За тях е важно – не, по-скоро задължително – да му вземат парите. По какъвто и да е начин: да му пробутат някакво боклуче за сувенир, да му ги изпросят, да му ги откраднат или да го изнудят. Освен това, в крак с националната политика да се стимулира всичко от преди времето на Колумб, те са съгласни да игнорират съвременните парични знаци и да прибягнат до натурална разменна търговия.

Тъкмо последното се случи и с мен.

Конференцията се водеше регионална, на практика бе съвсем локална. Още предварително си бях дал сметка защо са ме поканили. Най-вече за показ – като дебела клечка от средите на международните медицински организации в Женева, която да придаде тежест и важност на мизерното събитие в Богота.

На фона на досадните вечери и скучните доклади за мен седмицата мина неусетно. Пък и особено приятно. Защото още на втората вечер си намерих гид – симпатична колумбийка, навярно креолка, която говореше сносно английски. Сесилия, както ми се представи, също предпочете пред конференцията дълги разходки из Канделария – стария град със забележими следи от европейските му основатели, – музея на златото и прочее забавления.

Оставих се изцяло в нейни ръце още на следващата сутрин след запознаването ни. Защото от хотелската ми стая не липсваше нищо. Портфейлът ми, нарочно оставен за тест на масата, не бе докоснат, докато повечето от парите бях скрил в плик, залепен на гърба на голяма картина. Дори Сесилия бе още тук. Червенокосата красавица се събуди в обятията ми, когато се размърдах. Да си призная, очакването ми бе да е изчезнала.

В деня на заминаването Сесилия ми каза, че е поръчала сигурно такси, и се зае да ми помага със стягането на багажа.

– Какво е това? – попита тя, като вдигна някакъв пакет.

– Документацията от конференцията – сепнах се аз, защото изобщо не я бях отварял. – Тежи ли много?

– Да – отвърна тя. – Ще я вземеш ли?

– Куфарът ми е голям, няма да пречи.

Сесилия ме изгледа скептично. Тогава забелязах, че бе приготвила почти всичките ми неща за прибиране в куфара. Включително черната медицинска чанта с набор от основни медикаменти и най-необходимите инструменти, без която не пътувам никъде.

– Тоалетните принадлежности влизат в онази чанта – обясних аз, като посочих медицинската, – а нея винаги нося в ръка.

– Какъв е смисълът да носиш този хубав самсонайт, като не го използваш? – пошегува се Сесилия. – Нека пъхнем всичко вътре. Иначе няма да ти остане ръка, с която да ме прегърнеш!

Усмивката ѝ ми се стори насилена, но не желаех да споря. Времето летеше. Грабнах черната чанта и сложих в нея несесера си и кат резервно бельо. Като си помислих, че полетът ще е над дванайсет часа с чакането на летището, прибавих и чиста риза. Докато подбирах вратовръзка към нея, забелязах, че Сесилия изведнъж бе станала мрачна.

– Какво има? – попитах.

– Побързай! – тросна се тя. – Трябва да тръгваме.

– Нали си поръчала такси?

– Братовчед ми сигурно е пристигнал, а той не обича да чака.

На входа на хотела наистина ни чакаше такси – тъмножълто рено 9 местно производство. Шофьорът, който бе с възчерни мустаци и доста по-мургав от спътницата ми, отвори начаса багажника и набута в него големия самсонайт. Сесилия му каза нещо неразбираемо на високоскоростен испански, после се обърна към мен.

– Братовчед ми Педро – представи го.

Подадох ръка, ала мустакатият само я плясна леко и влезе в колата. Сесилия отвори вратата зад него, а аз минах от другата страна.

По булевард Ел Дорадо имаше страхотно задръстване, типично за Богота, и когато стигнахме едноименното летище, вече закъснявах. Платих на Педро още в колата, което бе грешка. Но нали шофьорът бе братовчед на Сесилия!

Слязох пръв от таксито, избутан от Сесилия. Но вместо да ме последва, тя трясна вратата, а реното потегли със свистене, отвличайки багажа ми. Успях обаче да видя номера на колата.

В ръката си държах медицинската чанта. Добре, че не послушах Сесилия. Замислих се какво губя със самсонайта. Костюми, вратовръзки, ризи и бельо. Няколкото сувенира не струваха много, пък и не представляваха нищо особено. Свършил бях парите и не можех да си позволя да остана заради някакъв си куфар. Колко ли други грингос в моето положение бяха правили подобна равносметка?

Влязох в летището. Реших първо да се регистрирам за полета, после, ако имам още време, да разкажа на полицията за случилото се. Когато си пробих път сред тълпата пред гишето на Луфтханза, се оказва, че повече места за Франкфурт няма. Аз имах билет с потвърдена резервация, но това явно не означаваше нищо. Който бе дошъл пръв – часове по-рано, бе имал късмет да се качи. Такъв бе принципът. Останалите просто губеха.

Тогава чух някакви германци да споделят, че авиокомпанията предлагала 600 долара компенсация за този, който се съгласи да остане в Богота. Светкавично взех решение. Парите ми бяха добре дошли, но по-важното бе, че щях да имам възможност да намеря Сесилия и да я накарам да си плати за доверието.

Тъкмо тук се изявих и като глупак, и като луд. Като луд, защото реших да рискувам да направя нещо в шантав свят, чийто език дори не владеех. Като глупак, защото си въобразих, че мога да търся правосъдие и възмездие в него.

Първата ми работа бе да се върна до хотел Санта Феличита в Зона Роса. Взех едно от разнебитените рейсчета, които се движеха като маршрутни таксита. Специално посрещнат на летището за конференцията, а после все пътувал в приятна компания, аз не бях обърнал особено внимание на града. Богота бе огромна, разпиляна и сега я виждах без маска. Безкрайни квартали от съборетини, редуващи се с острови от нови блокчета. Ала хората изглеждаха почти еднакво. С пъстроцветни лица и дрехи. Смесица на всякакви раси и всякакви облекла. Осем милиона души, запушени от почти отвесните скатове на околните планини в казан с дъно на над две хиляди и петстотин метра. Обзети от нервност, удавени в религиозност, измъкващи се с хитрост, следващи преди всичко своята вродена латиноамериканска емоционалност. Единственото, което сякаш предпазваше този врящ казан да кипне, бе ефектът на високото надморско равнище – рядък въздух и слабо налягане.

Във и около Санта Феличита нямаше и следа от Сесилия или братовчед ѝ. Докато пътувах, се бях отказал да ходя сам в полицията. Рискувах да прекарам там нощта – ако не за друго, то поради невъзможност да дам веднага показания, ако не се намери кой да ми превежда. Следобедът бързо преваляше, докато се лутах, обхождайки хотели и заведения из Зона Роса. На пръв поглед Червената зона нямаше вид на квартал с червени фенери, ала на втори всеки квартал тук би минал за такъв, ако пожелае. Тръпки ме полазиха по гърба при мисълта отново да преспя в някой от местните хотели. И на улицата не бе за препоръчване да оставам дълго, особено с натежала чанта в ръка и шестстотин долара в джоба.

Реших, че ще е най-добре да се обадя на д-р Хулио Мартинес – колегата, с когото се бях запознал преди години на подобна конференция и чиято идея явно бе да ме покани на тази. Вместо да слуша обясненията ми, той каза, че ще ме чака у дома си. Оказа се, че живее недалеч, на уличка, водеща нагоре към университета Лос Андес. След половин час бях при него.

– Какво е станало, Даниел? – попита той, след като излязохме на широката тераса върху покрива с питие в ръка. – Не трябваше ли да си заминал вече?

– Трябваше, но ме ограбиха – отвърнах и седнах уморено на една пейка. – И то най-баламски. Таксито духна с куфара ми.

– А ти защо не си внимавал? – последва логичният му въпрос. И докато се чудех какво от всичко да му призная, той се засмя: – Предполагам, че някоя фатална красавица те е разсеяла. Струваше ли си поне?

– Какво имаш предвид?

– Как какво? Пътят до летището е дълъг, имали сте достатъчно време да се опознаете и да свършите каквото трябва…

– Слушай, Хулио, аз я познавах добре… – подех, но докторът ме прекъсна.

– Добре ли? От колко дни?

– От… да кажем пет. Имах ѝ доверие. Отначало я подозирах, естествено, ала тя нищо не открадна от стаята ми.

– Сега разбирам защо не те виждахме на конференцията. И тя уреди накрая таксито, нали?

– Да. Каза, че шофьорът ѝ е братовчед.

– Стандартен номер. Какъв бе куфарът ти?

– Самсонайт. От най-големите. Заключва се с код. Но тя сигурно го знае, видяла го е, докато е стоял отворен в стаята.

– Няма значение, иначе са само 999 комбинации, който иска, ще ги превърти – рече като познавач Мартинес. – Подобно заключване служи обикновено против носачи на летища и камериерки в хотели.

– Какво да правя сега? – попитах като последен глупак аз, защото се чувствах именно такъв.

– Защо не си замина, Даниел? Заради един куфар ли? – контрира Хулио.

– Нямаше места в самолета – и това бе чистата истина.

– Имаш ли къде да спиш?

– Не. Не посмях да се върна в същия хотел, а и другите ме усъмниха.

– Пари имаш ли?

– Не. Изхарчих всичко – казах, като реших да премълча за шестстотинте долара.

– Трябва да имаш кредитни карти.

– Стигнах им лимита.

– Можеш да спиш тук, Даниел, докато уредим резервация за следващ полет.

Стори ми се, че д-р Мартинес бе разбран, че ми съчувстваше. Затова направих поредния гаф.

– Имам предвид какво да правя по случая, Хулио – поясних аз. – Да се обадя ли в полицията, в посолството ли, къде е най-добре?

– Ти луд ли си?! – скочи той. – Радвай се, че си се отървал толкоз леко. Знаеш ли какво можеше да ти се случи още?

– Че какво още? Пари нямам, единствено тази медицинска чанта.

– Ами кредитните ти карти?

– Нали ти казах вече, че не мога да тегля заради лимита.

– Знаеш ли как се решава тук този въпрос? – докторът не се подиграваше, нито ме хокаше, а говореше съвсем сериозно. – Отвличат те, после всеки ден те карат под охрана до автомат, за да изтеглиш дневната дажба.

– А когато сметката се изпразни?

– Убиват те, щом не си им нужен.

– Полицията никакви ли мерки не взима? – учудих се. – Аз съм чужденец все пак, може да стане международен скандал?

Д-р Мартинес не отговори. Очевидно нямаше намерение да ми помогне с нещо повече, а с полицията не искаше да се занимава.

Дните близо до екватора са еднакво дълги и слънцето бърза да се скрие като държавен служител, чието работно време е изтекло. От терасата на покрива виждах града в подножието и можех да наблюдавам как самолетите, запалили червени светлини, се опитват да се издигнат насреща ми като подгонени. После, преди да ме достигнат, изведнъж лягат настрани и правят плавен завой, показвайки ми подигравателно търбусите си. Без да се обръщам, знам, че зад гърба ми се издига планинска стена. Ако я нямаше, самолетите сигурно щяха да преминат с рев над злочестата ми глава.

Мислите в главата ми шареха бясно ту насам, ту натам като колите в уличното движение на Богота. Тогава ми хрумна да действам по начин, типичен за сприхавите латиноамериканци. Направих се на по-ядосан, отколкото бях, и нападнах домакина си:

– Ако не предприемеш нещо – заявих, – да знаеш, че случилото се ще стане достояние на международната медицинска общност!

– Ах ти, Даниел, неблагодарник такъв! – вбеси се Хулио. – Не стига, че те приютявам, ами ще ме заплашваш! Ти имаш ли представа какво ще ти се случи, ако сега излезеш на улицата?

– Нямам какво повече да губя! – не отстъпих аз.

– Не ти ли е мил животът?

– Явно не са ме крали достатъчно, за да се примиря с този пладнешки обир!

– Аз в твоята дивотия не желая да се меся… – упорстваше докторът.

Накрая обаче се съгласи да помогне. Обади се на приятел шеф в полицията, оттам го прехвърлиха на криминалния отдел, после надълго обяснява случая.

– Имаш късмет – обърна се най-после към мен. – Утре ще се срещнеш с инспектор, който владее английски, и заедно ще наобиколите Зона Роса. Макар да се съмнявам, че ще откриеш нещо.

На следващата сутрин левент с тънки мустаци като в старите холивудски филми и зализан перчем ме пое от дома на д-р Мартинес. Полицаят се казваше Мигел и не носеше униформа. Иначе би изплашил всички от километър разстояние.

– Как каза, че ѝ е името на тая синьорита? – попита, като стигнахме Зона Роса.

– Сесилия – отвърнах аз.

– Знаеш ли колко жени тук се казват така? – въздъхна Мигел, после допълни: – Ако туй ѝ е истинското име.

Замълчах, защото се чувствах виновен, безсилен и глупав.

Три часа обикаляхме заведения и хотели. Инспекторът разпитваше определени хора, които изглежда или познаваше, или по някакъв начин респектираше. Но никой не реагира на описанието, което му бях дал. Сетих се, че се бяхме снимали със Сесилия в старата Канделария, ала за зла участ фотоапаратът ми бе останал в куфара. Колкото до шофьора Педро, не му бях обърнал особено внимание, за да запомня друго, освен буйните му черни мустаци на мургаво лице. Описанието би паснало на поне една четвърт от заобикалящите ни колумбийци.

Когато се връщахме към хотел Санта Феличита, изведнъж видях човек, облечен с любимия ми светлосин костюм, шит по поръчка. Не можеше да има грешка. Дръпнах за лакътя моя спътник и като посочих мъжа пред входа на хотела, му рекох:

– Виж го този! Облякъл е моя костюм!

Вместо да се вгледа в наглия тип, Мигел се извърна към мен и рече строго:

– Това е разсилният на квартала. Нима искаш да кажеш, че и той е крадец?

– Щом носи костюма ми, сигурно познава Сесилия или Педро – не отстъпих аз. – Защо не го попитате откъде го е взел?

– Попитайте го вие, сеньор! Аз нямам намерение да свърша като патрул в южната част на града – изсъска инспекторът и като ми обърна гръб, си тръгна без повече коментар или сбогом.

Спомних си, че докато разглеждахме веднъж картата на Богота, Сесилия ми обясни защо няма да посетим половината градска част, разположена на юг от централния площад с правителствените сгради. На определени места там дори полицаите не можели да са сигурни за живота си.

Докато се чудех какво да предприема, костюмът ми се качи на тъмножълто такси рено. За миг ми се стори, че шофьорът бе Педро, но не можех да съм сигурен. Отблясъкът на яркото слънце върху стъклата пречеше да го разгледам. Колата потегли и едва тогава погледнах номера ѝ. Беше същият.

Обърнах се, ала от Мигел нямаше и помен.

© 2001