бюлетин 72

ОПЕРАЦИЯТА

Боголюб Новоградски не издържаше повече. Въпреки нежеланието си най-накрая бе готов да потърси помощ. Да отиде на лекар, пък каквото и да му струва това. Иначе изглежда нямаше спасение от мъките му. Съзнанието му бе безпомощно да преодолее потиснатостта, душата му се луташе в постоянен кошмар.

Отиде най-напред при Джипка, личната си лекарка. Взе да се оплаква, но опитът му да излее болката си не бе особено успешен, защото през повечето време тя говореше по мобилния си телефон и явно не го слушаше.

– Съжалявам, но така и не разбрах в какво се изразява оплакването ви – рече Джипка, когато свърши да дърдори за новата си прическа неизвестно с кого.

– Виждате ли, напрежението в главата ми непрекъснато расте.

– Главоболие ли имате? – възкликна тя. – Тогава пийте седалгин… О, пардон, той вече не се намира. Пробвайте с аналгин или панадол.

– Отдавна опитах – отвърна Боголюб. – Не влияе на болката, която сякаш е по-дълбока и всеобхватна.

– Мерите ли си кръвното?

– Редовно, но не е от него.Обикновено е съвсем нормално.

– Някакви други симптоми? – попита отегчено лекарката.

– Имам чувството, че ще се побъркам.

– Защо не отидете тогава при психиатър?

– Ама аз не съм луд! – възмути се Новоградски.

– Не сте вие, който ще го каже! – скастри го Джипка. – Трябва да ви прегледа специалист. Психиатър.

– Няма ли друг? Например мозъчен хирург. Да ми направи енцефалограма.

– Не се покрива от клиничните пътеки.

– Тогава за какво плащам на здравната каса?

– Имам едно последно направление за психиатър – не обърна внимание на въпроса му тя. – Искате ли го или не?

Боголюб се опита да прецени кое бе по-разумно – все пак да се срещне със специалист, на какъвто не вярваше, че може да му помогне, или да продължи ходенето по мъките сам и да си блъска главата в затворени врати.

– Дайте ми го тогава.

– Десет лева – обяви докторката.

– Нали таксата за преглед бе лев и петдесет? – учуди се той.

– Нея не ти я взимам. Но направленията са кът и ги пазя за случаи като твоя.

Усещаше как напрежението в главата му взе да се вдига като в тенджера под налягане. Плати и побърза да излезе.

*

Д-р Шринков изслуша внимателно оплакванията на Боголюб. Накрая, след като настъпи неколкоминутно мълчание, попита благо:

– Г-н Новоградски, доколко се чувствате готов да чуете мнението ми?

– Защо си мислите, че съм дошъл тук иначе? – парира пациентът.

– Въпросът ми е по-скоро как ще го приемете, ако ви кажа, че сте много болен.

– Ами нали аз тъкмо от това се оплаквам! – После, изведнъж осенен от съмнение, рече: – Да не искате да кажете, че съм луд?

– Не е изключено…

– Стига глупости! Не очаквайте да ви повярвам!

Усети, че е попаднал в безизходица. Или може би в психокапан. Нали един луд естествено би отричал, че е такъв.

– Вижте… – продължи вече по-спокойно Боголюб, – не смятам, че се страхувам от истината. Излишно е да твърдя, че не съм откачалка. Мисля, че ако бях, сигурно щях да се чувствам далеч по-добре и да не ми се налага да търся лекарска помощ.

Известно време двамата се гледаха изпитателно. Сетне Новоградски добави с шеговита усмивка, каквато отдавна не се бе появявала на лицето му:

– А типично ли е за ненормалните сами да идват тук да ви потърсят? Не ви ли ги карат в усмирителни ризи или това е само клише от филмите?

Д-р Шринков също изтегна устни в нещо като гримаса на клоун.

– Прав сте – отвърна той.

Боголюб така и не разбра за какво именно, обаче не посмя да попита.

– Няма да ви заблуждавам – заяви изведнъж психиатърът без увъртане и лукавство. – Наистина имате сериозен проблем. Но не мисля, че той е в моята област.

– Благодаря за откровеността – подметна развенчаният пациент.

– Мога само да ви насоча към колега, който предполагам, че ще е в състояние да разбере по-добре причината за вашите смущения и евентуално да предложи лечение.

Новоградски му се стори, че започва да пропада по спирала в бездната на медицината.

*

Неврохирургът не откъсваше очи от екрана на компютъра, докато главата на Боголюб бе щателно сканирана от всички страни – отпред-назад, отляво-надясно, отгоре-надолу и обратно.

– Мозъкът ти се е възпалил – обяви накрая д-р Калпелов. – По-точно една миниатюрна част от него, жлеза не по-голяма от зрънце. Но която въпреки нищожността на трите си грама е в състояние да нокаутира стокилограмовото ти тяло.

– И коя е тази загадъчна жлеза? – осмели се да попита Новоградски.

– Нарича се епифиза.

– Това не беше ли нещо, свързано с костите?

– Да, епифиза се нарича също ставният край на дългите кости – обясни като на неподготвен студент неврохирургът. – Обаче говорим за епифизна жлеза, известна още като мозъчна епифиза или понякога шишарковидна жлеза.

– Сещам се за хипофизата…

– Това е добра ориентация. Епифизата се намира точно под нея. Но за разлика от по-голямата си сестра не е толкова известна и произвежда най-вече хормона мелатонин, който оказва влияние на сексуалното развитие.

– Не съм забелязал да имам проблеми в това отношение – засегна се пациентът.

– Мелатонинът се произвежда късно през нощта – продължи, сякаш не бе чул забележката, д-р Калпелов, – докато иначе светлината потиска синтезирането му. В известно отношение той контролира също вътрешния часовник на организма. Трябва да се обърне внимание на факта, че прекалената му секреция води до чувство на умора и депресия.

Най-сетне да стигнем до проблема, зарадва се вътрешно Боголюб.

– Като при мен ли? – попита кратко той.

– Може би. Въпросът е в причината за свръхпроизводството му. Въз основа на разказаното от вас мога да предположа, че непрекъснато ви е черно пред очите – а епифизна жлеза е свързана между другото и с някои очни нерви, – и изглежда това води до натрупване на повече мелатонин.

– И какво, трябва да спя на светло ли?

– Това едва ли е всичко. Епифизата произвежда също неврорегулатора серотонин, който оказва влияние на настроението и възприемането на болката. Проблемът на съзнанието ти се изразява в това, че твърде чувствително приемаш много неща, по-навътре и по-сериозно от необходимото. Което означава, че нивото на серотонина е ниско.

– Тоест можем да заключим – елементарната логиката не бе чужда на Боголюб дори и при най-силно главоболие, каквото започваше вече да изпитва, – че епифизата ми не функционира както трябва.

– Да, твърде много мелатонин и малко серотонин. Голям дисбаланс.

– И има ли начин да се промени това неравновесие?

– Официално не – отвърна лаконично д-р Калпелов.

– Какво означава туй? – недоумяваше Новоградски. – Че няма да го плати здравната каса ли?

Неврохирургът мълчеше.

– Ще ми кажете ли най-сетне накъде биете? – възмути се пациентът. – Това да не е лекарско изнудване?

– Не – отрече докторът. – Нещо доста по-страшно.

– Нищо, готов съм да го чуя – рече Боголюб, решен на всичко.

*

Когато лекарят свърши с изложението си, Новоградски не знаеше вече кое му тежи повече – канското главоболие или дилемата как да постъпи след чутото. Чувстваше се направо смазан, а алтернативата изглежда бе да бъде посмачкан още малко.

– И колко от това е официално признато от медицината? – полюбопитства той, макар вътрешен глас да му нашепваше, че отговорът едва ли ще го интересува в действителност.

– За съжаление все още малцина колеги си дават изобщо сметка – продължи с лекцията на новия си частен студент д-р Калпелов – за основната роля на епифизната жлеза при подобни случаи на потиснатост, освен във връзка със споменатите по-рано дисбаланси на мелатонин и серотонин. Да не говорим, че почти никому не е известно точно на какво и най-вече на какво друго е способна тя.

– Например?

– В определени научни – и то медицински, а не философски – кръгове съществува мнение, че у човека епифизата представлява центъра на съзнанието или на душата му. Някои смятат, че двете на практика са едно, докато други все още се опитват да ги разграничават догматично.

– Не звучи ли малко фантастично?

– Забравете казаното, ако не го приемате.

– Ако бях толкова задръстен, нямаше да съм тук и да ви слушам цяла нощ, докторе. Няма ли нещо по-прозаично и проверимо?

– При птици, а и нерядко и при хора шишарковидната жлеза реагира на промяна на магнитното поле. Напоследък често се говори, че главоболие и ред физиологични и психични смущения се дължат именно на него.

– Ами всичките полета, под чието влияние сме непрестанно? – сети се Боголюб. – Мобилни телефони, микровълнови фурни, сателитни телевизии, безкабелен интернет…

– Доказано е, че в случая не влияят – охлади го лекарят.

– Нима?

– Да, симптомите са констатирани и при пълна изолация от тези излъчвания.

– Тогава?

– Нарушената функционалност на епифизата се причинява от самия човек. От индивидуалното му възприятие на околната среда, от неговото вътрешно усещане за равновесие и правота.

– И как се лекува болна епифиза?

– С оперативно отстраняване.

– На съзнанието? – избухна Боголюб. – На душата?

– Както вече споменах, това не е доказано – отвърна уклончиво неврохирургът. – Но е очевидно, че липсата на епифизна жлеза – у възрастен, вече зрял човек, – спестява трупане на умора и късане на нерви.

Изчака пациента да смели информацията с останките на разума си, ако все още имаше такива. После допълни:

– Премахването на съзнанието не е научна фантастика.

Новоградски продължаваше да мълчи.

– Условията на живот в България никак не са лесни. Разминаване на желания и възможности. Несъответствие между теория и практика. Избирателност на закона и произвол на властта. Много хора страдат от това.

– Като мен ли?

– Да. Противоречията, които ежедневно срещат, не им дават мира, защото не подлежат на разумно възприемане.

– И какво избират те? – Боголюб имаше силно желание да се заяде с лекаря. – Операция ли?

– Различно – не се смути д-р Калпелов. – Някои се отказват и продължават да страдат. Други решават, че преди всичко искат да са силни и да оцелеят.

– Кои са най-честите ви пациенти?

– Политици и новобогаташи, които по един или друг начин могат да си позволят цената на хирургическата намеса.

– А последствията?

– Не се ли забелязват?

– Че за останалите положението става още по-тежко и лошо?

Именно, идваше му на доктора да отвърне, но се въздържа. Пациентът сам трябваше да направи избора си.

© 2005