бюлетин 81

ДВОЕН СПУСЪК

Толкова време го чаках, че когато най-сетне се случи, отдавна бях претръпнал. В съзнанието си бях разигравал безброй варианти, така че затруднението ми дойде на кой по-точно от тях да го оприлича.

Не беше нито циганин, нито наркоман, а най-малкото – аматьор. От първите му действия пролича, че е профи. Пипаше бавно и сигурно, умело и безшумно. С оттренирано плавно движение изряза невъзмутимо кръг в стъклото около залепналата вендуза, извади го, после пъхна ръка през отвора, за да превърти ръкохватката на прозореца. Топлият въздух от стаята се насочи навън и разлюля пердетата. Апашът изчака дали няма да се задейства алармена инсталация. Нямаше подобна система. Такава навярно беше и неговата информация, но той процедираше предпазливо. Иначе едва ли щеше да натрупа опита, който демонстрираше.

С лек, почти безшумен скок се озова вътре и изскърцването на паркета бе по-ясно доловимо от тупването на двата му крака. Предположих, че и обувките му бяха профи. Едва когато спусна обратно пердетата, запали фенерче.

Реших да не го изненадвам – едва ли щях да го заловя, рискувах повече собствената си кожа. Макар професионалистите в обирите като него да не си цапат ръцете излишно с кръв, защото иначе теоретично ще кандидатстват за съвсем друга присъда. Затова се претърколих под леглото и зачаках, като се опитвах да предугадя всеки негов ход.

Първо провери другите изходи – външната врата в антрето, на която смъкна веригата и превъртя секретната брава в неутрално положение. После влезе в кухнята и отключи балконската врата, гледаща към улицата.

Заложих наум срещу себе си, че ще се оттегли откъдето е влязъл – през вече отворения прозорец към вътрешния двор, един от плетеницата задни дворчета на старите кооперации, между които някога е имало тухлени огради, а сега зееха повече дупки, отколкото в швейцарско сирене. Така първо ще е най-малък рискът да го видят случайно, второ – иди го гони в онзи лабиринт. Изобщо не се съмнявах, че предварително го е разучил много добре и би се измъкнал дори със завързани очи.

Надникна в хола и в спалнята, за да се увери, че наистина няма никой. По принцип тази нощ трябваше да съм дежурен. Навярно така бе и според неговия план. Само че снощи бях заместил болна колежка и сега си отспивах. Бях просто уморен. А той може би е приел ранното угасване на лампите за потвърждение, че отивам нощна смяна.

Имах късмет. За малко щях да изпусна най-налудничавото приключение в живота си. Защото благодарение на случайността ставах свидетел на сценарий, който превъртах от години в съзнанието си. Е, режисьорската палка бе в чужди ръце. Но ролята на зрител на живо също не бе лоша – други биха видели само крайния резултат, който им оставят след монтажа и изрязване на грешките. Присъждах на нощния си гост точки, ако направи нещо умно, както и на мен самия за това, че съм разкрил правилно действията му. Току-виж бих спечелил по бал, макар двубоят за мен да бе по-скоро стратегически, а за него – повече практически. Изгуби точка – не погледна под леглото. Че кой разумен човек би очаквал домакинът да спи не под одеялото, а под матрака?

Едва след туй обстойно запознаване с обстановката крадецът пристъпи към основната цел на посещението си – да намери какво да задигне. За разлика от пишман крадците той не бързаше да грабне първата му попаднала скъпоценност и да хукне да бяга. Изглежда разчиташе, че ще може необезпокояван да направи най-добрия избор. Не бързаше, но нямаше обаче нужда и от особен оглед. Явно ползваше информатор – знаеше къде да търси. Влезе направо в кабинета, който е като бункер в дъното на хола, заграден от висока библиотека – отвън не може да се види, само който е влизал, знае за него. Запитах се кой може да е предателят – малко са хората, които идват тук.

Тогава се сетих за парнаджиите и слуховете около тях  – докато слагали модните топломери, оглеждали какво интересно има за задигане и дали къщата минава изобщо за богаташка. После снасяли информацията на техни авери, които да свършат същинската работа след ден-два. Парнаджиите си осигуряват желязно алиби за момента на действието и остават извън подозрение. Дори да се намерят техни отпечатъци, те са оправдани – нали са работили там. В повечето случаи отпечатъците са чужди, ако въобще останат незаличени…

Алармата бе неочаквана и за двама ни. Докато не осъзнахме, че просто звъни телефонът. В два през нощта. Имаше апарат както на бюрото в кабинета, така и върху нощната масичка до леглото в спалнята. Никой от нас, разбира се, не вдигна. Навярно бе грешка. После ми хрумна, че наистина могат да ме потърсят при възникнал проблем. Ако не ме намерят на домашния, ще опитат на мобилния. А него къде бях оставил? Естествено върху нощната масичка. Ако звънне, ще ме издаде. Едва ли се очаква в днешно време човек да отиде някъде и да забрави модерната си радиоелектронна сянка.

Прецених дали ще е рисковано да се измъкна и да го изключа. Но си дадох сметка, че онзи трябва да е притаил дъх и да е нащрек. Ако мръдна, паркетът може да проскърца. Тогава той може да дойде и да ме очисти. Но предполагам, че по-скоро ще избяга и всичко ще приключи само с опит за обир, тоест нищо интересно за полицията. Пък и при бягството си ще счупи нещо у дома… Странно защо в съзнанието ми изплува последната нелепа мисъл. Виж, ако беше друг законът, като например в Тексас, с удоволствие аз бих го гръмнал на място тук, в дома ми – заслужено и ненаказуемо.

След малко паркетът в хола издаде движението му. Представих си го как оглежда компютърната техника, струпана върху бюрото, и дори не я докосва – твърде голяма и тежка за отнасяне, пък и явно той работи сам. Едва ли е повикал хамали да го чакат под прозореца. Затова пък се хвана на въдицата с преносимия. Разбрах го по трополенето на паднали химикалки, запалки, телбодове, кламери и други канцеларски щуротевини, които пълнеха няколко пластмасови тави зад преносимия компютър. Това, което апашът не очакваше, защото не би могъл да предвиди, бе подготвена от мен изненада. Ненужният възстар лаптоп играеше ролята на противотежест върху паянтовата масичка и неговото вдигане водеше до загуба на равновесие и съответно лавина от дребни вещи, разпилели се по пода.

Очаквах да чуя поне някакъв къс цветист коментар, но за пореден път се убедих, че крадецът наистина е профи – знаеше да си държи езика зад зъбите и да не се издава излишно. Това му донесе нова точка, с която да компенсира моята преднина заради масичката капан.

Чу се подрънкване на метал – навярно инструменти, може би и ключове. Очевидно бе намерил сейфа. След изщракване разбрах, че е отворил касата. Майстор си беше, изобщо не го затрудни. Авантаж за него. И гейм, защото следващото, което долових, бе дърпане на завеси в бившата детска стая. Измъкна се оттам, откъдето бе проникнал. Закъсняла точка за мен.

*

Когато призори дойде полицията, имах чувството, че почти са готови да ме обвиняват в съучастничество. Обясних им, че не съм имал възможност да ги извикам по-рано, защото все още ми е мил животът.

– Защо не сте си инсталирали СОТ? – запита остро дежурният лейтенант.

– С мойта заплата как ще го плащам? – отвърнах сухо.

– За компютри обаче сте давали пари.

– Не съм ги купувал. Ако сте ги видели, доста са стари.

– Откъде ги имате тогава?

– От приятели в компютърна фирма. Сглобиха ги от части втора употреба.

– А защо не сложихте поне решетки?

– Жена ми не желаеше – сякаш се оправдавах, – после станаха излишни. Загубих най-ценното, което имах – нея и децата.

– Вдовец ли сте? – смекчи тона полицаят.

– Не, просто разведен. Предполагам, че сега са зад решетките – имам предвид на някоя вила в Бояна или Драгалевци.

– Можете ли да опишете крадеца? – смени темата той.

– Не. Аз дори не го видях.

– Може би имате късмет – усмихна се криво той.

Разбирах накъде бие, макар да не бях съгласен с него. Не споделих теорията си за етиката на професионалистите в обира.

– Ще трябва да разпитаме съседите дали някой не го е забелязал да влиза или излиза – каза лейтенантът. – Но нека първо съмне, сигурно още спят.

– Ако някой го бе видял да влиза през прозореца, сигурно щеше да се обади още тогава в полицията – изкоментирах аз, докато си мислех, че никой не би имал желание да се замесва в подобен случай. И да са чули отчупването на стъклото, сигурно са се завили презглава.

– Дежурството ни обаче ще свърши дотогава – добави. – Възможно ли е вие да поразпитате наоколо? Нали все пак сте потърпевш, може някой да се реши да ви помогне.

Явно и той очакваше реакция „ни чул, ни видял“. Междувременно се върна колегата му, направил оглед на местопрестъплението.

– Пипал е много чисто, истински професионалист – докладва онзи и потвърди некомпетентното ми мнение. – Не е оставил никакви следи. Освен изрязания джам и разпилените моливи няма никакви други поражения.

– Ами касата?

– Сигурно е имал шперц. Пък и ключалката е от най-простите.

– Липси?

– Само собственикът може да определи.

– Бихте ли ни казали още веднъж – обърна се лейтенантът към мен, – за протокола, какво точно е задигнал?

– Първо, преносим компютър марка „Хюлет-Пакард“. – Веждите на полицаите се вдигнаха и побързах да допълня: – Бракуван, проблем със захранването. Със сувенирна стойност.

– Друго?

– Второ, пари в брой от касата.

– Колко?

– Десет хиляди – отвърнах. – Долара.

Вторият полицай подсвирна.

– Нали нямахте пари? – засече ме лейтенантът. – Май ще трябва да дойдете да си поговорим в управлението.

– На драго сърце – усмихнах се аз. – Защото имам да ви разправям още неща.

*

Вместо батерия в преносимия компютър имаше любителски радиопредавател, който бе достатъчно мощен да покрие София и околността. Приятелите ми от компютърната фирма го бяха монтирали. Когато се включи компютърът, започва да издава сигнал. Казах на полицаите честотата и те не закъсняха да го засекат. Крадецът го бе включил и сигурно вече съжаляваше, че се е минал така. Освен че акумулаторната батерия не работеше, самият компютър бе истинска бракма.

По-трудно бе да ги накарам да ме вземат със себе си. В подобни акции нямаше място за цивилни наблюдатели. Съгласиха се уж да разпозная крадените вещи.

Вилата бе в покрайнините на Симеоново в посока към лифта за Алеко. Спецгрупа вече бе завардила района, докато пристигнем. Никой не бе излизал от къщата, ала нов лъскав джип бе изкаран от гаража явно готов за тръгване. Сигналът бе прекъснал – крадецът сигурно бе изключил компютъра, но надеждата бе, че още не го е изнесъл.

На позвъняването се отзова мъж на средна възраст с късо подстригана руса коса и спортна не само премяна, а и фигура. Видът на полицейските коли на улицата му не го смути. Застана на вратата и попита:

– Какво обичате?

– Вие ли живеете тук? – парира лейтенантът.

– Да. Защо?

– Имаме заповед за обиск.

Русият спортсмен се поколеба за миг дали да каже нещо, после се отдръпна и покани полицейската делегация да влезе.

– Заповядайте! – рече с тънка усмивка.

Едва сега излязох от патрулната кола. Когато ме видя, замръзна. Само за миг, но достатъчно доловим. За мен и, надявам се, за лейтенанта. Разпозна ме. Нали сигурно ме е следил, докато е подготвял обира. Но с нищо повече не издаде, че е смутен. Все пак аз не го познавах.

Настигнах оперативната група на стълбите край къщата. Вътре те се пръснаха из стаите на първия и втория етаж. Собственикът безцеремонно отиде в кухнята да си допие сутрешното кафе, както каза, докато полицията си свърши работата и си тръгне. Останах сам в антрето. Когато един по един се появиха отново, по лицата им личеше, че резултатите са отрицателни. Запътиха се към мазето и гаража.

Най-накрая се престраших и надникнах през отворената врата на кухнята. Не знам какво ме подтикна повече – любопитство или лудост. Ако полицаите не намереха нищо, проблемът ми нямаше да е с тях, а с крадеца. Той знаеше кой ги бе довел тук, въпреки че едва ли си обясняваше как точно съм успял да го намеря. За щастие мъжът бе седнал с гръб към мен. Стори ми се, че гледа през прозореца. Оттам се виждаше улицата с полицейските коли. И неговият джип в двора. Той вдигна ръка да отпие и нещо блесна под лакътя му върху масата. Привлече вниманието ми. Кой знае защо, всякакви дреболии ми правят впечатление, пък и се опитвам да си ги обясня. Беше връзка черни ключове с лъскав медальон.

– Лейтенанте – спрях го, когато като буреносен облак се спусна от втория етаж. – Джипът.

– Бихте ли отворили багажника на колата си? – обърна се през кухненската врата той към домакина.

Русокосият не отвърна и не побърза да стане. Когато най-сетне го направи, тръгна с по-твърда стъпка от иначе пружиниращата му спортна походка. Отключи, отдръпна се на две-три крачки и скръсти ръце.

В багажника освен инструменти, светоотразителен триъгълник, две бутилки минерална вода и аптечка имаше спортен сак. Един от полицаите бръкна в него, затършува и измъкна от дъното му найлонов плик. От него излезе малък преносим компютър. Сверката с документите у лейтенанта показа, че съвпадат марка, модел и сериен номер. Точка за мен. Дотук реми.

– Откъде го имате? – запита той невъзмутимия свидетел на огледа.

– На един приятел е – отвърна охотно. – Нещо не работел, даде ми го да го поправя. Какъв е проблемът?

– Краден е.

– Както споменах, не е мой. Дори не ми е останало време да го погледна.

Бях сигурен, че го е избърсал добре да няма никакви отпечатъци по него. Трудно щеше да се докаже, че именно той го е задигнал. Особено ако се бе погрижил да си осигури алиби за нощес. Очаквах такова развитие, нали си имахме работа с професионалист.

– След като ви залавяме с крадена вещ…

– Ако бяхте казали, че него търсите, веднага щях да ви го дам.

– … ще ви помолим да отключите сейфа зад огледалото в спалнята – довърши полицаят, без да му обърне внимание.

Спортсменът се огледа. Прецени, че шансовете му да избяга са никакви. Пък и бе твърде късно. Капанът бе хлопнал, съзнаваше го. Тръгна към къщата, като пътем ми хвърли бегъл, случаен поглед. Подозираше кой е натиснал спусъка. Но сигурно не си даваше сметка, че имам и друг патрон.

Докато отключваше касата, двама полицаи го държаха на мушка. Вътре можеше да има оръжие.

– Достатъчно, сега се отдръпнете – рече един сержант. – Ние ще я отворим.

Домакинът отстъпи, а полицаят разтвори металната врата. Оръжие не се виждаше. Само папка с документи и няколко плика. В пликовете – долари.

– Проверете тези със стотачките – нареди лейтенантът. Сержантът ги отнесе на леглото и се зае да ги оглежда. – И те ли не са ваши? – подхвърли към русия.

– Не е престъпление да ги притежавам, нали? – не се даде онзи. – Още по-малко да ги съхранявам, дори да са чужди.

Полицаят не му обърна внимание. Гледаше през рамо към колегата си, пръснал купчини зелени банкноти. Накрая сержантът кимна.

– Разбира се, че не – съгласи се внезапно лейтенантът. – Макар да видим как ще обясните собствеността им, когато са крадени. – Домакинът дори не трепна. – Обаче ако са фалшиви, дори приносителят им е подсъден.

Изненада. Точка за мен. Хладнокръвието на професионалиста бе на границата да се пропука. Скулите му се опънаха. С видимо усилие задържа гласа си равен и неутрален:

– Очевидно ще загубя доста пари, ако са фалшиви. Но бих могъл да посоча произхода им – замириса на пазарлък. – Тогава ще имате виновен, когото да съдите за разпространяване на ментета, така ли е?

– Ще признаете от кого сте ги откраднали?

– По-точно от кое чейнджбюро съм ги купил.

– Как ще го докажете? Имате ли опис по бонове и номера?

– Нима вие имате такъв? – контрира русият.

Лейтенантът ме стрелна с поглед, после се усмихна лукаво на заподозрения.

– Да, в интерес на истината имаме – рече подигравателно.

Домакинът се замисли за момент, преди да продължи съпротивата.

– Колко му е да го скалъпите? Ако знаете данните на някоя фалшива банкнота, спокойно можете да генерирате списък на цяла серия. Тогава се вдигат шансовете кое да е менте да попадне в него.

– Щом сте толкова умен, представяте ли си вероятността от списък със сто банкноти да намерим всичките у вас?

Затворът не му мърдаше. Въпросът бе за какво ще лежи. За предпочитане бе по-лека присъда, отколкото за фалшива валута.

– Ако ви призная, да речем, откъде съм ги откраднал, кой ще понесе отговорността за ментетата?

И вторият спусък щракна. Играта свърши. Спечелих двубоя. И то срещу професионалист.

– Никой – изхихика лейтенантът. – И да си признаеш сега, ние вече доказахме, че ти си извършил обира.

– Как така? – недоумяваше апашът, докато заключваха ръцете му в белезници. – Значи блъфирахте?

Откъде да знае, че депозиран в банков сейф лежи нотариално заверен опис на фалшивите банкноти – за да оневини собственика, че ги притежава, пък и да послужи да уличат крадеца, след като е извършил обир.

– Може би да, може би не – отвърна полицаят. Не му дължеше обяснение. Неоспоримите доказателства щяха да бъдат представени в съда. Нека дотогава негодникът се съмнява и пържи в собствен сос.

Когато го извеждаха от спалнята, русият спортсмен ме погледна открито. Искаше да види противника си, когото бе подценил. Издържах пронизващите му очи, докато не сведе глава.

© 2001