бюлетин 91

ОЦЕЛЯВАТ САМО ГЪВКАВИТЕ

Казвам се Кети. Бременна съм. Макар все още да съм достатъчно пъргава и гъвкава, предпочитам да си почивам и затова реших да напиша тази история. Моята история, която да остане за спомен, пък може и да се превърне в ценен източник за бъдещи изследователи. Защото това е история на разумния живот на Земята.

Мисля, че ми е отредена особена роля във въпросната история. От една страна, аз съм последният представител на по-висшия разум, населявал до двайсет и първи век тази планета. Двайсет и първи ли? Дали да не започна ново летоброене? Не, нека не се величая предварително. Твърде е рано. Най-напред трябва да успея, да постигна каквото съм намислила и каквото смятам, че трябва да сторя. Че съм задължена да сторя, ако не искам Земята да опустее – тоест да остане без същества, надарени с интелект. Това, което диктува разумът. Здравият, последният високоразвит разум от миналата епоха.

От друга страна, разбира се, аз съм представител на ново поколение. По-скоро на нова раса. Не новопоявила се, защото тя съществува от милиони години. Но от нова доминираща форма на разумен живот на Земята.

Трудно ми е да пиша, признавам си го. Не защото не умея, нито защото не мога да се изразявам красноречиво. Не ми липсват свежи идеи, достатъчно познания, желание за творчество, разсъждения по важни въпроси. Просто ми е трудно по технически причини, защото ми липсват подходящи средства. Пиша на ръка. По-скоро с две ръце, за да мога да държа химикалката. Бих предпочела да пиша на компютъра – о, аз мога да го включа. Но след случилото се не съм опитвала. Пък и не знам дали има ток. Обичам да си играя с мишката му. Дори понякога си представям, че тя е жива и аз я гоня.

Проблемът е, че клавишите са твърде малки и натискам по няколко наведнъж. После трябва да трия излишните букви, което губи много време. Мога да тракам с нокти, естествено, ала те често се забиват в меките клавиши. За нищо на света не бих си изгризала ноктите. Не защото хората смятаха, че това е невъзпитано и грозно. А защото те са основното ми оръжие, нерядко спасявало живота ми. Така че точка. Ще пиша, колкото и да ми е неудобно, с химикалка. Когато тя свърши, мога и с молив, който зъбите ми добре ще подострят. Ала нека се върна към историята.

Не знам къде съм родена. И да искам, не мога да си спомня. Била съм сляпа. Поне през първите две-три седмици. Смътно си спомням мама, а кой е баща ми, навярно и тя не би могла да каже. Знам само, че беше приказно приятно да се сгуша в топлото ѝ тяло. Докато една вечер тя не се прибра. Вече можех да лазя. След два дена, гладна и изтощена от плач и викане, се измъкнах с големи мъки от мазето, където тя ме държеше с братята и сестрите ми. Повече не ги видях. Веднъж срещнах един, който искаше ме ухажва, но с острото ми обоняние ми се стори, че телесната му миризма твърде прилича на моята. Помислих си, че може да ми е брат, и бързо го прокудих. Ала все пак се зарадвах, че изглежда има и друг оцелял от семейството ми.

Прибраха ме добри хора. Гледаха ме като писано яйце, макар и до днес да ми е трудно да проумея защо решават да изрисуват яйце, след като далеч по-добре е от него да се измъти пиленце. На тях дължа и образованието си. Изучих се покрай децата им. Всяка вечер четяха за приспиване на Сара, най-малката. Аз лежах до нея  или в скута на приемната ми майка и слушах. Често повтаряха една и съща приказка. Веднъж заварих книжката паднала на пода и я запрелиствах. Имаше страхотни цветни илюстрации в нея, досущ като живи. Вече знаех приказката наизуст, ала установих, че картинките не казваха всичко. Около тях имаше черни знаци, които явно криеха останалата част от повествованието. Реших, че мога да съпоставя историята, която познавах до най-малки подробности, с този текст и така научих буквите. Отначало имах доста проблеми с правописа, но след катастрофата, давайки си сметка за отговорната роля, която ми е отредена от съдбата, се постарах да прочета граматика и речник, за да мога да пише така добре, както правя сега.

Май ще трябва да поспра за малко, защото изпитвам зверски глад. Не е шега да си бременна. Знам, че са близнаци, но нямам представа колко са. Лекарските кабинети са затворени, макар да не е проблем да се промъкна в някой. Но дори и да имаше ток, не знам как се работи с видеозонд. Сега, когато съм по-тромава, смятам за опасно и неразумно да си търся храна навън. Предвидливо домъкнах запаси от близкия супер още когато бях във форма. Успях да накарам Том – това е бащата на моите бъдещи рожби, – който е доста як, да ми помогне. Не го избрах заради силата му, нито заради красотата – предполагам, че всяка друга мацка би му се хвърлила в обятията. Живее отсреща и до днес. Не съм го канила да се пренесе при мен, мисля, че така е по-разумно. Винаги е добре дошъл, докато аз запазвам независимостта си. Забелязала бях, че е мъдър и благ, макар и малко мързелив. Последното не е кусур, напротив – мързелът е двигател на прогреса, защото те кара да мислиш. А за нашето оцеляване ще са нужни индивиди, които могат да мислят.

Ще си отворя консерва. От лесните – които мога да стисна здраво с крака и с ръце да дръпна капачката за халката. По-трудно е с другите, за които трябва да си служа инструмент. Предпочитам да го правя, когато Том е наоколо да ми помогне. Нашите крайници са доста по-малки от човешките и повечето уреди не са били замислени за използване от други. Предполагам, че ще мине време, докато създадем пригодени за нашите особености. Може би децата ми ще създадат такива. Нали ще са рожби на най-умните родители от прехода.

Понякога ми се струва странно, че именно ние оцеляхме. Че се оказахме най-пригодни да преживеем катаклизма. А според хората не бяхме дори в челната тройка. Кучетата и делфините ни предхождаха. Първите, колкото верни, толкова и глупави, винаги следваха човека по петите. И загазиха заедно с него. Докато делфините си отидоха дори първи, когато кипнаха океаните. Колко риба се свари на халост! Толкова погубена храна! Защо не я замразиха например? Е, увличам се в ненаучна ерес. Ядрените експлозии не предизвикват ледников период веднага. Може би впоследствие – добре, че козината ми е дебела и топла.

Дори радиацията да не бе успяла да убие хора и животни, помете ги потопът, когато заваля като из ведро. В продължение на дни. Водата стигна почти до върха на най-високите дървета. Където се бях покатерила аз. За място там се бореха и множество птички, които сигурно биха ме изтласкали да падна в бурните вълни, ала явно се страхуваха от мен – по наследство. Отначало ми се струваше логично да оживеят хора в сгради, които са по-високи от дърветата, преди да разбера защо са се срутили. Още съм малко скарана с физиката. Виждате ли, водата не поваля дървета, защото те са стройни и гъвкави и почти не оказват съпротива, а са склонни да се огъват. Докато сградите нямат шанс срещу прилива, на който плоските им фасади не могат да издържат и той ги събаря.

Том пък се бе спасил в хладилник. Лакомник такъв, напъхал се там, преди да връхлети цунамито. Вратата прилепва плътно с гуменото уплътнение, така го затворила херметически, без да позволи на водата да проникне вътре, а пък под нейното налягане отвън той нямал шанс да я отвори. Не замръзнал, защото прекъснал токът. Храна имал достатъчно да преживее, докато наводнението се отлее обратно в океана.

Така ние, котките като мен, изведнъж се изкачихме буквално и в преносен смисъл на върха сред разумните създания на Земята. Заслугата, разбира се, не е наша. Нито пък вината. Хората сами се погубиха – отдавна си го търсеха и просеха. Лошото е, че в своето пропадане повлякоха със себе си невинните кучета и делфини. Ще кажете, че забравям приматите. От една страна, в литературата се твърди, че те били много подобни на хората, следователно не е нужно да ги разграничавам от тях. От друга, известно е, че оцелелите в разни ниши на еволюцията техни представители не са блестели с интелект през последните хилядолетия и следователно, според мен, отпадат от класацията на разумните. Иначе защо ще позволяват на събратята си да ги държат в клетки? Не че хората не затваряха зад решетки дори себеподобни. Което ми напомня, че мои далечни братовчеди – лъвове и тигри, макар и да бяха най-силни, често ги сполетяваше също участ и може би така са загинали. На някои от тях са издигнати паметници, други са увековечени върху гербове. Но нищо от туй величие не им е помогнало да оцелеят.

Аз, като представител на най-разпространения вид от семейството на котките, смятам, че колкото и да сме интелигентни, винаги сме били или поне сме се правили на доста незабележителни. Въпрос на политика. Мисля обаче, че тя е допринесла много да се развием толкова независими, жизнени и гъвкави и в крайна сметка да се спасим. Да сте виждали някога котка в клетка? Вече нямате и шанс да видите, след като ние дойдохме на власт на Земята.

Основният въпрос сега е да не повторим грешките на човека. Толкова научнофантастични филми за края на света, които и аз съм гледала покрай него, го предупреждаваха от подобна опасност. Но той изглежда не беше толкова разумен, че да се вслуша в тях. Готов бе да захапе всяка пусната му въдица, да експериментира отвъд границата на безопасното, да нарушава не само създадените от него самия правила, но и неумолимите закони на майката природа. Да беше взел пример от нас. Ако на една котка нещо ѝ се стори дори малко подозрително, тя го заобикаля. Ако залъкът ѝ, макар от надеждна и любяща ръка, има дъх на развалено, тя предпочита да стои гладна и няма да го изяде.

Ето например новите предизвикателства, пред които сме изправени. Плъховете никога не са били по вкуса ни, а сега, наедрели от радиацията или многото лесна храна, се превръщат в наш враг и основна заплаха. Те, разбира се, оцеляха, скрити в канализацията. Така вече знаем, че ако искаме да ги издавим, едва ли ще успеем. Трябва да търсим друг начин да ги унищожим. Или да се помирим с тях.

Трябва да помислим и за препитанието си. Мутиралите птички не стават за ядене – както споменах, много сме придирчиви към храната. Което е за добро. Установих, че зърната на едно растение, май се наричаше соя, стават за консумация. По вкус наподобяват наистина онези блудкави кренвирши, с които години наред са хранили Том, пък какъв юнак е израснал. Така че децата ни няма да останат гладни.

Само като си помисля, че скоро ще стана майка, се изпълвам се с гордост. С надежда и желание за живот въпреки трудностите. Въпреки тежестта на отговорностите – към моите рожби и към бъдещите поколения. Ала като размисля, намирам също и утеха.

Котките са гъвкави, пригодени да оцеляват. Плод на дълга еволюция. Затова именно те са явно предопределени да продължат разумния живот на Земята. Дори да ги наричат страхливи, те са достатъчно мъдри да знаят, че са просто предпазливи. Защото колкото повече се занимавам с наука, си мисля, че онази приказка за котките, които имали девет живота, може да не е вярна. Пък и да е, хич няма да е зле.

© 2004