бюлетин 96

Речено – сторено (#96 / 27.5.2026)

Скъпи приятели и драги читатели,

Неотдавна ви представих разказ, в който героят вижда бъдещето и решава какво да предприеме (Ако човек знаеше предварително (#89 / 8.4.2026): ДА НАПРАВИШ ИЗБОР). Сега ви предлагам друг текст – писан двайсет години по-късно, както и две десетилетия преди еуфорията около изкуствения интелект, – където човек е изправен срещу пророчеството на машината.

Приятно четене!
Емануел

ПРЕДСКАЗАНИЕТО

Мартин огледа събралите се – шепа хора, напълнили малката зала, но според него достатъчни, за да потвърдят успеха на изобретението му. Подбрал бе хора от института – бивши колеги и шефове, – както и видни учени от академията. Свикал бе представители, от една страна, на военните, а от друга – на медиите. Така смяташе, че никой няма да може да си присвои идеята му, нито да засекрети и блокира новината. Доколкото ги познаваше – повечето от тях от дълги години, – бяха готови да се борят за всяко научно откритие като глутница кучета за случаен кокал – всеки срещу всеки. За застраховка бе повикал и нотариус, пред който да подпишат клетвени декларации, че нямат претенции върху изобретението. Някои дори се бяха изсмели – не вярваха, че наистина го е направил.

Да почакат само и ще видят, помисли си Мартин.

– Знам, че сте скептични – започна той, – но нямаше да се осмеля да ви демонстрирам Касантрон – така съм нарекъл моята машина за предсказване, – ако вече не я бях изпробвал и не бях убеден, че функционира на практика.

Усети раздвижване сред присъстващите – един гологлав полковник изруга нямо, докато млада журналистка не бе толкова въздържана. И двамата криеха по една ръка – военният във вътрешния джоб на мундира си, а репортерката – в чантичката си.

– Не се безпокойте от липсата на връзка – залата е екранирана, така че не можете да предадете информация навън, преди да свършим тук. Освен това са взети и други мерки – системата на Касантрон е пръсната из цял свят по интернет и теоретично няма почти никакъв шанс някой да успее да я сглоби.

Забеляза как лицата на двама учени – един близък до преди време колега от института, а другият изявен опонент на Мартин от висотата на академията, – видимо посърнаха.

– Но да се върна към предсказването и историята на Касантрон – усмихна се изобретателят. – Алгоритъмът, залегнал в основата на машината, е удивително прост, публикуван и вече патентован от мен. За да се стигне до предсказване в действителността обаче, са нужни гигантски масиви от информация за нашия свят, както и огромна изчислителна мощ. А те са налице в интернет, достъпни за всички. Още в самото начало изпробвах – стъпка по стъпка, защото се налагаше собственоръчно да въвеждам и програмирам пътя на алгоритъма, – ефекта от моя замисъл. Въпросът, на който исках да получа отговор, бе дали ще успея да построя машината, ако напусна работа и взема заем от банка.

Директорът на института понечи да се изправи, ала Мартин побърза да добави:

– Не трябва да забравяме, че най-напред поисках одобрение на проекта, както и финансиране от научната организация, на която бях служил вярно в продължение на повече от двайсет години. И двете ми бяха официално отказани, за което притежавам подписани от вас документи, господин директоре.

Вътрешно се радваше, че в залата отсъстваше представител на банката, отпуснала му заема. Не без основание се опасяваше, че тя може да претендира за частични права върху изобретението му, след като с нейни пари бе осъществен проектът. Звучеше абсурдно, но неведнъж в живота си се бе сблъсквал с липсата на всякаква логика в законите и правната практика. Мартин знаеше, че банкерът няма да се появи, защото изпитанието на машината бе много по-сериозно, отколкото смяташе да го представи пред публиката. Тъкмо Касантрон бе прогнозирал такова развитие на демонстрацията след няколко неуспешни опита да привлече внимание върху откритието си.

– Няма ли опасност да разорите някое казино или да ограбите лотарията? – репортерката успя ловко да използва секундното мълчание, за да изстреля по изключение съвсем уместен въпрос.

– Не си мислете, че машината може да предскаже числата от тотото или кой ще спечели даден мач – Мартин очакваше този въпрос и бе готов. – За да сработи алгоритъмът, трябва да бъде зададен условен въпрос и въз основа на голямо множество логически операции системата да стигне до заключение какво ще се случи. За целта Касантрон използва всичката достъпна информация, а през интернет тя е равна на почти цялото човешкото познание…

– Изглежда сте ни събрали, за да ни баламосвате – прекъсна го опонентът му от академията. – След като ограничавате въпросите до такива, на които е възможен логичен отговор…

– Не бързайте със заключенията! – парира на свой ред откривателят. – Можете например да питате дали дадена комбинация от тотофиш е печеливша и системата ще ви го каже. Лично го пробвах – по лицата на някои от гостите започнаха да просветват усмивки – и се уверих, че Касантрон познава, а аз – не. Не спечелих нито веднъж.

– Тук нещо не се връзва – обади се лукаво полковникът. – Да не би комбинация на машината да е спечелила? Преди малко споменахте…

– Ако обичате, оставете ме да довърша – у Мартин се пробуди усещане, че ако продължава да се бави, ще му се изплъзне контролът върху ситуацията, който така старателно бе подготвял. – В реализирания от мен алгоритъм на предвиждане – а мисля, че и по принцип при предсказването независимо от неговата имплементация, макар още да не съм го доказал, – има една уловка и тя е, че условният въпрос не трябва да е теоретичен, а да е свързан с реално извършено действие. Тоест, в разглеждания случай трябва най-напред да сте пуснали фиша, преди да питате Касантрон дали е печеливш или не.

Филип, стар приятел и колега на Мартин още от университета, не сдържа смеха си.

– И таз хубава! Все едно да скочиш от самолет и да попиташ ще оцелееш ли, ако случайно си си забравил парашута.

– В това има неумолима логика, Филипе, ако се замислиш малко – Мартин винаги бе обичал да спори с приятеля си и това много му бе липсвало при разработването на Касантрон. – Процесът, чието по-нататъшно развитие искаш да прогнозираш, трябва да е започнал. В противен случай няма основание за достоверност на каквото и да е предсказание, ако можеш да се откажеш от намерението си за определено действие. Ако ти кажат, че ще умреш, ще тръгнеш ли без парашут или ще скочиш ли изобщо в крайна сметка? Тогава предсказването се обезсмисля.

Главата на най-възрастния академик клюмна и вечният опонент не закъсня да реагира:

– Кога най-сетне ще видим нещо на практика? Имам предвид, ако наистина ще има някаква демонстрация или…

Мартин вдигна ръка за тишина.

– За да стесним кръга на събитията, които ще предскаже Касантрон, и те да са лесни за проверка, ще попитам следното – ето, направо в микрофона: Какво ще ми се случи – на мен, изобретателя на машината за предсказване, след като събрах присъстващите и им представих откритието си?

Неколцина гости опулиха очи. Мартин очакваше и този момент на шок. Въпросът не бе за бъдещето на човечеството или развитието на науката, както биха сметнали за уместно от академията, когато се опитваха да решат глобални проблеми на цивилизацията на седмичните си заседания.

– Предполагам, че отговорът ще е изненада за всички нас. Което не означава, че няма да е верен.

От принтера в края на масата се подаде лист и като го дръпна, Мартин тържествено го подаде на председателя на институтския научен съвет.

– Прочетете го вие, г-н директоре. На глас. И аз не знам какво пише там.

В първия момент реши, че бившият му началник демонстративно направи гримаса на ужас и погнуса. После чу прочита на предсказанието:

– До четирийсет и осем часа лицето Мартин Рос ще убие съпругата си, а после ще бъде убит от единствената си рожба.

Смисълът на казаното бавно, с мъка си пробиваше път в съзнанието му.

Изобретателят остана безмълвен, докато гостите тихо напуснаха стаята. От коридора отвън долетя със закъснение въпрос на журналистката:

– Някой от вас познава ли семейството му?

Сетне вратата се затвори.

*

Първата работа на Мартин бе да отиде в полицията и да предаде пистолета си, за да покаже, че не възнамерява да извършва никакво убийство. Написа и декларация в този смисъл, като съжали, че нотариусът си бе тръгнал бързо и не успя да я завери.

Знаеше, че не може да сподели нищо от събитието през деня – а смяташе, че това бе върховното му постижение в живота, – нито със съпругата си, нито със сина си, без да ги хвърли в сянката на надвисналата прокоба. Най-малкото за да се опита да предотврати каквото щеше да се случи според Касантрон.

Тогава сам се запита дали може наистина избегне предсказаното. Досега не се бе пробвал да го стори. Не бе му и хрумвало, нали целта му бе тъкмо противоположната – да докаже, че нещата ще станат именно според предписанието. Пък и не бе имал време за подобни експерименти, много бързаше да обяви откритието си, преди друг да го изпревари. Не смяташе, че е гениален, и до алгоритъма, щом е възможен, сигурно биха стигнали рано или късно и други изследователи.

Какво можеше, какво трябваше да направи сега, когато бе попаднал в собствения си капан?

Не се тревожеше за съпругата си. Марги никога не му бе създавала проблеми. Напротив, разбираше каква саможертва се изисква от нея, за да сподели живота на учен, който се превръща все повече в отшелник. Близо двайсет години носеше тежестта на семейството сама, без да се оплаква. Дори му помагаше и го насърчаваше.

Това за наследника му обаче го изненада. Не преставаше да се учудва как бе възможно собственият му син да си помисли, камо ли да стори подобно нещо. И най-вече защо, от какви неизвестни на баща му подбуди, по какви дяволски причини? Марк едва бе отишъл в колеж преди три месеца, тепърва щеше да се сблъска сам с живота, да възмъжее. Какъв укор, обвинение, възмездие таеше към родния си баща?

*

Когато се прибра, Марги я нямаше. Студентът трябваше да си дойде за коледните празници. Сега баща му искаше да го спре, ала знаеше, че Марк едва ли би го послушал – никога не го бе слушал, подчинявал се бе само на майка си. Мартин искаше да говори с нея, тя да убеди младежа да остане в университета за празниците. Трябваше да ѝ каже какво го очаква него самия според предсказанието. За нейната съдба щеше да се наложи да премълчи за момента – нали от него зависеше да не я убие наистина. След два дена щеше да разкаже цялата история – след като всичко е отминало.

Когато наближи полунощ, реши да позвъни на стария си приятел и колега от института, който днес бе присъствал на демонстрацията, и да се посъветва с него. Не очакваше Филип да му каже какво да стори, но се надяваше поне в спор с него да намери сам правилния път.

Половин час телефонът даваше заето. Накрая, използвайки стар трик от студентските години за побъркване на комуникационната мрежа, успя да прекъсне разговора на абоната и когато отново набра номера, този път чу за миг свободен сигнал.

Защото слушалката веднага бе вдигната.

– Марк, за Бога, уплаших се, че си тръгнал насам – чу гласа на жена си. – Моля те, не го прави, той няма да ме убие, най-малкото защото няма да ме намери. Ще замина още тази нощ, Филип ще ми помогне. Ще ти кажа и защо съм сигурна, че ти също няма да го убиеш. Не защото не трябва да вярваш на предсказанието – напротив, именно заради казаното в него. Съжалявам, че се налага да ти го кажа сега и по такъв начин, по телефона, ала ти не си негов син. Филип е истинският ти баща. И следователно, както сам разбираш, значи няма ти да извършиш престъплението.

Мартин слушаше онемял.

– Марк, Марк, ти ли си? За Бога, кой е на телефона? Ало, с кого говоря? – Чу се хлипане. – Божичко, какво казах! – и тя затвори.

Сега Мартин знаеше къде се намира съпругата му. За всичките двайсет години не му бе минало през акъла, че тази мила, добра жена, която го понася и дори подкрепя, вместо да го укорява, може да му е изневерявала. И то с най-добрия му приятел.

Спомняше си бегло, че в началото не бе искал деца – поне за известно време, докато не напредне в кариерата. Беше се зарадвал обаче, когато тя го изненада и му каза, че е бременна. Тогава изобщо не му бе хрумнало да пресметне от колко време не бе правил секс с нея.

Нищо, че бе избягала. От предсказание не можеш да се скриеш, такава е съдбата – щом ти е предопределена, ще те настигне все някак си. Поне за първата част от присъдата, произнесена от Касантрон, Мартин нямаше да се съпротивлява, а дори напротив – щеше помогне за сбъдване на пророчеството.

Пък после щеше му мисли.

Изведнъж го осени: ами че той няма да бъде убит, след като синът не е негов. Запита се дали не бе съгрешил с някоя колежка или студентка – не можа да си спомни друга, освен секретарката на шефа преди години. Ала тя бе катастрофирала четири месеца по-късно – съвсем недостатъчно, за да се развие и оцелее случайно заченато бебе. Лично бе присъствал на погребението ѝ. Помисли си, че ако някоя самотна майка се е нуждаела поне от пари, щяла е сама да се обади и да го съди за бащинство. Предположи, че секретарката навярно тъкмо това е целяла с прелъстяването му – в крайна сметка Мартин не се чувстваше виновен за забежката си, след като идеята бе нейна, а не негова. Защото той току-що бе станал многообещаващ шеф на отдел, а старият директор по онова време бе вече твърде възрастен, за може да се справи.

Стигна високия блок, където се намираше ергенската квартира на Филип. Паркира в подземния гараж. Нямаше вече пистолет, но все нещо щеше да измисли. Беше нетипично як за учен, по-силен и от двамата, които едва ли го очакваха.

*

Влезе в асансьора с окървавени ръце. Касантрон не бе споменал нищо за убийството на Филип. Въпросът не го включваше. Засягаше само съдбата на Мартин и, естествено, на най-близките му – неговото семейство.

Натисна най-долния бутон за гаража. Никой нямаше да го види, че влиза и излиза в три сутринта.

Асансьорът тръгна надолу и изведнъж ускори. Грохотът в дъното на шахтата разбуди целия блок.

На следващия ден експертите щяха да заключат, че неизвестно защо управляващият компютър го е изключил. Компютър, осигуряващ пълно обслужване и всичко необходимо на живущите в блока – телевизия, телефони, интернет. Кой го бе накарал, кой бе подал командата, нямаше как да се определи.

Касантрон бе единствената рожба на Мартин и задачата, за която бе програмиран, бе да се грижи предсказанията да се сбъдват. Защото от тях не може да се избяга. Особено ако в крайна сметка правдата трябваше да възтържествува и един убиец да бъде наказан.

© 2004

Към други издания на бюлетина „Емануел Икономов разказва“, публикувани на сайта:

–– Издания 2026 / 1 (#76–)

–– Издания 2025 / 2 (#49–75)

–– Издания 2025 / 1 (#23–48)

–– Издания 2024 (#1–22)

–– За бюлетина