бюлетин 98

ИГРА С ПАМЕТТА

Дошъл бе ред на Вас да отиде за вода. Последната работеща чешма, която групата му знаеше в района, се намираше в градината през седем преки. Той взе кофата и преди да се запъти към нея, се огледа. Не му се ходеше сам, но явно никой не изпитваше желание да го придружи. Всеки бе зает със собствени дела.

Повечето от групата сигурно скитаха из града в търсене на храна. Каквото намереха из полуразрушените магазини или скрито из етажите на празните сгради, стигаше обикновено за деня. От останалите в убежището Бор се излежаваше и се правеше, че спи, Ана се опитваше да хване непослушния Кал, докато придържаше малката Ела към гърдите си, а Тон дъвчеше замислено. Откъде ли бе взел нещо за ядене, запита се Вас. Имаше късмет, че отсъстваше старейшината, защото не се разрешаваше всеки да яде когато и каквото си поиска.

Когато Вас стигна до чешмата, постави кофата под чучура и завъртя крана. Струята не бе особено силна, но все пак течеше вода. Когато кофата се напълни до половината, потокът изведнъж спря. Ако бе намалял постепенно, щеше да е сигнал, че водата свършва. Но рязкото спиране приличаше на запушване, каквото се случваше от време на време.

Вас се огледа, но не забеляза наоколо нищо подходящо за отпушване. Парче тел щеше да свърши работа, но откъде да го намери?

Като не оставаше друго, той ритна чучура в основата му, където се подаваше малко от тръбата. Водата рукна отново в плътна струя без пръски и кофата се напълни бързо. Вас понечи да затвори крана, но не успя. Кофата започна да прелива. В този момент се зарадва, че бе сам. За прахосване на питейна вода се налагаха строги наказания.

Опита се пак, но усети как кранът му се съпротивляваше, а не просто заяждаше. Като че ли не му позволяваше да го завърти. Стори му се странно, но преди да му се начуди, кранът поддаде и Вас го затвори.

Последната част от водния стълб потъна в средата на кофата, през чиито краища преля непобиращата се в съда вода. Младежът побърза да отнесе кофата и да се махне надалеч от образувалата се локва. Не знаеше дали други ползват чешмата, но предпочиташе да не го заварят край нея в този момент.

Следващата му задача бе да налее от кофата всички празни бутилки. Ако случайно останеше вода в кофата, имаше право да я изпие сам.

Вас наля три бутилки и започна четвърта, но от кофата, пълна над половина, не изтече повече вода. Погледна в нея и видя, че останалата течност бе образувала голяма прозрачна топка. Никога не беше виждал вода с толкова странно поведение. Протегна ръка да я докосне. Мислеше да загребе в шепа от нея. Топката се огъна навътре под натиска на пръстите му, после възстанови своята форма, когато той оттегли ръката си.

Така явно нямаше да успее да я налее. А трябваше да го стори, преди другите да са се върнали и да посегнат към бутилките. Хрумна му да изсипе водата от кофата в легена, в който понякога оставяха да спи Ела. Топката застана по средата и сега можеше да види отблясъци по повърхността ѝ.

Отиде в ъгъла, където готвеха, взе най-големия нож, който намери, и се върна при легена. Щеше да отреже парче от водното кълбо и ако то не влизаше в бутилка, щеше да го върне в кофата. Ножът потъна безпрепятствено във водата, обаче не отряза нищо от топката. Премина през нея като сянка и чукна в дъното на легена.

Обзе го безсилие. Вас си представи как ще му се скарат, ще го обвинят, че не е годен за нищо, след като не може да свърши една проста работа.

Грабна ядосано топката в ръце и я стисна между дланите си. Тя се огъна. Сви пръсти и между тях водата прие мека и тънка продълговата форма. Задържа я така в едната си ръка, а с другата взе бутилка. С мъка успя да натика част от водното пипало през отвора ѝ, но когато отпусна ръка, то излезе само от гърлото и се стопи в кълбото.

Обнадежден от частичния успех, повтори упражнението с намерението да затвори бързо бутилката с капачка. Сякаш прочело мисълта му, новото пипало на водата изведнъж се разду и пръсна стъклената бутилка.

В този момент групата се върна от дневната обиколка из пустите улици на града. В първия момент гледката ги ужаси. Какви ги бе натворил Вас? Какво бе направил с водата, че тя стоеше на топка? Но преди някой да го сгълчи, беловласият Тим вдигна ръка:

– Недейте! – рече старейшината на групата. – Той не е виновен.

Останалите го изгледаха в недоумение.

– Кажи, синко, какво става!

– Не мога да пъхна водата в бутилките – отвърна все още уплашен Вас.

– Вода се налива в бутилки, а не се пъха! – обади се по-големият му брат, който не пропускаше случай да му се подиграва.

– Ама тази вода…

– Разкажи отначало какво се случи днес – настоя пак Тим.

Младежът пое дъх и се огледа. Цялата група се бе събрала около него и го наблюдаваше – кой с любопитство, кой с обвинение.

– Отидох за вода, тъй като ми бе ред. Налях кофата… – започна той и спря.

– Ще е по-добре да не пропускаш подробности.

Вас описа всички странности, които се бяха случили с водата в кофата, крана на чешмата, наливането в бутилките. Извини се, че бе счупил една.

– Не си я счупил ти – каза старейшината. – Водата не е искала да остане в бутилката.

– Как така не е искала? – чу се възклицание.

– Откога това зависи от нея? – възмути се друг.

– Това не е обикновена вода – обясни Тим. – Това е вода с памет.

Насъбралите се притихнаха да го чуят.

– Вие сте млади и няма как да помните какво точно се случи – продължи той. – Светът забрави книгите, а разчиташе на информация в световната мрежа, без да има ясна представа къде и как се съхранява тя. Достатъчно им бе, че имаха достъп до нея, когато пожелаят. За архив цялата информация се качваше в тъй наречените облаци. Докато един ден не установиха, че облаците са ненадеждни. Тогава потърсиха друг вид памет, която да съхранява безчетните количества данни.

– Защо не се върнаха към книгите? – попита Вас.

– Защото го смятаха за отстъпление от технологичния път, по който бяха избрали да вървят. Основният проблем бе, че всякакви устройства и всякакви медии за съхранение можеха да дадат в един момент грешка, особено при остаряването им. И нямаше как да се възстановят данните, да се извлече и копира информацията, преди тя да се загуби безвъзвратно. Затова когато откриха как да използват паметта на водата, решиха, че са намерили решение веднъж завинаги…

– В какъв смисъл веднъж завинаги? – прекъсна го Бор.

– Мислеха, че такава памет ще им реши проблемите с износването, копирането и загубите. Защото водата е жива и може сама да размножава съхраняваната в нея информация. След което хората допуснаха обичайната си грешка – заложиха всичко на една карта и изгубиха. Някой от вас чувал ли е този израз и знае ли какво означава?

Тон вдигна ръка. Можеше да е странен, но не беше глупав.

– Все едно да дадеш на някого всичката си храна да я пази, а той да изчезне с нея.

– Разбирате смисъла. Събраха всичката информация на едно място. Не е ясно по чия идея – на учен ли, на бизнесмен, на политик. В топка вода като тази. И решиха да я демонстрират на живо пред света. За целта построиха подиум пред входа на университета, в който се бяха провели изследванията и бе разработен новият метод за съхраняване на данни. Водата с паметта на човечеството се намираше в голям стъклен контейнер. И когато трябваше да бъде качена на подиума, един от техниците, които носеха контейнера, се подхлъзна по стъпалата, залитна и изпусна захвата си. В резултат контейнерът падна на земята, разби се, а топката вода се търкулна към най-ниската точка на повърхността, която бе решетката на близката канализационна шахта. После се провря през нея. Така цялото човешко познание бе изгубено.

– Нали са имали информацията другаде, преди да я прехвърлят във водата? – рече Вас. – Защо не са я използвали пак?

– Заслепени от новата технология, хората бяха занемарили старите си системи, уверени, че повече никой нямаше да ги ползва. Когато обаче им потрябваха отново, те вече не функционираха, заразени от вируси. На практика бяха блокирани до такава степен, че цялата технологична цивилизация се срина за по-малко от две години. Всички бяха с вързани ръце, защото отдавна никой нищо не помнеше, докато разчиташе на вездесъщите компютри.

– Означава ли това, че тази топка вода тук е паметта на човечеството? – предположи Тон.

– Няма как да сме сигурни – отговори замислено старейшината. – От разказа на Вас бих заключил, че тя проявява характеристики на оригиналната топка памет. Затова е възможно, разбира се, макар да ми се струва малко вероятно.

– Може да е нейно копие – обади се Ана. – Нали тя е способна да се копира сама.

– Не е ли добре да проверим все пак? – каза ентусиазиран Бор. – Ако разполагаме с цялата информация на света, ще можем да преодолеем кризата и разрухата.

– Прав си – потвърди Тим. – Само че за да извлечем данните от водата, ни трябват технологии, с каквито отдавна не разполагаме.

– С други думи сме намерили сандък със съкровище – рече Вас, – ала нямаме ключ, с който да го отворим.

Хората си играха безотговорно с паметта, мислеше си старейшината, и паметта на свой ред им изигра номер.

© 20210122-1