бюлетин 99

СТЕНАТА

Всяка нощ сънувам един и същи сън.

Заобиколен съм от стена. Каменна, висока и обла. Струва ми се, че ако протегна ръка, ще я докосна, но когато го правя, се оказва, че не мога. Или ръката ми е твърде къса, или стената е твърде далече. Спусна ли ръката си, нейните бели правоъгълни камъни пак изглеждат съвсем близки. Ала от безброй опити вече знам, че са недостижими в моя обсег.

Затворен в това пространство от безкрайната стена, губя чувство за перспектива. На височина тя се издига, докато се изгуби от погледа ми, ала без да свърши. С други думи, до безкрай. Безкраен е и нейният кръг. Опитвам да определя точка в стената, която да ми служи като начало и край на нейния овал, но не мога. Въртя се, докато ми се завие свят, но не откривам никакъв белег, никаква разлика в нейната гладка повърхност. Ако започна да броя камъните на един ред, не знам кога съм стигнал отново този, от който съм започнал. Всички са абсолютно еднакви.

Няма как да поставя знак на някой от тях, защото не мога да стигна стената.

Това е стена, която ми бяга, когато се опитвам да се приближа към нея. Правя няколко крачки към нея, а тя сякаш се отмества назад. Оглеждам се да видя дали зад мен разстоянието до срещуположната страна на стената се е увеличило. Не мога да преценя, но ми изглежда, че е останало същото. Вече мога да се обзаложа, че винаги ще е същото.

Поглеждам надолу към краката си. Установявам, че въпреки крачките не съм мръднал от мястото си.

Решавам да прибягна към друга хитрост. Преценявам, че разстоянието до стената пред мен и това до срещуположната зад мен, събрани заедно, не надвишават височината на тялото ми. Подскачам леко и падам на земята с протегнати ръце напред и крака назад. Все някой от крайниците ми трябва да докосне стената. Ала това не се случва.

Събуждам се. Стената я няма. Вечерта заспивам. И стената отново ме обгражда.

Чувствам се в капан, от който няма измъкване. Не го споменах изрично, но всеки трябва да е разбрал, че в стената няма врата. Ако имаше, щях да я използвам за ориентация, за начало и край на кръга, в чийто център се намирам.

И така сън подир сън. Изчерпвам въображението си в опит да намеря начин как да докосна стената. Вътрешно чувство ми подсказва, че ако успея да го направя, тя ще се разпадне при досега ми. И ще се освободя от този затвор.

Понякога ми се струва, че виждам стената и наяве. По-далечна от съня, но все пак присъстваща, ограничаваща ме. Това започва да ме потиска.

Опитвам се да я игнорирам. Да се правя, че не я забелязвам – ни в съня, ни в живота. Че не ѝ обръщам внимание. Но подходът ми не работи. Започвам да я виждам дори със затворени очи. Една въображаема стена.

Тогава ми хрумва друго. В действителността, била тя насън или във всекидневието, стената диктува правилата и аз не мога да ги променя. Обаче в собственото си въображение би трябвало аз да определям условията на играта.

Очите ми са затворени, не знам спя ли, или съм буден. Не бива да ги отварям. Стената се издига около мен с надсмешка. Неотменна, недосегаема и непобедима.

Представям си, че ръката ми може да се удължава произволно. Протягам я към стената, която се отмества назад както обичайно. Пръстите ми продължават да се доближават до нея, но набелязаната точка на докосване бяга. Докато и стената, и ръката ми се изгубват от поглед.

Давам си сметка, че стратегията ми отново не е успешна.

Разглеждам стената като нещо чуждо, като явление извън мен. А така ли е, питам се в някакъв момент. Какво ще е, ако стената е моя. Изградена от мен самия. Управлявана от мен.

Стъпвам здраво на мястото си в центъра на моя затвор. Представям си, че той е капан не само за мен, но и за стената. Задавам правило, че и аз, и стената сме неподвижни. Не е нужно да сме абсолютно приковани на място, достатъчно е относително един спрямо друг. Така остава изпълнено правилото, че не мога да стигна и да докосна стената физически.

Цари спокойствие. В него протягам ръка мисловно. Виждам как пръстите ми се доближават до един камък от стената. Усещам, че тя иска да се отдръпне, но не може. Няма право, трябва да остане неподвижна.

Камъкът на стената има избор между два сценария. Ако се остави да го докосна, стената ще рухне и аз ще спечеля играта. Може обаче да се отдръпне назад – също така въображаемо като протягането на моята ръка. Тогава ще остави имагинерен отвор в стената, но аз ще мога да гледам през него, макар и само с вътрешното си око. И да виждам отвъд стената. Отново успех за мен.

Шах и мат. Стената не е всемогъща и непобедима.

След това си представям, че стената е длъжна вече да ми се подчинява. Този път аз имам избор. Да я накарам да отвори в себе си врата, през която да изляза. Или да я срутя из основи.

Оставям стената на свой ред да се изпоти пред неизвестността. Винаги мога да взема решение. Стената вече е подвластна на моите мисли и желания. От бяло камъните ѝ са преминали в сиво, от бляскави са станали прашни. Изглеждат крехки и ронливи.

Отварям очи. Стената я няма.

Не, поправям се, стената я има. Само че е невидима в реалния свят. Стена, която аз съм изградил несъзнателно около себе си. Здрава и сякаш неразрушима.

Различното този път е, че вече знам. От мен самия зависи какво ще направя с нея.

© 20210120-1