бюлетин 111

ДА ВИДИШ СЯНКАТА

Стелиян се събуди и протегна ръка над главата си, за да включи осветлението. В спалнята все още използваше за целта старовремски механичен ключ, за който сигурно биха му се присмели. Или биха го предложили за наказание, защото така рискуваше да се появи сянка. Въпреки че според него не съществуваше такава опасност.

Спалнята му нямаше прозорци, а само екрани, които даваха далеч по-красива гледка от която и да е истинска в града. Колкото до вратата, тя бе плътно затворена и не бе възможно през нея да се прокрадне лъч светлина. Отвън нямаше кой да влезе внезапно, защото живееше сам. А преди да я отвори отвътре, той винаги щеше да е включил вече лампите в спалнята.

Причината да използва механичен ключ бе проста. Стелиян не можеше, а и не искаше, честно казано, да спи на светло. Много хора вече бяха свикнали с това. Но той предпочиташе да спи на тъмно, както и да лежи с отворени очи, без да ги дразни повсеместната светлина. Така те можеха да се отпуснат от постоянното напрежение на блясъка в околния свят, без той непременно да спи. Защото обичаше да лежи и да размишлява.

За тази негова екстравагантност му бяха предложили, разбира се, да инсталират автоматичен ключ, чийто сензор да активира осветлението в спалнята при засечено и най-малко движение. Само че Стелиян не спеше неподвижно като повечето хора, чиито тела и мисли все едно изключваха напълно, когато си легнеха. Той постоянно се въртеше в леглото, ръкомахаше не само в съня си, но и наяве. И съответно би задействал автоматичния ключ десетки, стотици пъти, докато сънуваше. Светнеха ли обаче лампите, той се будеше и после трудно можеше да заспи отново.

Осветлението бе така проектирано и изпълнено, че никъде да няма сянка. За тази цел осветителни тела бяха разположени на какви ли не места, за да огряват всичко отвсякъде през цялото време. Защото сенките бяха забранени. Кога и защо бе решено така, Стелиян не знаеше и изглежда никой не помнеше. Но беше постановено със закон, на който хората трябваше да се подчиняват безпрекословно.

Отиде в ярко осветения хол и погледна директно в големия екран на стената, който мигновено се включи. Настроен бе да чете информацията на глас, докато през това време Стелиян си правеше сутрешно кафе в кухненския бокс и слушаше задачите си за деня. После седна край ниската маса да пийне от живителната течност, докато гледаше на екрана картата на обектите, които трябваше да инспектира.

След кафето взе набързо душ, облече работното си облекло и преди да тръгне, извади от хладилника голяма жълта ябълка. Изяде я, докато слизаше с асансьора, и изхвърли огризката в кошчето до входната врата на сградата. После излезе на улицата.

Ако своеобразният тунел между сградите можеше да се нарече улица. В съвременния език се срещаха много отживелици, чието истинско значение хората отдавна бяха забравили, но продължаваха да използват думите, защото никой не бе измислил или предложил нови термини.

Пространството между зданията от двете страни на улицата бе плътно покрито и целият му таван грееше. Светеха естествено и стените на самите сгради. А също и настилката, по която хората ходеха. Никъде не биваше да се прокрадне сянка. Такава бе официалната политика.

Незнайно защо хората се страхуваха от сенките си. И не само от собствените си, а от всяка възможна сянка. Страхуваха се от нещо, което никога през живота си не бяха виждали в действителност. Понякога Стелиян размишляваше по този въпрос, докато лежеше на тъмно с широко отворени очи. Ерес, за която никой друг не знаеше.

Работата му бе да инспектира фасадите на сградите над уличните тунели. Да провери и осигури, че всичките им осветителни тела бяха в изправност и функционираха така, както се очакваше от тях. Защото се изискваше онези страни на постройките, които слънцето не огряваше директно, да излъчват силна светлина като неговата, така че да не се получат сенки. И всички фасади и покриви трябваше, разбира се, да греят през цялата нощ.

Дейност, която все още не бе поверена на роботите, защото сензорите им даваха понякога грешки под ярката светлина на слънцето. А от опит хората знаеха, че не бива да се доверяват единствено на показанията на уреди и системи в центровете за управление. Затова се налагаше човек да инспектира на място.

Работното облекло на Стелиян бе с покритие тип стелт, което го предпазваше от случайното хвърляне на сянка от тялото му в случай, че попаднеше в зона, където осветителните тела не работеха. Досега подобно нещо не се бе случвало. Неведнъж му бе хрумвало да изключи стелт функцията, за да види заветната сянка. Но не смееше, защото това щеше да се регистрира в командния център, който следеше работата му.

Слънцето се скри зад хоризонта, а над планинския хребет небето продължаваше да се прелива между жълто, оранжево и червено. Стелиян винаги се любуваше на тази гледка, когато можеше да я види на живо, а не на екрана вместо прозорец в спалнята си. Работният му ден бе свършил, но той продължи да стои на покрива на небостъргача и да наблюдава свечеряването след залеза, когато небосклонът преливаше в меки оттенъци на тъмносиньото. Понякога успяваше да види звезди освен луната в някой от различните ѝ образи.

Изведнъж забеляза странна нова светлина. Огнена диря прекоси небето и се заби в земята в края на града, където избухна сякаш гигантски фойерверк. Градът потъна внезапно в мрак.

Случвало се бе, макар и много рядко – едва два пъти през целия живот на Стелиян, – да бъде прекъснато електрозахранването. Само частично в някой квартал поради авария, не едновременно в целия град. Фасадите на сградите и покривите на тунелите улици не пропускаха светлина отвън, така че на практика нямаше дори слаб лъч, който да хвърли сянка. Хората не бяха застрашени.

Само че този път той се намираше на покрива на сграда под открито небе, на което изгряха невидими досега безброй звезди, а луната засия още по-силно. Гледката беше вълшебна и Стелиян бе безкрайно благодарен на съдбата, че му позволи да я види. Дори за миг, защото очакваше естествено всеки момент електрозахранването да бъде възстановено.

Ала шареният мрак на небосклона продължаваше да го омагьосва с феерията си. Изглежда нищо не бе в състояние да го пропъди вече. Стелиян много добре съзнаваше, че не беше така, че не можеше да е така. Колкото и дълъг, този миг определено щеше да свърши и навярно нямаше да се повтори през живота му.

Тогава, докато мигът не бе отминал, той се сети да погледне надолу към плоската повърхност на покрива. Забеляза, че тя не бе равномерно осветена от луната и звездите, а по нея се редуваха светли и тъмни петна. Последните бяха зад различни контейнери, антени, плътни парапети на терасата.

Даде си сметка, че явно това бяха ужасяващите сенки, от които хората и най-вече властта толкова се плашеха. За пръв път ги виждаше, но не изпита никаква уплаха от тях. Нито от вида им, който му се стори съвсем безобиден, нито от самото им съществуване на практика.

Тогава Стелиян погледна в краката си. Завъртя се така, че да види сянката, която сега хвърляше тялото му. И тогава – не веднага, мисълта постепенно изкристализира в съзнанието му – разбра от какво се страхуваха управниците на човечеството.

Защото забелязва, че неговата сянка не бе тъмна, а светла. По-ярка от осветената от луната и звездите повърхност. Осъзна, че в действителност хората имаха светещи сенки, за които не знаеха, нито подозираха. Защото не им се позволяваше да стигнат до тази информация.

Макар още да не му бе ясно какво точно означаваше да имаш светеща сянка, реши, че този старателно укриван факт беше от съществено значение. И дълбоко у себе си Стелиян вярваше, че ако хората научат за това, животът им щеше да се промени. А заедно с него и целият свят.

© 20211219-2