бюлетин 10

Йони и Ива много обичаха да се катерят. Когато имаха възможност, използваха всяка свободна минута, за да го правят. В тренировъчна зала, в планината, дори у дома, където всяка бе приспособила подходяща стена за упражняване.

Запознаха се по време на голямо международно катерене, когато и двете попаднаха в челната десетка на националите. Това им даде възможност да заминат на финалите, където да представят страната.

После обаче успяваха рядко да се катерят заедно. Не само защото живееха в различни градове. Ангажиментите на всяка от тях определяха кога и къде можеше да го прави, в резултат на което двете попадаха по различни времена на различни места.

Макар да бяха готови да се включат във всякакво катерене от без въже и с голи ръце до професионален алпинизъм, това, което обикновено практикуваха Ива и Йони, бе по-скоро самотно занимание. То не изискваше да се прави групово, не предполагаше компания, нито дори чуждо присъствие като наблюдател. Всяка от тях го бе приела сама за себе си, а с времето и бе свикнала с него.

Но откакто двете бяха участвали в един отбор на състезание, знаеха, че когато го правеха заедно, усещането бе съвсем друго. И затова търсеха пролуки и възможности да се съберат отново за поредното катерене.

Късно една вечер телефонът на Йони зазвъня упорито. Обаждаше се Ива. Обикновено тя изпращаше първо съобщение да пита дали бе удобно в дадения момент, но този път я търсеше много настоятелно. Да не се бе случило нещо, помисли си Йони и вдигна, обзета от притеснение:

– Ало?

– Няма да повярваш какъв късмет! – започна директно Ива. – Нали си чувала за Морския носорог?

– Ако имаш предвид онзи неотдавна открит остров – пред очите на Йони изплува снимка на издигащи се над океанските вълни два вулканични комина, единият по-голям, другият по-дребен, свързани с ивица земя в основата си, – да, чувала съм.

– Именно!

– Какво толкова спешно има за него – сопна се тя, – че да не може да почака до сутринта?

– Две места в първата изследователска експедиция – обяви тържествено Ива, – която ще пребивава там цяла седмица. Представи си да сме пионерите, които ще се покатерят по тези още девствени склонове.

Йони замълча. Идеята изглеждаше много примамлива. Щеше да е неповторимо, опияняващо приключение, каквото рядко се случва в живота. Обаче бързо изтрезня.

– Затова ли се обаждаш? – рече тя кисело. – Утре имам важно заседание.

– Прощавай – извини се приятелката ѝ, – ала трябва да дам още сега отговор. Ще дойдеш ли с мен?

– Кога тръгва експедицията?

– Другата сряда.

– Можеш да потвърдиш – отвърна лаконично Йони.

Дотогава я чакаше много работа за свършване.

 *

Гледката на живо бе изумителна. Когато островът се появи на хоризонта, отдалеч наистина приличаше на потопил се във водата носорог, от който се виждаха само двата рога да стърчат над повърхността.

Корабът акостира на импровизиран пристан. От него първо слезе група учени, които взеха да дават шумни наставления за разтоварване на помъкнатите с тях сандъци с разнообразно оборудване.

Ива и Йони се промъкнаха тихо край тях с устремени погледи към двойката вулканични комини. Нямаха търпение да се докоснат до склоновете им. Не им трябваше никакъв багаж. Ала се налагаше да изчакат първо настаняването в палатките.

Докато привърши суматохата, небето се осея с рояци непознати за тях звезди. На острова всичко бе диво, недокоснато от човешки ръце. Или може би заслужаваше да го нарекат просто естествено –такова, каквото не помнеха да са срещали през живота си.

Колкото и да им се искаше, здравият разум надделя и не посмяха да се отделят сами от лагера на експедицията.

След като пийнаха малко вода за закуска, Йони и Ива се насочиха към подножието на Големия рог. Което се намираше на броени крачки от бивака.

Стената на склона изглеждаше гладка и тъмна на цвят със синьо-сиви оттенъци. Ива тръгна да се катери, но дланите ѝ и босите ѝ стъпала не можеха да се захванат за нищо. Йони опита с ръкавици и обувки за катерене, ала със същия резултат.

Направиха пълна обиколка в подножието на по-високия вулканичен комин, без да намерят подходящо място, от което да тръгнат нагоре. Навсякъде склонът бе еднакво и неумолимо гладък.

Не очакваха това. Извадиха от раниците си длета, куки с халки, чукове и въжета за алпинизъм. Обаче скалата се оказа много твърда, за да могат да издълбаят стъпало в нея или да забият кука. Не успяха даже да я одраскат.

Обиколиха отново Големия рог и с разочарование установиха, че от всички страни бе все така неподатлив.

Настана време за обяд, само че Йони и Ива бяха загубили всякакъв апетит.

Решиха да се насочат към по-ниския комин. Когато го приближиха, се зарадваха, че склонът му не бе гладък като на големия, а изглеждаше обсипан с дребен камънак. В по-ниското приличаше на чакъл, а малко по-нагоре бе навярно от застинали парченца лава, ако се съдеше по острите им форми.

Ива нахлузи обувки и ръкавици за катерене и тръгна нагоре. Но едва направила три крачки под все още лек наклон, камънакът под краката ѝ се свлече и тя се върна в точката, от която бе тръгнала. На свой ред Йони пробва да се покатери, без да успее да постигне повече от дружката си.

От която и страна на Малкия рог да опитаха, неуспехът им бе все същия. Изморени от неосъщественото катерене повече от истинско, двете млади жени се прибраха мълчаливо в палатката си.

На следващата сутрин Йони и Ива решиха да направят малък експеримент. Събраха капаци, дъна и стени от разкованите сандъци на учените и каквито други дъски намериха около бивака. После ги занесоха в подножието на Малкия рог. Съединиха като начало няколко плоскости и ги приковаха към укрепващи ги греди.

До избрано от тях място, от което започваше да се издига вулканичният комин, поставиха единия край на седемметровата конструкция и го подпряха здраво. След това с помощта на въжета започнаха да вдигат другия край, успяха да го изправят вертикално, подир което го пуснаха върху насипните камъни на склона.

Получи се стръмна, но равна и най-важното неподатлива под краката пътека. Йони тръгна да се катери по нея. Тъкмо мина средата ѝ и цялата структура започна да потъва в ситния камънак като в плаващ пясък.

Йони успя с мъка да запази равновесие, макар да се чувстваше като капитан на потъващ кораб. Ива се тръшна на земята в пристъп на яд и безсилие.

Следобед взеха от коменданта на лагера разтегателна права стълба и я отнесоха до гладкия склон на Големия рог. Подпряха я на вулканичната стена и Ива понечи да се покатери на първото стъпало.

В този момент обаче осъзна, че стълбата щеше да падне на главата ѝ, и светкавично отскочи встрани, като се претърколи на земята. Металната стълба се стовари с трясък и дрънчене до нея.

Когато Ива се изправи, забеляза, че Йони търкаше очите си.

– Какво стана? – попита тя.

– И аз не разбирам – отвърна приятелката ѝ. – Като започна да се катериш, склонът изведнъж промени ъгъла, под който се издигаше. Стана отвесен, че и повече, и направо избута горния край на стълбата, така че да се катурне.

– Не може да бъде!

– Ако щеш вярвай – вдигна рамене Йони, – това е, което видях. И не мисля, че имам проблем с очите.

– След всичко друго, преживяно дотук, и аз вече не се учудвам – съгласи се Ива.

От чистия въздух и морския бриз сънят бе сладък и доста ободряващ.

– Какво ще правим днес? – попита Йони, когато се събудиха.

– Ще измислим и пробваме нещо ново – не се предаде Ива.

Отидоха до подножието на Големия рог просто като на разходка, седнаха и опряха гърбове на гладкия склон – на който трябваше да признаят предимството, че поне не убиваше. Огледаха се и започнаха да наблюдават всичко, което виждаха наоколо.

По едно време към тях се приближи малчуган. Не бяха обърнали внимание кой от научната експедиция бе взел със себе си и своя син.

– Какво гледате? – попита ги момчето.

– Нищо специално – отговори Йони.

– Ами то оттук не се забелязва нищо особено – потвърди дребосъкът, като се озърна. От едната страна се издигаше вулканичният комин, от другата дървета скриваха лагера.

– А ти какво очакваш да видиш? – поинтересува се Ива.

– Искам да имам гледка над целия остров и над океана до хоризонта.

– За целта трябва да се качиш на високо – рече му тя.

– Например на върха на Големия рог – добави Йони.

– Да, от него ще е идеално! – възкликна момчето. – Как да стигна дотам?

– Очевидно трябва да се покатериш – засмя се Ива. – Ако баща ти разреши.

Детето извади малък радиотелефон и го включи.

– Тате? Мога ли да се кача на върха?

– Какво ще правиш там? – чу се плътен мъжки глас от апарата.

– Просто ще гледам като от наблюдателна кула. И ще се върна за обяд.

– Добре, сине!

Ухилен до уши от радост, малчуганът прибра телефона.

– Къде е пътеката към върха? – запита той.

– Няма пътека – отвърна му Йони. – По-скоро ще ти трябва стълба.

А Ива тихо затананика „Стълба към небето“ на Лед Цепелин.

– Къде е стълбата? – рече хлапето.

– За съжаление няма такава – разочарова го Йони.

– Но аз много искам да има! – настоя то.

Как да му обяснят, че само с желание не ставаше? Нали и те самите бяха поискали нещо, което не им се даваше.

– Ето я! – зарадва се детето и вдигна ръка да я посочи.

Двете приятелки скочиха като попарени. Погледнаха накъде сочеше дребосъкът.

И наистина този път забелязаха в гладката стена на вулканичния комин издълбани стъпала. Те се виеха по склона, докъдето се виждаше, и навярно обикаляха целия Голям рог. Изглеждаха лесни за катерене.

Можеха да се закълнат, че допреди миг там нямаше никакви стъпала. Предишните два дни бяха изследвали склона на Големия рог сантиметър по сантиметър с надеждата да намерят нещо – пукнатина, ниша или издатък, за което да се захванат и покатерят. Ала напразно.

Момчето се заизкачва чевръсто по стълбата, докато Ива и Йони стояха замаяни.

– Вие няма ли да дойдете? – обърна се към тях малкият.

Спогледаха се и го последваха.

Под краката им стъпалата не поддадоха и не изчезнаха.

© 20240802-1