бюлетин 104

МАГИЧЕСКОТО ПЕРО

Когато Цветелин реши, че бе превъзмогнал вътрешните си страхове, съмнения и блокажи и че се чувстваше най-накрая готов да се седне да пише, първото, което направи, бе да се качи на тавана и да изрови сред купищата вехтории малка дървена кутия. На отворения прозорец на стълбището издуха голяма част от натрупалите се с десетилетия върху нея прахоляк и паяжини. Сетне избърса внимателно с леко влажна кърпичка останалата по-фина прах от повърхността на кутията, преди да я внесе в стаята. Цветелин я постави като реликва на бюрото и повдигна с трепет инкрустирания ѝ капак.

Вътре лежаха непокътнати паче перо и мастилница, които неговият дядо му бе подарил за първия учебен ден като първокласник. Малчуганът никога не ги бе използвал, но бе запазил кутията като съкровен спомен от човека, който го бе научил да чете и да обича книгите. Извади от дървената кутия перото и докосна върха му, който бе все така остър като игла. Мастилото в стъкленицата изглеждаше вкаменено, след като през годините всякаква течност се бе изпарила от него и то бе засъхнало на дъното.

Цветелин не си бе мислил, че някога ще прибегне до тях. Но взетото решение да започне да пише му се стори подходящ момент да го направи. Разполагаше, разбира се, с пишеща машина, обаче се надяваше перото и мастилото някак си да стимулират неговото въображение. Най-малкото възкресеният спомен за любимия дядо му даде сериозно вдъхновение.

Наля два напръстника вода в мастилницата и скоро тя се изпълни с тъмносиня течност. Извади бял лист хартия, потопи перото в мастилото и започна да пише. Когато изписа страницата, изчака последните редове да изсъхнат и се зачете.

Всяка прочетена дума отекваше в съзнанието му. Цветелин разбираше какво означава, знаеше, че бе точна, защото именно затова я бе подбрал, ала нещо му липсваше. Имаше усещането, че така написаният текст не бе достатъчно изразителен според собствените му представи и желания.

Замисли се. Все пак той бе начинаещ писател, можеше естествено да очаква, че едва ли щеше да се получи съвършено отведнъж. Първата версия звучеше кухо, не изразяваше адекватно мислите и чувствата му. Просто трябваше да я пренапише. Или поне да я редактира. Именно за тази цел бе оставил широко междуредие – за да може после да коригира текста, при нужда да го промени, да го допълни.

Нека започна от самото начало, рече си той.

„Сутринта Пламен се успа и изтърва автобуса, който взимаше по график.“

Колкото и да бе казано ясно и точно, написаното му се струваше твърде бледо. Звучеше просто, което от една страна му харесваше, защото предпочиташе изчистения изказ. Но от друга, така не позволяваше на читателя да стигне до тази мисъл под повърхността, която авторът бе имал, докато го бе писал. Можеше ли да го подобри?

Само че Цветелин не знаеше как да го направи. Гледаше текста и нищо не му идваше наум. Чувстваше се блокиран и безсилен.

Докато се напъваше да измисли нещо, блуждаещият му поглед се местеше от изписания лист към перото, от перото към мастилницата, от мастилницата към празната дървена кутия в края на масата и после пак към листа хартия.

Изведнъж го осени идея. Беше толкова налудничава, че се запита откъде му дойде и дали си заслужаваше изобщо да я разглежда. Но в крайна сметка пристъпи към нейното изпълнение.

Взе пачето перо, почисти го от мастилото и сетне с острия му връх рязко прободе показалеца на лявата си ръка. Така, както правеха медицинските сестри, когато му взимаха проба за изследвания. Появилата се кръв образува капка на пръста му и той напои с нея перото. След което побърза да напише нов текст над уводното изречение, без дори да си дава сметка как му хрумна той.

Когато сложи последната точка, Цветелин спря да си поеме дъх. Сетне прочете редактираната версия и се изненада от резултата.

„В това съдбовно утро Пламен не просто се успа, защото като отвори очи, изпита силно нежелание да стане от леглото. Все пак скочи, навлече първата му попаднала риза и панталон и недозакопчал дрехите си, хукна през глава към спирката. Изглежда автобусът, който взимаше, за да стигне навреме на работа, бе минал точно по график и той го бе изтървал.“

Използва прилива на адреналин – от убождането и бликналата кръв или заради внезапно падналия писателски блокаж – и изпълни със ситен почерк междуредията на страницата. Текстът в червено определено звучеше по-добре, много по-близко до идеята му.

Изписа още четири страници с мастило, после ги редактира с кръв. От комбинацията им се получаваше хубаво повествование.

Когато на следващия ден погледна готовите страници, дописаното с кръв в междуредието беше изсветляло до такава степен, че вече не можеше да се разчете. Записките, чието съдържание му бе дошло изведнъж отвътре и бе направило текста по-пълен, по-чувствителен, бяха изчезнали също тъй ненадейно.

Нима ги бе загубил безвъзвратно? Нима всичките му усилия бяха напразно?

Цветелин се убоде отново и изцеди капка кръв, но вместо да напои перото с нея, я остави да падне в празния ъгъл на листа. И междуредията в червено пак се появиха.

*

Когато написа и редактира с кръв цялото повествование, той съши отделните листа и даде книгата на свои близки приятели да я прочетат за мнение. После ги почерпи по едно питие, за да чуе отзивите им.

– Не виждам нещо особено в нея – призна чистосърдечно Сашо, негов съученик от първи клас.

– Смятам, че като за дебют не е никак зле – рече дипломатично Минко, с който като набори бяха преодолели заедно всякакви трудности.

– Малко ми е чужда и сякаш повърхностна – заяви състудентът му Росен, който никому не цепеше басма и затова Цветелин много държеше на неговата оценка.

– Знам, разбира се, че книгата ми далеч не е шедьовър в този си вид – съгласи с тях авторът. – Затова ще ви помоля да я прочете пак, само че този път в редактиран вариант.

Той им обясни как да активират дописаното в междуредията на страниците. Както и да не се учудват, когато на следващата сутрин забележат, че алените текстове са изчезнали.

След като и тримата се изредуваха да я четат наново, седнаха на чашка да продължат нейното обсъждане.

– Браво! – похвали Минко автора. – Това вече е друга работа.

– Така е – подкрепи го Сашо. – Не подозирахме, че имаш такъв талант.

– Добре си се справил! – Росен потупа Цветелин по гърба. – Съветвам те само да промениш малко края, ако искаш. Така не става ясно ще се съберат ли двамата, или не.

– Защо да не става ясно? – учуди се Сашо. – Събират се, разбира се.

– Как така твърдиш, че се събират – възкликна с недоумение Минко, – когато е очевидно, че се разминават и че всеки поема по своя път?

Започнаха да спорят за книгата и от изказванията им Цветелин остана с впечатлението, че сякаш всеки от тях бе чел различна нейна версия. Отначало не разбираше как бе възможно това, но постепенно осъзна, че изглежда наистина бе така.

Затуй накрая реши да направи експеримент. С усилие успя да убеди приятелите си да се включат в него, защото след разгорещената препирня те вече смятаха, че той умишлено бе дал на всеки от тях различна книга. През три поредни вечери Цветелин ги караше един по един да активират точно определени едни и същи страници от ръкописа. После да прочетат появилите се на тях кървави текстове в междуредията, докато той старателно ги записваше.

На четвъртия ден писателят ги събра, за да им представи резултатите.

– Най-напред искам да се извиня на всички ви, заедно и поотделно, за получилата се конфузна ситуация – започна той. – Както първоначално заподозрях и вече без съмнение установих чрез проведения експеримент, на практика всеки от вас е прочел различни текстове между редовете…

– Нали ти го казах! – сопна се Росен.

– Да, знам. Това е факт, ала той не обяснява всичко.

– Как така? – възмути се Сашо. – Или е факт, или не е.

– Той представлява само върха на айсберга – продължи Цветелин. – Защото ръкописът е един-единствен и аз съм го дал лично на всеки от вас. Без да променям нищо в него. Обаче когато той се активира от Минко, Росен или Сашо, в него се появяват различни текстове. Нека ви дам няколко примера, за да се убедите. Ще започна от най-простичкия. В оригинала пише:

„В стаята се носеше мирисът на пъстрия цветен букет, поставен във ваза на масата…“

Това, което Сашо е видял като редакция в междуредието и съответно е прочел, гласи:

„В стаята се разнасяше уханието на пъстрия цветен букет…“

Докато във версията, появила се пред очите на Минко, текстът става изведнъж:

„Стаята бе изпълнена с вонята на изгнили цветя, останали във ваза на масата…“

Накрая Росен, от своя страна, изглежда попада на съвсем друга редакция, според която:

„Стаята се задушаваше от миризмата на цветята…“

– Нима е възможно такова нещо? – попита Минко.

– Имаш ли обяснение как точно става това? – поинтересува се Росен.

– Пак ли се будалкаш с нас? – направи гримаса Сашо.

– Ни най-малко! И нямам никакво обяснение. Мога да ви приведа за илюстрация още няколко текста.

Тримата му приятели замълчаха, за да чуят останалите примери.

– Ще ви чета първо какво пише в нередактирания оригинал, после една подир друга версиите на Сашо, на Минко и на Румен.

„Той притежаваше особени умения.“

Той владееше специални умения.

Той нямаше никакви умения.

Той въплъщаваше понякога чужди умения.

„Тя го обичаше по своему.“

Тя го обичаше с цялото си сърце.

Тя се правеше, че го обича, ала го мразеше в действителност.

Тя не бе сигурна, че го обича.

„Те не вярваха, че връзката между тях бе възможна.“

Те си въобразяваха, че имаха шанс за истинска връзка.

Те бяха убедени, че връзката между тях бе изключена.

Те мечтаеха връзката им да бе възможна.

Когато приключи с четенето, Цветелин ги погледна въпросително:

– Сега разбирате ли защо всеки от вас бе видял различна развръзка в книгата?

– Коя е истинската версия в крайна сметка? – запита Сашо.

– Нито една от тях.

– Как така никоя? – възмути се Росен.

– Установих, че при никой от вас в междуредията не се появява моята последна редакция.

– И чия е вината за това?

– Не знам. Определено не е моя, нито пък е ваша – въздъхна Цветелин. – Трябва ли да има някой виновен в случая?

В отговор Минко просто вдигна рамене, сякаш казваше: „Е, голяма работа…“.

*

Начинаещият писател бе готов да изхвърли веднъж завинаги пачето перо и мастилницата. Замисли се обаче, че така никога нямаше да разплете загадката с кървавите текстове. Не можеше да отрече, че те все пак бяха помогнали за събуждане на вдъхновението му. Затова ги почисти надлежно и после ги прибра в дървената кутия, която сложи най-отгоре върху библиотеката в стаята.

Цветелин извади пишещата машина и натрака на нея своя редактиран вариант на текста, без да оставя излишни междуредия. Сетне опакова здраво готовия ръкопис и го изпрати на издателството.

Когато публикуваха книгата му, реши да се разходи до столицата. От дядо си бе чувал някога да разправя за старо кафене, в което се събирали писатели и литературни критици. Намери го след известно лутане из тесните улички в централната част на града и искрено се зарадва, че все още съществуваше.

Влезе в малкото заведение и изчака първо очите му да се приспособят към полумрака, който го бе обгърнал. После си даде сметка, че той се дължеше не на липсата на светлина, а на тъмната дървена ламперия и на задимената атмосфера. Намери празна масичка в един ъгъл и седна на нея. Огледа висящите по стените опушени портрети и закачени многобройни фотографии, на които трудно можеше да различи кои точно бяха снимани. Из въздуха се носеха синкав тютюнев дим и мирис на цигари, пури, лули, както и силни алкохолни изпарения. Въобще в кафенето цареше бохемска атмосфера.

Цветелин бе дошъл с идеята да сподели за странните неща, случили се при създаване на неговото произведение. Но попаднал вече тук, не бе сигурен дали би се осмелил да го направи, нито дали биваше и дали си заслужаваше да споменава за преживяното.

Докато чакаше да му донесат кафето, сред брътвежите, подвикванията и кикота, които долитаха до неговия ъгъл, чу, че някои говореха за неговата книга. В първия момент се сепна. После се усети, че на практика никой наоколо не го познаваше, нито изглежда го забелязваше. Наостри уши да чуе какво коментираха, макар да си казваше, че не бива така да подслушва. Обаче мнозина в кафенето говореха ако не на всеослушание, то на толкова висок глас, че дори събратята им по перо от портретите можеха навярно да ги чуят.

– Досега не бях чел нещо от този Цветелин – дочу той нисък глас, – но последната му книга ми хареса.

Всъщност това е първата ми и единствена засега, помисли си авторът.

– Добре е разиграл интригата между героите – обади се друг. – До последно не бях сигурен ще се съберат ли, ще се разделят ли.

– Построил е сюжета семпло, но ефективно – добави трети.

– Вятър построил! – веднага го парира някой. – Видях му книгата. Има късмет, че сюжетът се е получил от само себе си.

– Езикът му е премерен и изчистен – рече пак ниският глас, – така че леко се чете.

– Откъде знаеш, че това не е била работа на редактора?

В кафенето споменаваха и коментираха неща, за които Цветелин знаеше, че изобщо не си бе мислил, докато бе писал текста.

– Аз пък казвам, че е новобранец – сопна се пореден участник в дискусията. – Има още какво да учи, докато овладее добрата структура на произведението, както и собствен стил на писане.

– Не можеш да не го изкритикуваш, нали? – долетя реплика.

– Иначе няма да съм си свършил работата!

Разнесе се дружен смях откъм масата на говорещите.

– Да ви кажа ли какво написах накрая на рецензията за книгата? – попита този, който изглежда бе критик.

– Думай, щото ти е ясно, сами няма да я прочетем!

– След забележките ми към въпросното произведение завърших с нещо положително. А именно, че всеки може да направи различен собствен прочит на текста. Както знаем, това е най-доброто, което литературата е способна да предложи.

Цветелин бръкна в джоба си, извади няколко монети и ги остави до току-що донесената чашка кафе, от която не бе пил. Стана и побърза да излезе, за да запази по-дълго в съзнанието си последните думи, които бе чул.

След тях единственото, което можеше да направи, бе да продължи да пише.

© 20250607-1