бюлетин 106

ГРИВНАТА

Симеон Милев ми отваря вратата и ме кани да вляза. Къщата в покрайнините е скромна, на приземния етаж има хол с кухня, където сядаме край ниска стъклена маса. На втория подпокривен етаж предполагам, че е спалнята. Домакинът сервира кафе, което очевидно е приготвил за срещата.

– Благодаря, че се съгласихте на това интервю – казвам аз.

Той ме изглежда изпитателно, после вдига рамене:

– Нямам какво да крия.

– През всичките тези години някой знаеше ли?

– Единствено съпругата ми. На децата не съм разказвал.

– Кога точно се случи?

Милев се замисля, но аз съм сигурен, че знае точната дата и времето до минута.

– Преди трийсет и пет години – отговаря след малко. – През лятото, когато бяхме на студентска бригада.

Прави ми впечатление, че говори не само за себе си. Но замълчавам и го оставям да продължи:

– Копаехме канал, когато се появиха. Отначало не им обърнахме внимание – изглеждаха досущ като хора.

– По какво разбрахте, че не са?

– По очите най-вече. Бяха оранжеви. Никога преди не бях виждал такива. И ги помня, сякаш съм ги видял преди малко.

– Друга особеност забелязахте ли?

– Нямаха вежди, което бе нищо. Нали момичетата си ги скубеха. Странното бе, че нямаха устни. Явно не се целуваха, бе първата ми мисъл тогава. Едва по-късно си дадохме сметка, че бяха гологлави. Но предпазните каски скриваха това.

– Не се ли уплашихте, не побягнахте ли? – интересувам се аз.

– Не, от какво? – учудва се домакинът. – Бяха само трима и изглеждаха безобидни. А ние бяхме млади и силни, заякнали от две седмици копаене.

– Какво стана, след като дойдоха при вас?

– Излязохме от изкопа и ги наобиколихме. Те се извърнаха и застанаха тримата с гръб един към друг. Гледаха ни и сигурно ни преценяваха. После заговориха без звук и без да си отварят устата. Чувахме ги направо в главите си. Мислите им нямаха нужда от превод.

– Какво ви казаха?

– Попитаха дали ще сме съгласни да ни наблюдават. Когато отговорихме да, разбира се, те поясниха, че не става въпрос докато копаем или за ден-два, а евентуално за цял живот.

– И вие приехте?

– Предложиха подаръци или награди. Може би заплащане или компенсация. Тогава не обърнахме внимание на тълкуването, защото единият, който носеше нещо като раница или куфар на гърба си, го свали и отвори. Вътре видяхме разноцветни пакети. Попитахме какво представляват те. Разбрахме, че сините кутии правят копия на нещата, поставени в тях. При зададен въпрос на червените плочки се показва информация от бъдещето. А зелените гривни помагат да видиш истината.

Симеон прави пауза и въздъхва. После отпива от кафето, което изстива. Аз следвам примера му.

– Да, приехме, без много да мислим – продължава той. – Избрахме си подаръци и бързахме да ги изпробваме в действие. Предполагам знаете какви бяха последствията. Медиите вече ги раздухаха.

Кимам. Информацията ми не е от медиите, а от оцелелите други трима от групата.

– Разкажете все пак кой какво избра и какво се случи – подканвам го.

– Бяхме единайсет. Шестима избраха плочката за предсказване, четирима – кутията за копиране. А аз – гривната. Когато извънземните си тръгнаха и ни оставиха със зяпнали уста край изкопа, другарите ми захвърлиха кирки и лопати и се втурнаха към града. Аз надянах гривната на ръката си и веднага разбрах, че те ми се присмиваха за избора. Което само потвърди, че изборът ми бе правилен, когато се замислих по-късно върху случилото се.

– Какво направиха състудентите ви?

– Благодаря, че не ги нарекохте мои приятели. След тази среща всякакво приятелство помежду ни стана сякаш немислимо. Защото останахме свързани завинаги. Подсъзнателно знаем винаги какво правят другите. Не в подробности, по-скоро като намерения. Повечето вече не са сред живите, което намали тежестта. Останахме четирима. Знам, че вече сте разговаряли с Петър, Христо и Богдан. Както и че не сте журналист.

Нямаше да е зле въпросните трима да ми бяха казали за тази връзка.

– Не се безпокойте – успокоява ме Милев, все едно чете мислите ми. – Само аз виждам истината. Те не биха могли. Но да отговоря все пак на въпроса ви. Тези с кутиите направиха веднага копия на пари, разбира се. На златни монети, скъпоценни камъни, бижута. Камъните обаче се оказаха фалшиви в очите на познавачите. При наличие на повече копия редките монети веднага се обезцениха. А от парите не забогатяха. Скоро един по един хитреците попаднаха в затвора за фалшифициране на пари. Колкото до другите с плочките, те естествено спечелиха от тотото. Веднъж, два, три пъти. Печалбите по онова време не бяха големи. Не може три пъти подред едни и същи шестима души да познават числата. Това събуди съмнения за нещо нередно, случаят се разгласи и лицата им станаха известни. След което нямаха шанс да се включат в никоя хазартна игра, а ако успееха по някакъв начин, печалбите им се оспорваха. С основание.

– А какво стана с кутиите и плочките? – любопитствам аз.

– Излезе, че в ръцете на друг те не работят. Явно са програмирани за всекиго от нас. Мисля, че заради това Христо го осъдиха само за разпространение на фалшиви банкноти, а не за тяхното фалшифициране. Не можаха да докажат, че той ги е произвел. Не им хрумна дори да се усъмнят в синята кутия. Плочката на Богдан я счупили в някакъв игрален дом в чужбина, след като му я отнели. Навярно от ярост. че не работи. Изглежда са се досетили как печели, или са го наблюдавали.

Дотук Симеон говори само общо или за другите от групата. Не споменава нищо за себе си. Време е да го попитам.

– Вашата гривна повлия ли на живота ви, г-н Милев? Промени ли нещо?

Той не отговаря. Гледа ме подозрително.

– Кажете ми най-напред вие защо се интересувате толкова от този случай? – обръща се към мен.

И да му разкрия, няма значение. Рано или късно ще научи. Но следвам процедурата.

– Ако ви обещая, че ще го направя накрая, ще довършите ли разказа си?

Домакинът разбира, че казвам истината. Затова продължава:

– Не знам какъв щеше да е животът ми без гривната. И не искам да знам. Видях как подаръците съсипаха колегите ми. На моменти се питах дали това няма да се случи и с мен. Ала от първия миг, когато гривната ми показа какво наистина мислят за мен и ми отвори очите, тя винаги ми е помагала. Мисля, че на нея дължа правилните решения, които съм взимал през живота си. Харесвах една колежка, докато не прозрях истината за нея. Навярно щях да се размина със съпругата си, ако не бях видял красотата на душата ѝ. Не забогатях, но бях щастлив. Работата ми спореше, след като можех да разпозная капаните. Личният ми живот бе спокоен, лишен от лъжа.

Милев замлъква. Няма какво повече да каже. Поне нищо друго, което имам нужда да науча. Сега е мой ред да говоря:

– Виждате ли, извънземните са раздавали през годините множество странни подаръци. От това за какво ги използват и как реагират хората те са натрупали ценни знания за доминиращия вид на Земята. И са решили да си ги съберат обратно, за да прекратят изкушенията и злоупотребите с тях. Затова съм тук. Аз работя за извънземните и издирвам хората, които са получили тези артефакти, за да ги взема от тях.

– Дошли сте за гривната? – недоумява Симеон как не е прозрял досега това. Аз знам, защото не е истина.

– Моята задача е да ги взема обратно, ако преценя, че е необходимо. Във вашия случай не се налага. Сигурен съм, че шефовете ми ще споделят това мнение.

На тръгване Милев ме поглежда с благодарност.

© 20210102-1