бюлетин 108

ЗАКОНЪТ НА БАЩАТА

Отборът му поведе с цели 20 точки след поредния точен удар на Крис. Самият той събра рекорден брой отбелязани попадения в един мач и знаеше, че това ще се разчуе не само в техния интернат. Връщайки се назад към центъра на игрището, зърна човек отвъд оградата и изпита чувството, че е наблюдаван. Стори му се, че го е виждал вече. Напрегна паметта си и си припомни, че няколко пъти е забелязвал мъж да се разхожда по улицата край спортната площадка тъкмо когато играе баскет. Без да си дава сметка, че гледа именно него. Сега явно усети следенето на непознатия. Сигурен бе, че не е случайно. Но защо? Замисли се, обзе го смут и…

Дан му викна, Крис се извърна светкавично, улови летящата топка, продължи, без да спира, завъртането си и стреля, когато мярна коша. Само че този път пропусна.

Погледна отново към оградата. Мъжа го нямаше.

*

Нечувано: водещият стрелец на интерната не вкарва от елементарно положение. Мълвата се бе разнесла мълниеносно, като засенчи поставения от него рекорд. Отгоре на всичко той сякаш не обръщаше внимание, не обясняваше, не се извиняваше. Липсата на коментар от негова страна още повече разбуни духовете. За какъв се смяташе, за безпогрешен ли?

В същото време Крис се чудеше кой е човекът и защо го преследва. По мрежата се свърза с дежурния психолог в близката болница. Беше го правил само веднъж досега – когато се почувства засегнат от отказа на Стела.

– Внимавай как ще изтълкуват смущението ти след пропуска – каза д-р Берг, щом изслуша цялата история. – Разбирам твоето притеснение от случилото се, но не бива да допускаш то да контролира реакциите ти.

– Възможно ли е да се повтори?

– Кое, пак ли да не вкараш?

– Да… Не, всъщност много повече ме безпокои мъжът.

– Така и очаквах, обаче трябваше да го признаеш първо на себе си.

– След като знам, че ме наблюдава, присъствието му вече няма да ми повлияе. Защото съм убеден, че той ще се появи отново. – Крис се подвоуми как да изрази измъчващата го мисъл. – Не разбирам защо гледа само мен. Защо ме преследва?

– Ти какво предполагаш? – отговори с въпрос психологът.

– Не знам. Няма вид на ченге, пък и с нищо не съм се провинил.

– Ами ако е треньор, който те проучва? За да те покани в своя отбор. Ти нали си най-добрият баскетболист в града.

– Не ми прилича на такъв. Играта ми изглежда не го интересува. Втренчил се е в моята особа.

– Друго хрумва ли ти?

– Надявам се, че не е някой обратен или педофил.

– Тревожат ли те подобни мисли?

– Не, просто Стела…

– Разклати увереността ти, мъжкото ти самочувствие?

– Навярно е така – призна Крис и веднага атакува: – А вие няма ли да ми подскажете какъв е този тип?

– Може да е баща ти – отвърна д-р Берг и шестнайсетгодишният юноша се изплаши като малко дете. – Неизвестно как те е издирил, но има вероятност и да се окаже той.

Психологът препоръча на Крис да му се обади пак на следващия ден, след като е преспал и обмислил ситуацията на спокойствие. Както и да не предприема засега никакви действия, които не знае до какво ще доведат.

*

Първоначално смяташе да мълчи. Но по време на вечерята не издържа и сподели случилото се с Дан, който бе най-добрият му приятел и първа комбина в играта.

– Съвземи се, момче! – смъмри го той. – С какви глупости ти е пълна главата?

– Ами ако все пак е възможно…

– Нима? Не успя ли да измислиш по-правдоподобно извинение? – нахока го Дан. – Че например снощи Стела…

– Остави я на мира! – тросна се Крис. – Като не проумяваш колко е сериозно…

Приятелят му остави ножа и вилицата и подпря лакти на масата срещу него. Другите двама – Давид и Стив, техни съотборници, присъединили се както обикновено към тях за вечеря и дочули част от разговора – се превърнаха целите в слух.

– Ти наистина ли…? – попита Дан.

Крис само кимна.

– Извинявай, че се намесвам – обади се Стив, – ама да срещнеш баща си е доста опасно.

– Какво имаш предвид? – поинтересува се Давид.

– Не сте ли чували за онзи, който издирил богатия си татко? Успял да проникне през защитата на базата с данни за ражданията и научил кои са родителите му. Щом се свързал с баща си, оня отначало просто го отблъснал. Но когато синът продължил да се обажда, той предал случая на властите. И момчето било изключено от интерната.

– И сигурно си е погубило бъдещето без диплома – заключи Дан.

– Аз не съм го търсил! – заяви Крис. – Дори не знам дали наистина ми е баща!

– Има ли значение, ако все пак е той? – рече Давид.

Стрелецът на отбора стана, без да довърши вечерята, и се прибра разстроен в стаята си. Приятелите му не го разбираха, не можеха да се поставят на негово място, за да си представят ужаса му.

*

Тази нощ сънува кошмар. Татко му го издирваше. Напук на системата, която се грижеше за строго възпитание на синовете.

Именно бащите – а не майките, както обикновено се приема – били виновни за разглезването на децата. И голяма част от младите се проваляли по един или друг начин в живота, свикнали всичко да им идва наготово. Синовете не успявали да поемат бизнеса на бащите си, да запазят общественото си положение, да издържат върху своите крехки, кекави плещи товара на отговорността. Дори често бягали умишлено от предначертания им път и при липсата на собствена цел, която да преследват, нерядко пропилявали, каквото имат. В същото време момчета с трудно детство, без бащи, дето да ги закрилят и подпомагат, се борели със зъби и нокти да постигнат нещо в живота. Нещо, което после от сърце да подарят на синовете си, защото на тях никой нищо не им давал наготово. А новото поколение на свой ред не го оценявало, отрасвало лениво, мързеливо, апатично, разглезено, покварено.

Докато един ден не въвели системата, разделяща бащи и синове.

Ето че сега неговият татко го преследваше, щеше да го провали.

*

На следващия ден баскетболът бе истинско мъчение. Крис се стараеше да не разваля играта, ала вниманието му бе насочено изцяло към оградата. Когато мярна силует зад решетките ѝ, изстреля топката от далечната си позиция отвъд центъра само за да се отърве от нея. Хукна към вратата и пресрещна минувача, който се оказа старец със сбръчкано лице. Едва тогава чу овациите – беше вкарал невероятна тройка за отбора си.

– Не мисли за това – рече д-р Берг, след като Крис се свърза с него и разправи случая. – Опитай да престанеш. Ако продължаваш, ще е пагубно за теб. Не е нужно той да ти влияе. Ти сам ще се провалиш.

– Наистина. Като в кошмара нощес.

– Разкажи какво сънува.

Крис нахвърли бегло съновидението си и заключи:

– Изпитвам страх, какъвто никога досега не ме е обземал. Не от евентуалната среща. По-скоро за бъдещето си.

– Ти имаш ли ясни планове за него?

– Имах. Вече не знам. Чувствам се просто объркан.

– От какво?

– По-рано не съм се замислял по въпроса за родителите си, както може би много мои връстници са го правили. Затова съм стреснат сега.

– Само туй ли?

– Запитах се какво ли ще е и аз да имам син. Също дали ще играе баскет, дали ще е добър стрелец като мен.

– Ти би ли го преследвал?

– Още нямам представа.

*

Прекара следобеда в ровене из библиотеките. Прочете на екрана такива зашеметяващи текстове, че бе убеден в неизбежността на кошмара, когато заспи. Научи, че системата невинаги е била стандартът на живота. Че преди семейството се е смятало за нещо нормално и продължава да съществува в немалки части от света.

Семейството, което отдавна си изпяло песента. Някога то било закон. По-непреклонен дори от обществените. Бащите определяли бъдещето на синовете си. Прокуждали ги, ако не се подчиняват. Постепенно обаче времената и нравите се променили. От опора за възпитаване на нужната дисциплина семейството се превърнало в гнойна рана, разяждаща после целия живот на децата. Изневери, разводи, свободни връзки, никакви ангажименти.

Тъкмо липсата на любяща, вярна съпруга довела нещастните бащи до търсене на утеха в останалите при тях синове, в резултат на което те ги разглезвали опасно. Докато рожби без родители се развивали като по-способни и напористи, понеже туй бил единственият им начин за оцеляване сред несгодите на живота.

Затова въвели системата. Идеята е да се оформят личности без наследствено обременяване в положителен или отрицателен смисъл. Защото тя дава еднакви възможности и равен старт, така че всеки има шанс да успее – ако го желае силно и развива умения, ако стимулът е в кръвта му и работи неуморно за постигане на целта. Истински естествен подбор, а не селекция въз основа на пари и връзки, както било по-рано.

Ето защо децата, особено момчетата, се отглеждат само от жени – не от родните им мами, ами от такива, които съзнателно са избрали да изпълняват родителските задължения. Може да им се е усмихнало вече щастието да бъдат истински майки, за чието потомство се грижат други като тях. Или да са останали бездетни, няма значение: важното е да поемат отговорността за първоначалното възпитание на поколението. До петгодишна възраст. После всички – и момчета, и момичета – отиват в интернатите, за да продължат своето обучение и образование.

А заедно с това влиза в сила и забраната за свиждане. С родни или приемни майки. Докато бащите по принцип никога не получават възможност да зърнат заченатите от тях рожби. В повечето случаи дори нямат информация за резултата от прекарана с някоя жена нощ. Такава е системата, гарантираща независимост в развитието. Без нечие влияние, без глезене и размекване.

*

Късно вечерта в стаята му се промъкна Стела. Лежеше буден на тъмно и веднага различи силуета ѝ, откроил се на прага от светлината в коридора. Защо изведнъж бе дръзнала да дойде при него? За миг допусна, че приятелите му я бяха накарали да го утеши. Сетне, познавайки Стела, предположи, че просто са ѝ разказали за неговите кошмари и тя сама е решила. Както и да е, девойката бе тук, застанала права в мрака между вратата и леглото му.

– Здравей! – тихо рече Крис.

– Очакваше ли ме? – прошепна тя.

– Не. Но си мислех за теб.

– Какво си мислеше за мен?

Стела си оставаше Стела. Недостъпна.

– Откровено казано, споменът за неприятния ни последен разговор ми се виждаше светъл на фона на други притеснения.

– Искаш ли да остана? – попита тя, като седна на леглото и сложи ръка върху главата му. – Не очаквай обаче повече.

– Изтегни се до мен – предложи Крис. – Стига да не те е страх.

– Не се плаша толкова лесно. Ала мога и да си тръгна, ако ще се държиш надуто или обидено.

– Защо изобщо си дошла тогава? – не сдържа ядната си забележка той. Още не бе готов да ѝ прости отказа.

– Защото мога да ти бъда приятел – отвърна Стела, без да се засегне. – Стига да ме допуснеш. И да не пожелаваш друго. Засега.

Дълго лежаха в мрак и мълчание.

– Не се безпокой излишно – рече накрая тя. – Може и да няма никаква връзка с теб.

– Значи са ти разказали.

– Да. Не се сърди на приятелите си. Те не те разбират, но искрено ти съчувстват. И като не виждат как сами да ти помогнат, разчитат на мен.

– За какво по-точно?

– Да те вразумя. Да те отклоня от твоите мрачни мисли. Да те разкандърдисам, ако си решил да се срещнеш с него.

– Притеснявам се не от срещата, а от собствената си несигурност. Не съм напълно убеден, че трябва да пропусна тази възможност.

– Възможност за какво?

– Да се запозная с родителите си. Поне с единия от тях. Ти никога ли не си изпитвала подобно желание?

– Случвало се е. Обаче това не бива да те насърчава.

– Защо?

– Не забравяй, че аз съм жена. При мен е различно. От жените се очаква да обичат децата, да се грижат с любов за тях, макар после да им ги отнемат.

– Ти не приемаш ли системата?

– Често си мисля за свят, в който семейството носи щастие – и на родителите, и на децата.

– Но то би ги развалило и погубило – отговори като по учебник Крис, – би ги съсипало от взаимно изнервяне дори без други проблеми.

– Откъде знаеш ? Нима си го изживял?

– Нито пък ти си го виждала!

– Това не ми пречи да мечтая.

– Затова ли си различна?

– Не е ли именно туй причината да те привличам толкова? – парира въпроса му Стела, а после добави: – Наистина ли ме харесваш?

*

Чакаше, скрит между едно дърво и паркирала кола от другата страна на улицата. Съотборниците му бяха изненадани от неговия отказ да се включи в играта, ала Дан сръга двама-трима да мълчат и те го оставиха на мира. Щеше да им се извини. След като приключи с тази история.

Мачът бе към средата си, когато изведнъж иззад ъгъла се появи мъж в бял шлифер и широкопола шапка. „Всеки път облечен еднакво – отбеляза Крис. – Дори не си прави труда да смени дегизировката.“ Забави крачка, щом наближи игрището, после я ускори отново, навярно установил отсъствието на стрелеца. Юношата едва се сдържа да не го последва още начаса, сетне, след като непознатият сви в пресечката на следващото кръстовище, хукна натам.

В първия момент реши, че го е изтървал. Малко по-късно забеляза, че се прокрадва в сянката на фасадите. Преследването продължи безпроблемно по няколко улици, докато безстрашният стрелец не се поизплаши от изгубване, попаднал в съвсем непозната част на града. Внезапно мъжът се шмугна в един вход. Крис се втурна след него, после закова на място, когато го видя да чака в нишата пред вратата.

– Знаех си, че любопитството ти ще те накара да ме проследиш – каза човекът с белия шлифер.

– Откъде си толкоз убеден, че щях да те последвам? – тросна се младокът.

– Познавам те. Виждам себе си в твоите очи.

– Наистина ли си ми баща? – изстреля Крис въпроса, без да е наясно как ще се измъкне от забърканата каша, ако греши.

– Браво! Значи сам си го проумял – усмихна се странно мъжът.

– Не съм! Не ти вярвам! – Ала бе твърде късно да помисли за последствията.

– Защо тогава смяташ, че съм ти баща?

За миг Крис изтръпна, неуверен. Ами ако непознатият извика полиция? Опасността го мобилизира.

– Психологът твърдеше, че щом ме преследваш, може би си такъв – заяви наперено той. – Така ме наведе на мисълта…

– Аз наистина съм твоят баща, сине – прекъсна го странникът. – Казвам се Емил. А ти си Кристиян.

– Как мога да съм сигурен? Ти откъде знаеш това?

– Ако искаш, ме изслушай. Ако ли не – върви си още сега.

Младежът се видя в чудо. Стига да бе вярно, пред него стоеше самият му баща. Запита се по какъв ли начин е надхитрил системата, после реши, че едва ли имаше особено значение. Факт бе, че го е открил. Него. Кристиян. Никой досега не го беше наричал с пълното му име. Как го бе научил?

– Да поседнем в някое кафене – предложи Емил.

Юношата кимна в знак на съгласие и мълчаливо го последва.

– Нека ти разкажа за перипетиите си в живота – поде бащата, когато им сервираха плодовия сок. – Писател съм, възможно е да си чувал за мен. Ако вие, младите, знаете какво е книга. Както и да е, произведенията ми може да ги прочетеш и в мрежата. Като млад се налудувах, живях бурно между едни безсънни нощи над клавиатурата и други такива – в обятията на всяка красавица, минала достатъчно близо, че да я хвана веднага.

В очите му бегло проблясна огънче, сетне изчезна.

– Когато се поуморих да преследвам жени, вече бях известен и уважаван автор, признат за майстор, който ще остане в историята. Бях загубил обаче радостта от творчеството. Нито самото писане, нито купищата награди ми доставяха удовлетворение. Имах проблем. И се заех да го разнищвам, отначало ей-така, за разнообразие, после потънах дълбоко в него.

Крис го слушаше внимателно. Питаше се дали всичко не е просто сън, поредният кошмар. Ала краят на приказката или историята на ужаса все не идваше.

Като писател баща му бил добър познавач на хората и обществото, притежавал тънкия нюх на психолог и забелязал подобни ефекти не само у свои колеги от света на изкуството, но и у бизнесмените. Всички били обхванати от някаква сякаш заразна вялост. Разговаряйки с мнозина, разбрал, че и те се чувствали постоянно унили, нямали хъс в работата. Защо да печелят луди пари и да ги влагат в развитието на човечеството, след като не усещат своя личен принос за новите поколения? Те имали, разбира се, деца, много рожби, ала не ги познавали. Системата не позволявала.

Да, наистина и в природата е така – родителите отбиват малките, пускат ги сами да се справят с живота и света. Обаче според Емил хората са различни, при тях да си родител означава много повече, което е исторически обусловено, ако някой си направи труда да го проучи. Може би е модерно това да се отрича, но психологически изглежда човек има нужда от върховното усещане, че е създател на нов живот, и изпитва вродена необходимост да се грижи лично за рожбите си, да бди над тях и бъдещето им. Вероятно и да ги глези – каква ерес! Хомо сапиенс се прави на доста динамичен и гъвкав, ала същността му не се променя толкова лесно. Особено пред опасността да загуби човешкото у себе си.

– Днес ни липсва чувството, че детето е не чие да е, а наше. Че ще наследи най-доброто от нас – Емил бавно отпи от сока, за да навлажни пресъхналата си от приказки уста. – Искаме да знаем, че частица от онова, което сме, ще продължи да живее у сина или дъщерята и ще се предава през поколенията. Но не сляпо. Радостта идва, когато наблюдаваме процеса на развитие. Така получаваме нови сили да вършим работата си. Спокойни, че трудът ни не е напразно. Не бива да очакваме децата да приемат професията, традициите, най-малко светогледа ни. Те се формират в обществото. Ако виждаме обаче у младите дух, сила, кураж, ум – с други думи, всичко, дето смятаме, че са го наследили от нас, животът ни ще е по-щастлив.

Единственият изход от притеснителната ситуация, който Крис си представяше за момента, бе да се отбранява с всички сили:

– Това си е твой проблем.

– Навярно. Ала може би не само мой.

– Не биваше да се намесваш така в живота ми.

– Знам. Извинявай.

Мълчанието започна да натежава и накрая Емил го прекъсна:

– Не искаш ли вече да се сбогуваме?

– Не – сопна се Крис. – Защо?

– Възнамерявам да замина оттатък океана. Да изживея остатъка от дните си в дивашка страна, където хората не познават системата.

– Какво ще правиш там?

– Ще си намеря жена. Ще се хвана в капана на семейството. Може би ще имаме деца.

– Затова ли ме преследваше? Просто да ми го съобщиш.

– Не, разбира се – поклати глава Емил. – Мислех да предложа на истинския си син да дойде с мен, стига да пожелае.

Крис дълго го гледа изпитателно, после запита:

– А какво ще кажеш, ако той вземе със себе си и любимото момиче?

© 2000