бюлетин 110

ХАПЧЕ ЗА КЪСМЕТ

Пенчо вървеше замислен и току поглеждаше часовника си. Ако пресметнеше пътя, щеше да знае, че имаше достатъчно време, за да стигне в уречения час на срещата. Но вътрешното му усещане настойчиво подсказваше, че вече беше закъснял. Не се ли явеше навреме, сделката щеше да пропадне.

А от нея зависеше много. Договорът щеше да му осигури работа и добро заплащане за поне година. Без него го чакаше неясно бъдеще за неопределен период.

От друга страна, Пенчо несъзнателно се противопоставяше на сделката. Финансовата изгода не беше всичко. Ала никой не даваше пукната парà за достойнството му.

Както се носеше с бързи крачки и потънал в мисли, той не видя повдигнатия край на тротоарната плочка. Спъна се и се просна по корем. Добре, че при падането успя да реагира и да протегне ръце напред. Ожулените до кръв длани бяха дреболия в сравнение с възможността да си разбие например ченето.

Пенчо се изправи първо на колене и погледна ръцете си. Не изпитваше друга болка освен от натъртването, както и парене, където кожата бе раздрана. Усети тежестта на чантата върху гърба си. Ако тялото му бе успяло да предпази лаптопа в нея, щеше да е голям късмет. После опря внимателно лявата си длан на земята, изнесе десния крак напред и бавно стана. Изтупа се и забеляза, че панталонът му бе скъсан на лявото коляно.

Не беше нужно да гледа часовника. Вече нямаше значение дали ще закъснее.

Пенчо почувства облекчение от решението, взето на момента, че няма да отиде на срещата. Сделката не го интересуваше повече.

Въздъхна и се освободи от отровата на дълбоко притаения дъх, на дълго потисканата нужда да направи избор. Избор, който зависи от него, от желанието му и усещането му, а не от тези, които размахват пачка пари пред очите му, както на пръчка с връв се държи морков пред носа на магаре.

Огледа се. Едва сега Пенчо видя къде се намира. Беше пред витрината на един от новите магазини. Как ги наричаха? Магичини, от магически магазини. Такива, в каквито отскоро се продаваха всевъзможни неща с етикет „магични“. Много му напомняха друг тип магазини, които слагаха в своето име и в етикетите на продуктите си „био“ и „еко“. Не че нямаше истински еко и био продукти, но в повечето случаи бе забелязал, че това е просто оправдание за собствениците да вдигнат двойно и тройно цените.

Настроен с подобно предубеждение към модни и прехвалени неща, Пенчо бе готов да си тръгне, когато погледът му се спря върху обява на витрината:

ХАПЧЕТА ЗА КЪСМЕТ

Ново зареждане в петък

Даде си сметка, че днес бе петък, денят на срещата, която той пропусна. Въпреки решението да послуша вътрешния си глас, все още не можеше да прецени дали провалът на сделката трябваше да се тълкува като проява на късмет, или като липса на такъв.

Тъй като не бързаше – необичайна новост във всекидневието му, – Пенчо влезе в магичина и се поинтересува от рекламираните хапчета.

– О, наистина имат ефект! – побърза да успокои съмненията му русокоса продавачка с голямо деколте като на сервитьорка в бар. – Досега не сме имали оплаквания.

– А някакви противопоказания или странични въздействия?

– Не бива да се взимат с алкохол, защото тогава няма да подействат. И не повече от едно на ден, за да не предизвикат главоболие.

– Не бях чувал, че от много късмет боли глава! – засмя се Пенчо.

Купи си една опаковка, за да ги изпробва. Ако не помогнеха, едва ли можеха да навредят. Късметът и без това не го бе споходил досега.

Към хапчетата за късмет бе приложено упътване как да се употребяват. Особено се наблягаше на необходимостта да се взимат всекидневно, защото в противен случай не се гарантирал желаният ефект. А той не се проявявал от първия ден. При някои можело да отнеме дори няколко месеца, докато се забележи въздействието.

Нищо по-различно от триковете на фармацевтичните компании, каза си Пенчо. Целта им е да те превърнат в абонат за цял живот.

Хрумна му да направи тест. Пусна фиш на тотото. С първите числа, които му дойдоха на ума. След три дена спечели тройка. Можеше ли такава дреболия да се брои за късмет? Пусна нов фиш. Този път удари четворка. Попълни нова комбинация и с нетърпение зачака следващия тираж на тотото. Но когато излязоха печелившите числа, се оказа, че не бе познал нито едно от тях.

След този експеримент Пенчо се поуспокои и насочи вниманието си отново към работата. Не можеше да отрече, че все пак бе имал някакъв късмет, когато за голяма своя радост установи, че лаптопът му бе оцелял след падането пред магичина. Продължаваше да взима хапчетата всеки ден по предписание. И най-малкото работата му спореше.

Когато свърши опаковката, Пенчо отиде и купи нова.

Реши, че ако се откаже толкова бързо, няма да даде шанс на късмета да се прояви. От една страна, не вярваше много на хапчетата и всякакви магически въздействия. От друга, като разсъждаваше логично, си казваше, че именно липсата на вяра изглежда бе основна причина да няма ефект.

Разработи сам програма, отчасти подобна на невъзложената му по сделката, отчасти доста различна, така че не можеха да го обвинят в неправомерно заимстване на идеята. Сега оставаше да намери клиенти за системата. Но среща след среща удряше на камък. Имали вече подобна, предлаганата не отговаряла на нуждите им, предпочитали да се разработи специално за тях, била много скъпа. Нямаше значение какви бяха официалните оправдания за отказ. Резултатът бе един – никой не искаше да купи програмата.

Една вечер, покрусен от разочарование и обхванат от безнадеждност, Пенчо разказа на приятелката си Нора за хапчетата на късмета. Дотогава се бе въздържал да ги коментира пред когото и да е било.

– Ти луд ли си да ги пиеш? – възкликна ужасено тя. – Знаеш ли какво съдържат?

– Млечна захар – отвърна той. – И нищо друго. Така пише. И един приятел химик го потвърди.

– А останалото сигурно е магия?

– Както изглежда. Не смятах, че тъкмо ти няма да го приемеш.

– Не съм против магичното – рече по-спокойно Нора. – Напротив, вярвам в него. Ала не и в това за масова употреба.

– В смисъл?

– Мисля, че магичното е персонално. Че трябва да се прилага индивидуално. Докато такива хапчета серийно производство нямат потенциал.

– Защо?

– Представи си например следното. Имаш нужда от хапче за определено въздействие. Един магьосник може да го направи за теб – било със заклинание, или, ако щеш, със замах на магическата си пръчка. Докато в един цех същото това заклинание или замах на пръчката трябва да потенцира наведнъж хиляди хапчета. Какъв ще е ефектът? Слаб, ако не и нулев. Защото по този начин потенцията им ще е много разредена.

Пенчо осъзна правотата ѝ и нямаше какво да отговори. Не можеше да увеличи дозата, понеже бе противопоказно. А не искаше и да спре хапчетата, докато таеше някаква надежда. Колкото до персонален магьосник, не познаваше такъв, за да се обърне към него. Да потърси някого по обява? Спомни си еуфорията с екстрасенсите преди години, по-голямата част от които нямаха никаква дарба.

Продължи да обогатява и усъвършенства системата, както и да търси клиенти за нея. Постепенно работата го погълна изцяло, както преди инцидента с падането. И един ден дойде пробивът. Сключи договор. Клиентът бе сериозен и ако останеше доволен от програмата, щеше да осигури много добра референция за следващи продажби.

Когато вечерта разказа на Нора за успеха си, тя се пошегува:

– Сега остава да кажеш, че заслугата е на хапчетата за късмет.

– Ами да, тяхна е – отговори той.

– Ти да не си продължил да ги пиеш след предишния ни разговор по темата?

– Да, реших все пак да не ги спирам.

– И смяташ, че успехът ти е проява на късмет заради тях, така ли? – недоумяваше Нора.

– В известен смисъл.

Пенчо се усмихна, приближи се до нея и я прегърна. После прошепна в ухото ѝ:

– Тази сутрин забравих да си пия хапчето!

© 20210302-1