бюлетин 115

ИМАНЕ

Дойде време да се покори Луната. В пълния практически смисъл на думата. За целта хората от Земята решиха да си я разпределят пропорционално на населението на съответните им държави. Близо трийсет и осем милиона квадратни километра нова площ за човечеството, което наброяваше вече над седем милиарда и осемстотин милиона души.

След което всяка страна можеше да реши за какво да използва своя парцел според нуждите си. Едни щяха да построят там домове, за да облекчат пренаселеността у дома, други щяха да развиват нови производства, каквото не можеха на Земята, трети щяха да превърнат парцела си в изпитателно поле. По-малките държави нямаха, разбира се, ресурси да организират каквито и да са операции в рамките на новата си придобивка. Затова се очакваше те да преотстъпят право на ползване на лунната си територия на по-големи и по-богати от тях, или на световни корпорации с дълбоки джобове.

Както обикновено, представителите на България закъсняха за разпределението и когато се появиха, бе останал свободен само един голям лунен кратер, който изглежда никой друг не бе пожелал. Забавили се бяха, за да актуализират избирателните списъци с мъртви души, както и тези на забравили родината българи с двойно гражданство, въз основа на които се надяваха да вземат по-голям парцел. По-възрастните помнеха времена, когато българският народ наброяваше над осем милиона, но сега не успяха да ги докарат дори до седем. Така, с надутите шест милиона деветстотин и петдесет хиляди население, на България се полагаха 0,089% идеални части от Луната, или по-малко от една хилядна. Което се равняваше на над трийсет и три хиляди седемстотин и петдесет квадратни километра.

Но както е известно, за последния, в този случай закъснелия, нямаше избор. На България се падна кратерът Жансен, разположен в южното лунно полукълбо доста по-близо до полюса, отколкото до екватора. С формата си по-скоро на леко разтегнат шестоъгълник той имаше среден диаметър двеста и един километра и площ приблизително трийсет и една хиляди и седемстотин квадратни километра. Което правеше с близо две хиляди по-малко от теоретично полагаемото се на българската държава.

Българите бяха готови да оспорват, но нямаха шанс да накарат света да прави ново площоразпределение. Сами си бяха виновни, след като не се явиха навреме. Положителното бе, че кратерът се намираше от близката, видима страна на Луната, което носеше плюс от комуникационна гледна точка.

Все пак новата територия се равняваше на почти една трета от тази, с която България разполагаше на Земята. Това бе доста добре при положение, че средното съотношение на площите между сушата на Земята и на Луната възлизаше на близо четири, а не три. И като се имаше предвид, че страната заемаше само 0,0745% идеални части от сухоземната територия на родната планета. Затова не биваше да се оплаква, защото се срещаха удивителни аномалии. Например лунната площ, отредена на Япония, бе пет пъти по-голяма от тази на Австралия. Или в случая с Русия, получила два пъти по-малко от Индонезия.

Разработването и поддържането на лунния парцел изискваше ресурси, най-вече финансови, с каквито се смяташе, че България не разполага. Но нацията неведнъж бе проявявала в историята чудеса от храброст. Българите стегнаха коланите и спретнаха експедиция, за да забият – не само образно казано – гордо знамето си на новата територия.

Като пристигнаха, в първия момент членовете на експедицията се стъписаха. Територията изглеждаше много по-малка от очакваното и освен това вече бе завладяна от аржентинците. За радост и успокоение на всички не се стигна до конфликт, защото бързо се разбра грешката, която бяха направили българите. Дошли бяха в кратера Янсен (Jansen) в Море на спокойствието в северното полукълбо вместо в Жансен (Janssen). Първият, с диаметър само двайсет и четири километра, бе наречен на холандския оптик Захариас Янсен, докато отреденият на българите кратер бе кръстен на френския астроном Пиер Жюл Сезар Жансен.

Експедицията отлетя за дестинацията си в южното лунно полукълбо и този път попадна точно където трябва. Преди да кацнат, членовете ѝ трябваше да направят още един избор. Шестоъгълният парцел криеше в себе си втори кратер, наречен Фабрициус. Широкият седемдесет и осем километра Фабрициус бе разположен в североизточната част на Жансен. От него на югозапад тръгваше внушителна система от бразди в продължение на над сто и четиридесет километра и пресичаше основния кратер.

Фабрициус също не бе кръгъл, а приличаше на силно заоблен квадрат. На дълбочина достигаше до две хиляди и осемстотин метра и бе заобиколен от неразрушена стена – за разлика от тази на самия Жансен, която се издигаше на хиляда и триста метра над околността. Най-забележителното обаче бе, че в средата му стърчаха няколко остри върха с височина над осемстотин метра. Всичко това накара членовете на експедицията да оприличат кратера на един вид гигантска антена и съответно да изберат да кацнат именно в него.

Екипът започна да стоварва съоръжения и провизии на дъното на Фабрициус в подножието на една от островърхите планини в центъра. С тях щяха да изградят временна база, докато изследват новата територия.

По едно време на Румен Соколов, шеф на експедицията, му се прииска да разтрие очи въпреки скафандъра, защото му се стори, че част от изнесените материали бяха изчезнали безследно.

– Нали извадихме двайсет и четири контейнера – обърна се към колегите си, – защо сега виждам само осемнайсет там?

Останалите се обърнаха да погледнат. Цанко Кирилов, навигаторът, свери наличните със записите на вече разтоварените. Наистина липсваха шест.

А нямаше къде да се дянат сами, нито кой да ги вземе.

– Да сложим нови шест на мястото им – предложи Борислав Ганев. – Трима от нас да останат при тях, а другите да наблюдават отстрани.

Така и направиха. Минути след това повърхността под контейнерите и тримата започна да потъва.

– Сякаш сме на товарен асансьор – обади се един от тях, докато се спускаха в кръгла шахта.

После нещо, може би друга платформа, закри отвора над тях. Сигналът на връзката с останалите навън се влоши и после се изгуби. А те продължаваха да слизат надолу и надолу.

След като шахтата се затвори отгоре, движението на асансьора се ускори главоломно. Пътуваха така цели десет минути. След безтегловността по време на прехода от Земята до Луната спирането на платформата им донесе за няколко мига приятно усещане като на земно притегляне.

Стените на шахтата се скриха в пода и тримата се озоваха в широко празно помещение, осветено равномерно отвсякъде, но без видими светлинни източници. В него самотно стояха шестте изчезнали контейнера. Новите шест заеха място до тях, без някой да види как точно стана това.

– Колко дълбоко мислите, че сме слезли? – запита Румен. – Не знаем скоростта на асансьора.

– Може да сме на пет хиляди метра, а може и на десет – предположи Ганев. – Доколкото ни е известно, най-дълбокият кратер на Луната стига до над осем хиляди. Затова съм склонен да заложа на десет, ако строителите на този асансьор са искали да стигнат на безопасно разстояние от ударите по повърхността на планетата.

На близката до асансьора стена забелязаха очертанията на гладка врата от непознат материал. Но нищо не указваше как да я отворят. Борислав, заякнал по време на геологически разкопки, напразно се опита да я натисне с ръка, после с рамо. Соколов опипа стената отляво и отдясно, докато не попадна на панел, който се отвори от досега му. Вътре имаше табло с четиринайсет кръгли дупки в две колони. В нишата под него се търкаляха цилиндрични парчета с дължина колкото човешки пръст. Шефът на експедицията взе едно от тях, огледа го и провери дали пасва на дупките.

– Явно това е ключът. В единия край на цилиндрите има релефи на символи.

– И трябва да отгатнем кой къде да пъхнем, така ли? – рече Ганев.

– Само че символите нищо не ми говорят. Приличат на такива, каквито съм срещал върху древни монети.

– Мога ли да ги видя? – попита Любомир Врански, техникът, който трябваше да сглобява и управлява оборудването.

Приближи се до панела и взе няколко цилиндрични къса. Разгледа внимателно символите, които като на печат изпъкваха в единия им край. След което бързо извади останалите, за да види и тях.

– Имаш ли идея? – попита го Румен.

– Колкото и да изглежда налудничаво, имам. Просто не мога да повярвам! Все едно съм във фантастичен филм.

– Какво толкова не е за вярване? – обади се Борислав.

– Ами символите. Те приличат на древнобългарски руни. Възможно ли е такова съвпадение? Именно този парцел да се падне на България.

– Ти откъде знаеш?

– Може да съм инженер, но хобито ми е да науча, каквото мога, за най-старата история на българите – древнобългарско, прабългарско, старобългарско или както искат да го наричат. Чували ли сте за розетата от Плиска?

– Да, бегло – отвърна Соколов.

– Тя има седем лъча с по два знака на всеки – обясни Любомир. – Така че, ако подредим цилиндрите по съответните двойки от розетата, ще получим…

– Ти нима ги помниш? – учуди се Ганев.

– Разбира се.

– Пробвай тогава! – нареди Соколов.

Техникът пъхна елементите със знаците напред, защото предположи, че така системата ще ги разчете. Но нищо не се получи.

– Какво става? Сигурен ли си за реда?

– Не знам, сложих ги във вярната последователност – недоумяваше Врански. – Или… Момент! Аз избрах за начало Слънцето, за което се смята, че е било най-важно. Но ние сме на Луната, така че може би трябва да започна с нея и да завъртя реда на останалите.

Той извади цилиндрите и като ги оглеждаше внимателно, започна да ги поставя отново. Когато свърши и в първия момент нищо не се случи, реши, че пак бе сгрешил, затова посегна да ги извади. Преди да ги докосне обаче, те сами излязоха обратно и паднаха в нишата. Любомир се обърна към спътниците си и видя проблясък по визьорите на шлемовете им.

Вратата бавно се отваряше, като два нейни панела се прибираха в стената вляво и вдясно. На около десет метра зад нея видяха втора врата, която стоеше затворена.

– Прилича на шлюз – каза техникът и пристъпи навътре. – За да се отвори втората врата, трябва да влезем в камерата и да затворим външната.

Когато и тримата се озоваха вътре, вратата зад гърба им се затвори автоматично, след което вътрешната се издигна нагоре. Влязоха в помещение, приличащо на площадка, от която водеха коридори в три посоки.

– Ако има шлюз – продължи да разсъждава Любомир, – вероятно вътре има или е имало въздух. Или друга атмосфера.

– Само че нямаме уреди, с които да я регистрираме и анализираме – констатира Ганев.

– Вижте, тук има нещо като карта – извика ги Румен, застанал до стената. – Може да е указателен план на комплекса, но не разчитам нищо от символите.

– Досега не съм виждал такива – призна Врански.

– Като гледам по този план, това е цял подземен град! – възкликна геологът.

– Изглежда е само част от карта, ако съдим по отворените настрани коридори – заключи шефът на експедицията, загледан в изображението на стената.

През това време техникът тръгна по насрещния коридор, приближи се до първата порта и опита да я отвори, но не успя. Същото се случи с втората и третата.

– До вратите има надписи, както и отвори, евентуално за ключове – обясни той, като се върна.

– Ще са нужни много хора и време, за да се изследва всичко – заяви Соколов. – Но първо трябва да се върнем и да съобщим за находката.

– Истинско имане! – ухили се Борислав.

Когато платформата ги върна на повърхността заедно с дванайсетте контейнера, тримата видяха насреща си останалите, които се бяха скупчили с унили физиономии.

– Ехо! Живи сме! – викна им Ганев.

– Имаме интересни новини за споделяне – рече шефът на експедицията.

– Ние също – отвърна кисело Кирилов. – И то важни.

– Да знаете само… – започна Румен, но не довърши. – Казвайте!

– Дойде съобщение от София – каза навигаторът. – Без да изчакат информация от нас, са взели решение.

– Какво решение? – мрачно предчувствие обзе Соколов.

– Министърът на регионалното развитие вече е отдал българския парцел на Луната на концесия на офшорна фирма.

Врански се замисли за невероятния късмет на българите.

© 20210117-1