бюлетин 12

Виктор се събуди или по-скоро се сепна и излезе от състоянието на вцепенение, в което бе изпаднал. Нещо подобно му се бе случвало и по-рано в момент, когато е бил твърде изморен от работа.

Но този път бе различно. Озова се насред стая, която не просто изглеждаше непозната, а бе обзаведена странно, в ретро стил. Огледа се и се усмихна. Обстановката определено му допадаше, въпреки че не можеше да каже на коя точно епоха отговаряше. Във всеки случай бе поне отпреди век и повече.

Насред стаята стоеше кръгла маса с бежова ленена покривка, заобиколена от четири тапицирани стола с високи дървени облегалки, а на нея бяха поставени купа с шарени ябълки, стъклена кана за вода с капак и чаша. Отвъд масата, от двете страни на висок прозорец, рамкиран от тежки вишневи завеси, бяха застанали два огромни фотьойла с тъмночервена дамаска с мотиви на цветя.

Виктор се обърна и от изненада направи крачка назад. Насреща му се издигаше кристално огледало от пода до над главата му. В неговото отражение видя себе си, облечен в разкопчана на врата бяла риза с колосана яка, маншети на ръкавите и жабо отпред, в прав черен панталон също с маншети, с висок пояс и светлосиви тиранти, които го държаха.

Стори му се, че изглеждаше по-млад с поне десетина години. Най-малкото мустаците му, пораснали изневиделица, бяха прошарени, а не сиво-бели.

Машинално бръкна в десния джоб, после в левия, ала в тях не намери това, което търсеше. Озърна се, но нито на масата, нито върху скрина до стената встрани от огледалото не забеляза мобилния си телефон.

„Къде ли съм го оставил?“, запита се той. В стаята не видя стационарен апарат. „Как тогава да се обадя? И на кого да се обадя?“

Изведнъж в съзнанието на Виктор изплуваха още много въпроси, които досега се таяха потиснати от стреса, породен от необичайното явление.

„Как съм попаднал тук? Къде е това тук?“

„Какво всъщност е това тук? Пътуване във времето? Симулация? Филмов декор? Алтернативен свят, в който някой е настъпил пеперуда преди милиони години?“

„Защо съм тук?“

„Как да изляза оттук? Мога ли да изляза оттук?“

Замаян, той се приближи до прозореца, дръпна лекото дантелено перде настрана и погледна навън.

Всички минувачи бяха облечени в класически стил. Лицата им, доколкото се виждаха под шапките, каквито носеха и мъже, и жени, му изглеждаха напълно чужди. Отне му малко време да осъзнае на какво се дължеше другостта на физиономиите им – излъчваха спокойствие, каквото отдавна не бе наблюдавал у хората.

По улицата, покрита не с асфалт, а със сиви павета, се разминаха два файтона. В единия от тях Виктор мярна лице, което му се стори познато, и сърцето му трепна. Втурна се навън, хукна подир бавно движещия се файтон и викна:

– Мария!

Но нито жената, нито кочияшът реагираха, просто продължиха по пътя си.

Затова пък мнозина други го гледаха учудено, неодобрително. В първия момент не си даде сметка защо, докато ветрец не го накара да усети, че той бе излязъл само по риза, и то разгърдена.

Виктор пое обратно, обзет от притеснение, че не знаеше къде трябва да се прибере. Сградите по улицата не бяха по-високи от четири етажа. На една от тях вратата зееше отворена и той се запъти към нея. Като хвана дръжката ѝ да я затвори след себе си, установи, че бравата нямаше ключалка.

Когато влезе отново в стаята, забеляза на масата вестник, който сигурно му бе убягнал преди – отдавна не бе държал в ръцете си такъв в света, от който идваше. Вдигна го и погледна датата – 12 май 1894 година!

„Играта стана интересна!“, рече си той.

Продължаваше да смята, че най-вероятното обяснение на случващото се бе, че се намираше във виртуална реалност. Виктор помнеше куп фантастични филми и книги, в които героят се пренасяше в някакъв вид симулация на миналото.

До купата с ябълки на масата лежеше островръх нож. Взе го и убоде безименния пръст на лявата си ръка. Избликна кръв и той я близна – съвсем истинска. Отиде до мивката в единия ъгъл на стаята, пусна водата, която бе отрезвяващо студена, и забеляза, че липсваше кран за топла вода. От домашния уют имаше какво още да се желае, погледнато от бъдещето. Ала навярно трябваше по-скоро да се радва, че изобщо имаше течаща вода.

Виктор реши да излезе и да разгледа света, в който бе попаднал. На стената вляво от огледалото висяха сиво елече без ръкави и дълъг черен фрак. С тях на закачалката видя също разгърнатата лента на папионка и се запита как ли се връзва тя…

*

Застанали пред стената от екрани в полукръг, тримата се спогледаха с усмивка.

– А ти знаеш ли как се връзва папионка? – сопна се Емил.

– Не. И се надявам да не ми притрябва – отвърна ехидно Антон.

На едни от мониторите се виждаше стаята от различни ъгли, на други – улицата, на трети се изписваха безкрайни редове с програмен код. Елена отново насочи вниманието си към два големи дисплея, изпълнени с мозайка от текстови карета с различни на цвят рамки. От време на време нов прозорец изскачаше на преден план или някой от другите изчезваше.

– Добре се справя – заяви Емил, надвесил се над рамото ѝ.

– На фона на ограничената информация, с която разполага – кимна тя.

– Можеше да е по-зле – коментира Антон, – да изпадне например в шок. Не знам как бихме могли да го извадим от психическа криза.

– Като го изключим – предложи Емил.

– Не си правете шеги с баща ми! – възмути се Елена. – Съзнанието му не е компютър, който да угасиш при проблем и после да включиш, все едно нищо не е било.

Антон се почеса по главата.

– Предполагам, че някъде в базата данни ще остане запис на травмата, който няма да открием и изтрием.

– Защо Виктор реши да играе сам ролята на опитно зайче? – недоумяваше Емил. – Можеше най-напред да направи експерименти с други субекти.

– След толкова години трябва да познаваш добре баща ми.

– Въпреки че изтрихме данните за симулацията, разработена от него – отбеляза Антон, – той добре се ориентира за това какво му се е случило.

– Не знам нямаше ли да е по-щастлив – продължи да разсъждава колегата му, – ако бяхме изтрили всички спомени за нашето съвремие.

– Съществува опасност покрай тях да изтрием много мисловни връзки, които обуславят самоличността му. Тогава нямаше да е Виктор.

Пръстите на Елена изтракаха по клавиатурата и екраните почерняха.

– Какво правиш? – сряза я Емил.

– Дава му възможност за усамотение – отговори вместо нея Антон. – На теб щеше ли да ти хареса да живееш под нечие наблюдение на всяка твоя мисъл и крачка?

– Когато бях малка и учех история, баща ми веднъж сподели, че би предпочел епоха, в която животът не е бил лесен, но е бил по-прост и ясен – рече Елена. – Тогава едва ли е предполагал, че именно неговите научни изследвания ще направят възможно да се озове в такова време.

© 20240730-1