бюлетин 21

Когато командното табло се обля в многоцветно сияние, Дилян и Зарко препасоха коланите и се облегнаха дълбоко в креслата. Разбраха само по промяната на цифрите на пулта, че бяха стартирали. Машината работеше безшумно и без никакъв трепет.

Миг по-късно всички показания на уредите изчезнаха пред очите им. В кабината обаче не настъпи мрак заради аварийното осветление.

– Трябваше да вземем готово японско управление – въздъхна Зарко.

– Ако не крадяха толкова от бюджета на проектите, сигурно щяхме да си го позволим – отвърна Дилян.

Разработената от двамата машина на времето обаче не спря веднага. Едва след още три минути над вратата светна зелена светлина.

– Явно пристигнахме – обяви Зарко.

Двамата искаха да я изтестват сами, преди да отчетат проекта. Бяха решили да отидат триста години напред – да не е много далеч в бъдещето, но все пак на значителен отскок от тяхното време.

Дилян отвори вратата и погледна навън. Капсулата им се оказа заобиколена от снажни дървета. А бяха потеглили от поляна на склона на Стара планина, избрана хем да предлага гледка към София, хем да не е често посещавано място.

С усилие успяха да се покатерят на скалистия хребет над тях, така че да видят столицата. Но тя сякаш беше изчезнала. Вместо метрополия забелязаха пръснати тук-там из Софийското поле селца. С максимално увеличение от камерата на мобилен телефон не откриха нито писти и лифтове по северната страна на Витоша насреща, нито телевизионната кула на Копитото.

– Май сме се върнали в миналото – рече Дилян.

Спуснаха се през гъста гора и едва когато излязоха от нея, попаднаха на коларски път. Както се надяваха, той ги отведе до най-близкото село, разположено в подножието на планината. А то представляваше китна гледка.

Едноетажните къщи от една страна подкрепяха предположението на Дилян, от друга обаче със своите гладко измазани стени и покриви с яркочервени керемиди, подредени като по конец сякаш не приличаха на старовремски постройки.

Първи ги забелязаха деца, които играеха край пътя, и мигом хукнаха към селото. Така че когато двамата стигнаха до най-близките къщи, на улицата вече чакаше цяла тълпа да ги посрещне.

– Добре дошли, странници! – приветства ги едър мустакат мъж с везана риза и широки кафяви панталони. – Какво ви води насам?

– Добре заварили! – сети се да отговори Дилян. – Изглежда сме се загубили.

– То се вижда, че не сте от тук! Изглежда бая път сте видели.

Лицата им бяха прашни, както и дрехите, раздърпани от борбата с ниските клони в гората.

– Ако можете да ни… – поде Зарко.

– Всичко по реда си! – прекъсна го мустакатият и протегна ръка: – Аз съм Радостин.

Двамата се здрависаха с него и се представиха само с имената си.

– А това е Искрен – посочи той друг здравеняк, облечен досущ като него. – Той ще ви заведе да отдъхнете, докато прибера стадото. После ще похапнем.

На площада насред селото се намираше малка странноприемница и, разбира се, местната кръчма. Изтупаха дрехите си и се измиха – в баня, която напомняше познатите им от двайсет и първи век, ако се изключи глиненото изпълнение на мивката.

Докато двамата пътници сколасат да се оправят, в другия край на площада се появи отново Радостин. А Искрен ги покани да се настанят на отрупана маса пред кръчмата.

– Наздраве! – вдигна керамична чаша едрият мъж. – Надявам се, че няма да откажете и ще опитате нашето червено вино.

– То май е без захар! – възкликна Зарко, след като отпи.

– Разбира се, че не слагаме захар във виното – отвърна Искрен. – Прави се от чист гроздов сок.

– За съжаление пилето още не е опечено, ала хапвайте каквото е готово.

Гостите си сипаха салата и зеленчуци на скара. Вкусът на доматите и краставиците им се стори уникален, както после и този на печените тиквички, патладжани и гъби. И побързаха да споделят възхищението си.

– Нима не сте кусвали досега български продукти? – учуди се Искрен. – Вие откъде идвате тогава?

Дилян и Зарко се спогледаха. Бяха смятали, че няма да е трудно да обяснят на идните поколения как са дошли от миналото. Но не знаеха как ще реагират такива хора като домакините им на новината, че в действителност са гости от бъдещето. Даваха си обаче добре сметка, че една лъжа няма да е добра политика.

– В коя година мислите, че сте попаднали? – засмя се Радостин, след като чу признанието им.

– Някъде през осемнайсети или деветнайсети век – каза Дилян.

– Сега сме 2323-та – обяви Искрен.

Двамата онемяха.

– Не вярвате ли? Не си представяхте така бъдещето?

Дори да си го бяха мечтали, за двамата пътешественици се оказа шок, че след три века човешката цивилизация наистина можеше да се е върнала към природата.

– Как успяхте? – недоумяваше Зарко.

– По български – рече закачливо мустакатият, ала съвсем не се шегуваше. – Виждате ли, така е само у нас. На други места, навярно на повечето по света, населението живее затворено в големи метрополии и яде синтетична храна. Или протеин от буболечки. Защото където са хората, там царуват и хлебарките, разбира се.

– Какво работят в големите градове? – поинтересува се Дилян.

– Основно слугуват на изкуствения интелект – обясни Искрен. – Помагат и почистват след роботи, защото е по-евтино от разработването на ефективни чистачи за такова приложение, което изисква разнообразни функционални възможности, а освен това често е непредвидимо. Това се отнася, разбира се, за обикновените хора, не за онези, които притежават света и командват парада.

– Защо в България не е същото? Единствено тя ли прави изключение?

– Не, доколкото знам, има и други малки страни в подобно положение.

– А причината да се получи така – намеси се Радостин, – се дължи най-вече на обстоятелството, че може би преди три века България е представлявала една неразвита, ограбена и зарязана страна, продадена и съсипана от собствените ѝ политици.

– Ако е била продадена – забеляза Зарко, – едва ли щяха да я оставят без надзор.

– Навремето никой не я е искал такава фалирала и опустошена, затова ние, българите, сме имали шанс да си я откупим.

– Как? Нали е нямало пари?

– Предците ни са договорили да изплащаме дълга с произведени от нас плодове и зеленчуци. Биопродуктите от край време се тачат от големците по света, а икономическите магнати могат да си го позволят. И точно те разбират от бизнес и изгода в една такава странна на пръв поглед сделка, а не само от лакомия като политиците. Затова корпорациите съответно са премахнали излишните правителства, както и самите държави като пречка.

– Ефективно ли е да се произвежда на дребно? – попита Дилян. – И нали после трябва да се транспортира до тях.

– Те сами идват да си го вземат. Тоест пращат товарни дронове.

Двамата корабокрушенци в бъдещето си припомниха, че именно българи бяха едни от пионерите на такива въздушни превози през двайсет и първи век.

Което ги наведе на мисълта, че още не бяха открили решение как да отстранят повредата на времевата си капсула. В краен случай тя можеше и без управление да ги върне автоматично в момента на тръгване.

– Използвате ли електричество? – зададе изненадващ въпрос Зарко.

– Защо? – парира Искрен.

– За да се върнем в нашето време, трябва да заредим машината си. Иначе няма да знаем къде, или по-точно кога, бихме попаднали евентуално.

– Толкова ли силно държите да се върнете там, откъдето идвате? – рече Радостин. – Не ви ли харесва тук?

– Много ни харесва – призна Дилян. – Само че…

– Само че какво ще сторите, когато се появите обратно във вашия свят? Ще завъртите бизнес с вашата машина на времето? Ще продавате екскурзии на богаташи?

– Стига да не я заграби правителството – допълни Зарко, – за да я ползва за свои нужди и свои приближени.

– А питате ли се какво ще правим ние, в нашето време, ако изведнъж се появят хора от едно мрачно минало, на които им хареса тук? Бизнесмени с пари, от каквито ние нямаме нужда. Политици с празни приказки, които не вършат никаква работа.

Зарко и Дилян замълчаха. Не бяха очаквали такъв развой на събитията – нито на собствените си перипетии, нито на цивилизационното развитие на човечеството.

– Да ви кажа ние от какво имаме нужда – продължи мустакатият. – От хора, които могат, обичат и не ги мързи да се трудят. Защото работа има много и хич не е лека. Ако успеете да намерите такива и да ги доведете, на драго сърце ще ги приемем.

– Ако предположим, че познаваме такива – поде Дилян, – и ги убедим да дойдат, означава ли това, че сте в състояние да заредите машината на времето?

Радостин отправи мълчалив въпрос към Искрен, който поклати глава.

– Едва ли. Поне не сами. Не и сега.

– Тогава изглежда, че ние ще станем затворници в този прекрасен нов свят – заключи Зарко.

– Погледнато формално – да. Или ако желаете, отидете в някой град. Ала смятам, че в действителност този свят, имам предвид нашенския тук, по-скоро ще ви освободи.

– И така може да се каже – усмихна се Дилян. – Затова няма да се оплакваме.

© 20230903-1