бюлетин 25

Когато Цвятко фокусира отново очи върху екрана, установи, че филмът бе свършил и течаха надписите. Колкото и да му бе интересен, явно го бе проспал накрая. Или може би от средата. Не му беше за пръв път. Напоследък умората ставаше все по-голяма и сякаш непреодолима, защото не успяваше да я надвие като по-рано.

Изключи видеото, като остави в него диска, за да догледа филма в някой удобен момент. Стана от креслото и отиде в банята. Миенето на зъбите го поразсъни. Затова, когато влезе в спалнята, забеляза светло петно върху тънките пердета. Открехна ги и видя луната. Гледката напълно изхвърли от съзнанието му мисълта да си легне.

Три дена гъста пелена от облаци бе покрила Витоша и очертанията на планината над Бояна, Драгалевци, Симеоново не се виждаха. В някои моменти дори техните нощни светлини потъваха безследно в мъглата. Изведнъж нощното небе се бе прояснило цялото, докато Цвятко бе дремал пред екрана, и сега той можеше да наблюдава красивото пълнолуние.

Взе фотоапарата, излезе на балкона и насочи обектива към доста по-едрата от обикновено месечина. Увеличи образа и големият бял, леко мътен опал изпълни кадъра. Щракна два пъти и свали апарата. Луната приближаваше хребета на Витоша и той се усмихна. Имаше късмет, че се бе събудил тъкмо навреме. След малко тя щеше да се спусне зад хоризонта на любимото му място над Копитото.

Цвятко обичаше да я снима, особено в комбинация с телевизионната кула. През годините бе събрал уникална колекция от фантастични кадри. Пълната луна, забодена на върха на кулата и наподобяваща бляскаво глухарче. Сребрист полумесец, издут като корабно платно на бетонна мачта, Бледа пита кашкавал, прерязана по средата от тъмен кинжал.

През трите облачни дни бе забравил за предстоящото пълнолуние. Ако небето не се бе прояснило така изненадващо, щеше да го изпусне. Голяма работа, казваше си в такъв случай. След няма месец щеше да има ново. Но залезът на луната зад Копитото се повтаряше много, много по-рядко. И непредсказуемо поне за него.

Настана време и Цвятко вдигна пак фотоапарата. Превключи на видео, фокусира върху небесния фенер и започна да записва.

Луната се спусна до хоризонта и меко кацна в плитката вдлъбнатина на хребета, наречена Копитото. Приличаше на светеща надуваема топка, готова да се търкулне по склона към Княжево. Приземила се бе тъкмо там, където се намираше телевизионната кула.

В кадъра обаче не се виждаше самата кула. Цвятко увеличи максимално образа, ала тя така и не се появи. Завъртя апарата съвсем леко наляво и в обектива му попадаха светлините на ресторанта в края на пътя за Копитото, който минаваше покрай кулата. Върна фокуса към мястото, където тя трябваше да се издига, но нямаше и следа от нея.

Вместо да се претърколи като във фантастичен филм, Луната започна да потъва плавно зад тъмните очертания на планината. Цвятко намали постепенно увеличението, докато Витоша и нейната топяща се брилянтна брошка влязоха в рамката два високи блока, между които той наблюдаваше този отрязък от хоризонта от балкона си. Накрая месечината изчезна напълно, а в кадъра изплуваха първо комините, а после и керемидените покриви на отсрещните сгради.

Цвятко спря записа и огледа внимателно хоризонта между двата мининебостъргача. Не откри стрелата на телевизионната кула и разтърка очи, но това не помогна. Влезе обратно в апартамента, остави балконската врата отворена, за да влиза приятен среднощен хлад, и седна зад компютъра. Източи снимките и видеото, след което стартира записа на екрана. Изгледа го целия. На него също не видя кулата. После пусна забавено възпроизвеждане на видеото, което не промени резултата.

Телевизионната кула сякаш бе изчезнала. Сякаш, защото не можеше да допусне, нито да си представи, че би могла наистина да изчезне безследно.

Замисли се. В три и половина през нощта не бе удобно да звъни на никого.

Затова Цвятко качи в интернет краткото видео, заснето, докато бе наблюдавал спускането на пълната луна. Добави и предишни свои снимки на бетонното съоръжение, извисяващо се от десетилетия над София. А под публикацията описа наблюдението си, което завърши с въпрос: „Знае ли някой какво е станало с телевизионната кулата на Копитото?“ После легна да спи.

*

На следващата сутрин Цвятко си направи кафе и се зае първо да отговаря на купчината служебни имейли на ранобудни колеги и клиенти, Когато свърши тази умствена физзарядка, както шеговито я наричаше, отвори публикацията си от нощес.

Учуди се, като видя, че я бяха гледали вече хиляди пъти и имаше стотици споделяния. Под нея откри десетки безполезни коментари ала „Нима?“, „Наистина ли?“, „Не може да бъде!“. Намираха се и по-дълги отговори на въпроса му. Зачете се.

Едни смятаха, че навярно са я откраднали китайците, други – американците, които имаха навика да заграбват всичко по света. Но не казваха защо, а човек би се запитал за какво им е. Трети смело предполагаха, че корумпираното правителство я е продало, без да каже на народа. Някои твърдяха, че извънземни са я отмъкнали за сувенир от Земята. Срещаха се версии за терористи, която са я вдигнали във въздуха. Ала ако бе имало взрив, каза си, той щеше да се чуе и види. Затова бе по-приемливо, че е унищожена с лазерно оръжие от космоса. Не липсваха и хрумвания като например, че кабелните оператори са я махнали, за да няма повече ефирна телевизия, която е безплатна и пречи на монопола им.

С други думи, никой нищо не знаеше. Или не казваше. Цвятко потърси публикации с ключови думи телевизионна кула, Копитото, София. Откри над дузина, повечето от които даваха снимки от сутринта. Неговата собствена излизаше като най-старата в рамките на последното денонощие, както и най-четената.

Потърси телевизионната кула в Останкино, в Берлин, в Торонто, в Сиатъл – много по-забележителни обекти от този на Витоша. Изглежда всички си стояха на мястото.

Погледна отново своя принос в информационното море с надеждата да види смислен коментар под него. Както обаче можеше да предположи с по-трезва мисъл, такъв все още не се бе появил.

Затова пък Цвятко забеляза, че въз основа на неговата публикации интернет му предлагаше да прегледа информации за други обекти по света, с които напоследък се бе случило нещо подобно като с телевизионната кула на Копитото. Започна да ги отваря наред и дъхът му направо спря.

Сред внезапно и безследно изчезналите през последните десетина дни се нареждаха Хеопсовата пирамида и Сфинксът, наклонената кула в Пиза, Айфеловата кула в Париж, Бранденбургската врата в Берлин, мостът „Голдън Гейт“ в Сан Франциско, статуята на Исус над Рио де Жанейро, Акрополът в Атина. И други, които не спираха да никнат покрай поредната прочетена публикация.

С интерес прочете, че липсваше част от Великата китайска стена. За илюстрация трябваше да има спътникова снимка, но интернет съобщаваше, че не бе достъпна в момента. Китайското правителство, разбира се, отричаше това, като казваше, че всички изображения в подкрепа на тази дезинформация са манипулирани. Вместо тях официалната им медия показваше собствени снимки, включително предаване на живо. Цвятко обаче си каза, че най-вероятно и те представляваха монтаж с кадри на други части от стената,

Покрай противоречивите китайски публикации вниманието му привлече дребна информация, която твърдеше, че бе изчезнала също Статуята на свободата в Ню Йорк. Правителството и големите американски медии тръбяха, че нищо подобно не се е случило. За доказателство, че си бе на мястото, канеха да се включат в предаванията хора, които я виждаха и снимаха в реално време.

Цвятко добре знаеше, че не може и не бива да има доверие на официалните световни медии, Затова потърси в редица алтернативни канали, където попадна на видео, което веднага след качването му било изтрито от повечето социални мрежи. То показваше приближаването на дрон към Статуята на свободата и преминаването му впоследствие през нея като през холограма. Което означаваше, че тя не бе ни реална, ни материална, и оборваше контратвърденията на властимащите и техните официози.

Чакаше го доста работа и Цвятко нямаше време да чете, слуша и гледа повече. Ясно му беше защо медии и правителства ще твърдят, че историите с привидното изчезване на обекти бяха нелепи теории на конспирацията и че за тях съществуваше просто научно обяснение, което обаче никой не даваше. Още повече, че той самият вече бе станал свидетел на такъв случай. И разполагаше с доказателства от първа ръка.

Стана и погледна през прозореца. Телевизионната кула на Копитото не се бе върнала на мястото си като в приказка от хиляда и една нощ.

*

Късно вечерта, свършил с ангажиментите за деня, Цвятко излезе на балкона и огледа звездното небе. По календар пълнолунието трябваше да се наблюдава и тази нощ, но той не откри месечината никъде на небосклона. А по това време тя трябваше да е там, над него. Не виждаше никакви облаци, които биха могли да я скрият.

Няма как да изчезне, рече си. Спътникът на Земята следваше орбита, от която не можеше да се отклони току-така.

После се замисли.

Влезе и седна зад компютъра. Бързо откри това, което оправда появилите се в съзнанието му подозрения.

Докато бе работил през деня, непрогледна облачна завеса се бе спуснала над западното полукълбо и никой в Северна и Южна Америка, нито на голяма част от тихоокеанските острови не бе имал възможност да наблюдава луната. Когато бе настанало време да изгрее над страни като Австралия и Япония, тя не се бе появила на нощния небосклон.

Луната бе изчезнала. Внезапно, неочаквано и безследно подобно на множество други земни забележителности.

Цвятко прекара нощта в следене на информация по въпроса от всички краища на света. В очакване на реакцията на човечеството.

Светът обаче не изпадна в паника, както предполагаше. Изглежда си имаше достатъчно други проблеми, които приоритетно ангажираха цялото му внимание. Къде предстояха избори, къде продължаваха войни. Докато имаше слънце, някои се излежаваха безхаберно под лъчите му. Други брояха стотинките си, с които да се противопоставят на растяща инфлация и задълбочаваща се продоволствена криза. Защото в световен мащаб бяха унищожени не само реколти, но веригите на доставки. И то не от природни бедствия, колкото от хора. Зачестиха земетръси, които можеха този път да не са предизвикани изкуствено, а да се дължат на внезапната липса на лунното притегляне и на свързаните с него приливи и отливи.

Безследното изчезване на луната изглежда не вълнуваше хората. Тя не беше тяхна, за да ги засегне този факт. Не се намираше на отсрещната улица или в съседна държава, за да ѝ обръщат внимание. Просто беше твърде далеч от проблемите на ежедневието им. Освен това правителства, медии и техните неизвестни и неназовани специалисти сигурно разполагаха с научно обяснение за случилото се.

Цвятко се запита какво щеше стане, ако утре изчезнеше и Слънцето.

Или самата Земя.

© 20230507-1