бюлетин 3

Светломир Странски се канеше да празнува осемдесетия си рожден ден. Което, като се замисли, не бе точно казано. В университета се готвеха да отпразнуват годишнината на стария професор, но техните планове за организирани почести хич не го вълнуваха. А за какво празненство можеше да си мисли той, когато отдавна бе останал самотен в живота?

Сам след три неуспешни брака. Трите му доктората не можеха да компенсират самотата.

На неговата възраст трудно се намираха живи родственици. Като единствено дете той нямаше близки роднини, а никога не бе поддържал връзка с по-далечни. И да бе познавал някога такива, отдавна ги бе забравил.

Затова пък в университета Странски имаше достъп до актуална база данни с ДНК информация на населението, която се използваше за референтна база при редица научни изследвания.

В пристъп на умопомрачение, както го оцени веднага след свършения факт, Светломир си взе сам проба и въведе своето ДНК в системата. Знаеше, че неговото липсва там, защото агенцията, отговаряща за събиране на данните, или бе пренебрегнала хората над определена възраст, или в добрия случай още не бе стигнала до тях да ги тества.

Реши да провери все пак за случайно дете от някоя мимолетна връзка, каквито бе имал немалко през живота си.

Системата съобщи, че не открива родство, което професорът не знаеше дали да приеме с облекчение или със съжаление.

Ала показа седем резултата на пълна идентичност с неговото ДНК.

Странски се почувства на границата да получи инфаркт.

Седем момчета на възраст между петнайсет и петдесет години бяха сякаш негови копия!

Мисълта за предстоящия рожден ден се изпари начаса от главата му. Сега имаше много по-важна задача – да открие тези хора. Започна да проучва информацията за всеки от младите – от негова гледна точка – мъже.

Всяка от трите му бивши съпруги имаше син, който се нареждаше сред седмината. Светломир знаеше за тези момчета, но тъй като бяха родени години след съответния развод и следователно не можеха да са негови, не се бе интересувал повече да проследи какво става с тях. И не беше негова работа. Бившите му жени бяха настояли той да не се меси повече в живота им отвъд изплащането на издръжката.

Четвъртото и петото деца от списъка бяха на негова колежка и на негова студентка, с които професорът бе имал някога краткосрочни връзки. Докато майките на останалите две момчета му бяха напълно непознати и той не мислеше, че някога ги бе срещал. Не се съмняваше в това, защото пословичната му памет бе много добра.

Странски реши да потърси майките на седмината и да ги разпита. Надяваше се, че след толкова години нямаше да са настроени враждебно към него. Ала знаеше ли?

Другото, което професорът се запита, след като очевидно ставаше дума за негови клонинги, откъде разполагаха с неговото ДНК? Можеше ли да е използван хакнат код на генома му? Обаче тогава, предположи той, едва ли щяха да са съвсем идентични.

В съзнанието му изплува споменът, че след неуспешни опити да забременее първата му съпруга, накрая той даде сперма за евентуален опит инвитро. Но не се стига до него, защото скоро след това се разведоха. Все пак в някоя банка бяха останали навярно образци от спермата му.

Което в представите на Светломир означаваше, че имаше право да гледа на тези седем момчета като на свои синове. От неговата плът и кръв. Само не можеше да си отговори защо в тях нямаше гени на майките им.

Много му се искаше да се срещне с тях. От бездетен в миг той се превърна в баща не на едно, а на цели седем!

Странски се свърза по телефона с Вяра, първата му съпруга. Размениха формални любезности, но когато той я попита за сина ѝ, тя веднага смени тона:

– За какво се обаждаш?

– Да разбера защо се разминахме така.

– Виж, наистина много те обичах – отвърна Вяра. – Поне отначало. Ти беше умен, красив, галантен. Но не ставаше за съпруг. Може да си бил надарен, но не беше възпитан. Не беше подготвен за семейния живот. Това ли очакваше да чуеш?

– Не.

– Какво искаш всъщност?

– Да попитам дали все пак направи инвитро – рече той.

– Имаш предвид с твоята сперма?

– Да.

– Не е твоя работа!

– Изглежда синът ти е мое копие – настоя Светломир.

– Откъде знаеш? Виждал ли си го? – сопна се Вяра.

– Не. Но много бих искал да се срещна с него.

– Само през трупа ми! – и затвори.

Марияна, неговата втора съпруга, му заяви откровено:

– Не можех да понасям да ме държиш изкъсо, под постоянен контрол. Ти не ми даваше да дишам. Беше не само перфекционист, но и педант, взискателен, само че до дребнавост. Проявяваше ревнивост, ала не поглеждаше себе си.

– Сигурно съм бил такъв – призна той. – И съжалявам.

– Ще съжаляваш, какво ще правиш!

– Надявам се някой ден да ми простиш.

– Защо?

– За да ми разрешиш да видя сина си.

– За нищо на света! – и на свой ред му хлопна телефона.

След като се свести от двете плесници в лицето, Светломир потърси третата си бивша съпруга, Росица.

– Ти просто бе женен за работата си – сподели тя, – за проклетата науката. Нямаше как да се преборя с такава конкуренция.

– Само че… – поде той.

– О, да, знам! В крайна сметка ти постигна сериозни резултати. Откривател, предлаган дори за Нобелова награда.

– Нямах предвид това.

– А какво?

– Сега осъзнавам грешките си.

– Доста рано, като гледам. Тъкмо ще чукнеш осемдесет.

– Мога ли да те попитам нещо? – реши да не увърта.

– Казвай!

– Синът ти мой ли е?

– Не, разбира се. Как ти хрумна това?

– Та той е мое копие!

– Именно – отвърна Росица. – Затова не ти е син.

– Не си ли използвала моя сперма? В банката имаше проби.

– Можех, обаче не пожелах. Използвах само твоето ДНК.

– Но не и своето собствено. Защо?

– Посъветвах се с Вяра и Марияна. Знаеше ли, че трите се сприятелихме, след като се освободихме от теб?

– Не – изненада се Странски.

– Е, обсъждахме много неща, свързани с особеностите ти, когато вече не зависехме от теб. Най-вече твоите качества и недостатъци.

– И защо го правихте? Нали тъкмо се бяхте отървали от мен.

– За да планираме най-добре синовете си.

– Вие сте го направили целенасочено?

– Да. За да не рискуваме да се повлияе и промени заложеният в теб гений му при комбинация с нашите собствени гени, решихме да правим не оплождания, а клонинги. Така бе по-сигурно, че детето щеше да получи в комплект всички твои плюсове и минуси. А не случайно само недостатъците ти.

– Не разбирам защо…

Разговорът заглъхна и се изгуби.

Светломир се събуди и отвори очи.

Първото, което видя, бе че декорът на спалнята му изглеждаше доста променен. Сега стоеше съвсем семпъл. Като се огледа, си даде сметка, че лежеше в стаята си в студентското общежитие.

Обаче споменът за осемдесетгодишния професор бе още жив в съзнанието му. Както и разговорите с бившите му съпруги.

Сепна се. Днес му предстоеше първа среща с ново гадже. Вяра се казваше.

Докато споменът не бе избледнял, си каза, за да остане запечатано завинаги във феноменалната му памет, че трябваше много да я обича и да внимава как се държи с нея. Да се постарае да бъде разумен и толерантен в поведението си, а не краен и егоистичен. Да приема жена си такава, каквато е, и да държи на нея преди всичко. Науката нямаше да му избяга.

И тогава, при късмет, един ден щеше да види сина си.

© 20240804