бюлетин 34

Радостин караше внимателно. Пътят бе осеян с дупки, събрани като за музейна колекция, защото се срещаха всякакви, които надминаваха въображението му. Забелязваше дребни, където изглежда камъче се бе отскубнало от мъртвата хватка на стария асфалт. Минаваше през средни, които раздрусваха колата, кога леко, кога по-здраво. И виждаше тук-там цели кратери с най-различни форми и размери. Някои с дълбочини, които биха счупили биалетка или дори полуоска, други с опасни ръбове, на които най-малкото би спукал гума.

Пътуването в планината не бе негова идея, разбира се. Радостин се ядосваше, че щеше да потроши колата по разбития път, защото жена му бе поискала да отидат до някакъв забутан кой знае къде хотел. Балнеосанаториум, престоят в който щял да им се отрази добре на разклатеното с годините здраве.

– Само да ги нямаше тези дупки! – простена той по едно време.

Изведнъж пътят стана гладък, макар и сякаш без асфалт, както странно му се стори. Все пак бе по-добре, каза си и подаде газ.

Покрай пътя виждаше повече залинели, изсъхнали и счупени дървета, отколкото със зелени корони. Някои от тях бяха здраво хванати в плен на паразитни растения, други се бяха превили под тежестта на жалкото си съществувание.

„Ако можеше и гората да е по-красива – мина през ума му. – Да се възстанови така, както неочаквано направи пътят.“

Така и стана в миг. Дърветата се раззелениха и започнаха да хвърлят тежка сянка по завоите, а покрай пътя избуя свеж храсталак, който да предпазва околната среда от нежеланото проникване на случайни хора в нея.

Изненадан, Радостин намали, за да гледа омайната природа.

– Защо се влачиш? – скастри го Стойна. – Цял ден ли ще пътуваме?

Искаше да ѝ отвърне: „Не ми разваляй удоволствието от живописната гледка!“. Но не посмя. Просто си представи, че жена му я нямаше. И тя изчезна от седалката до него.

Той се сепна и спря колата. Каква беше тази шега? Огледа се, но от Стойна нямаше и следа. Ако изключеше дамската ѝ чанта на задната седалка.

Замисли се. Но нищо не му хрумваше, което да обясни случилото се. Внимателно сложи ръка на облегалката, после върху седалката вдясно от шофьорската с очакването да напипа съпругата си, скрила се ненадейно от очите му. Ала там нямаше никой.

Радостин щипна силно бузата си и лицето му се изкриви от болка. Действителността не се промени. После осъзна, че ако се ощипеше насън, това едва ли би го събудило.

Подкара колата с надеждата, че след малко всичко щеше да дойде на мястото си.

Стигна до края на пътя в гъста гора, защото я нямаше Стойна да му каже накъде да кара. Излезе и се огледа. Изведнъж се почувства изгубен.

Уплашен, Радостин си помисли какво ще прави сега. Зарежи хотела, до който не знаеше как да стигне. Къде се дяна жена му? Тя можеше да му лази по нервите понякога, но бе негова дружка вече над двайсет години. Ако можеше да се върне, щеше да изтърпи мъмренето ѝ. Знаеше, че характерът ѝ бе такъв, не го правеше само към него.

Съпругата му, появила се изневиделица пак, отвари прозореца на колата и викна:

– Стига си се бавил! Какво толкова гледаш?

– Тръгваме, тръгваме! – хукна той обратно към колата.

Сега видя, че шосето продължаваше напред в плътната сянка на гората. Нима му се бе привидяло, нима бе сънувал буден, докато караше? Пътят и жена му се върнаха заедно с него в действителността, но гората не погрозня отново. Изчезналите дупки в асфалта не се отвориха отново.

Радостин погледна в краката си, преди да се качи в автомобила, и забеляза, че настилката бе асфалтова. Защо преди малко бе решил друго?

„Уф! Добре, че Стойна е тук! – рече си. – Само ако можеше да не ме задява толкоз!“

По пътя, докато стигнаха хотела, съпругата му не обели ни дума повече.

Старият балнеосанаториум от предишна епоха изглеждаше порутен и прашен. В ъглите на помещенията стояха опънати паяжини, напуканата мазилка се откъртваше на малки и големи парчета. Басейнът отвън зееше празен, а счупените плочки по стените му придаваха вид на болен от едра шарка.

Преди жена му да се оплаче от обстановката, която завариха, Радостин си представи, че стаите, коридорите и фасадата бяха прясно боядисани, а басейнът бе здрав и пълен с топла минерална вода.

– Не очаквах, че хотелът ще е в толкова добро състояние! – възкликна Стойна.

Съпругът ѝ не отговори. Не бе готов да сподели с нея своето наблюдение отпреди само миг, нито случилото се по пътя. Самият той още не можеше да свикне с тази нова реалност. Да повярва в нещо, което по никакъв начин не можеше да си обясни.

– Радвам се, че ти харесва – спомена единствено Радостин.

– Откога ти разправям да дойдем тук! – отвърна тя, но този път в гласа ѝ липсваше традиционното заяждане. Вместо укор сега в него се усещаше бодрост и лекота.

След като разтовариха багажа, мъжът ѝ премести старата кола. На връщане към хотела мярна прясно петно от изтекло масло на мястото, където преди малко бе спрял.

„Пак ли…“ – понечи да каже, но се възпря. Представи си, че двигателят на автомобила бе добре смазан и работещ като часовник. Че ламарините му бяха здрави, не а не изгнили, нито боята им се люпеше. Обърна се към паркинга и видя преобразената кола. После се усмихна.

Когато вечерта си легнаха, жена му се сгуши до него.

– Забрави ли, че хъркам? – попита я той.

– Така ли? Не съм забелязала.

В тъмното Радостин си помисли колко неща в живота можеха да станат по-добри, ако човек погледнеше на тях с нужното отношение. Макар и да не разбираше как точно щеше да се получи, достатъчно бе да вярва, че това бе възможно.

© 20250209-1