бюлетин 39

Тази събота Панчо не бе дежурен. Есенният ден бе слънчев и топъл и предразполагаше към разходка навън. Ала след по-дългия от обикновено сутрешен крос в гората младият мъж нямаше повече желание да бъде сред дивата природа. Вместо това той се шляеше безцелно из града в очакване да настъпи време за обяд. Отдавна се изкушаваше да пробва знаменитата гъбена чорба на баба Дана. След епопеята с личната ѝ карта старицата неведнъж го бе канила, но Панчо все отлагаше, постоянно зает със спешни служебни дела.

Затова бе решил, че този ще бъде заветният ден, и се бе обадил на баба Дана още от предишния. Стискаше палци само да не изникне пак нещо неочаквано. Макар вече да му бе станало пределно ясно, че в Малкия град винаги можеше да очаква нещо неочаквано.

Кючуков крачеше по търговската улица, но отворените магазини, дюкяни и сергии не го вълнуваха. Сутринта на излизане от гората бе набрал свежи цветя за възрастната домакиня. Лично нямаше нужда от нищо повече и не изпитваше като други крастата да купува излишни джунджурии.

Денят бе от тези, които му показваха по най-различни начини, че не бива да съжалява за столицата, от която идваше. В големия град рядко можеше да забележи такава проста красота като в ренесансова картина. Пъстри групички хора сновяха напред-назад, а край тях колоритни щандове им предлагаха множество есенни дарове в цветовете на дъгата. Накъдето и да се обърнеше, на хоризонта над ниските постройки се виждаха планински върхове, застанали сякаш на страж. А склоновете им, покрити с гъсти, все още зелени гори, създаваха чувство на уют в котловината на Малкия град.

Иди ги сравнявай със стъклени кули и бетонни естакади край асфалтирани площадки, по които се носят забързани тълпи към една от две най-вероятни цели – или офис, или мол. В офис или в мол рядко огряваше слънце, за да конкурира луминесцентни и неонови светлини. И Панчо не си представяше как в заведение за бързо хранене на улицата или в мола ще кусне от чорбичката на баба Дана.

Потокът на тези му мисли бе прекъснат от детска глъч край него. Обърна се в посоката, от която идваха викове и смях, и видя струпани край дървен шкаф половин дузина дечурлига, размахващи разноцветни книги. Той се приближи, воден от любопитство, а децата като по команда се пръснаха, всяко стиснало пред гърдите си ново четиво.

Шкафът бе кацнал на ниския и плосък каменен парапет, който заграждаше коритото на Малката река, пресичаща тази част от града. Отгоре му бе монтирана табела „Градска книжна лавица“, съпроводена с указанието или да се заменя всяко взето от лавицата заглавие с ново, или да се връща заимстваното само за прочит. Както и че са добре дошли хора, желаещи да оставят книги тук.

Инспекторът обичаше да чете, но още не му бе останало време да посети библиотеката на градското читалище. Огледа заглавията. Произведенията бяха най-разнородни – от проза и поезия до история, популярна наука и публицистика. После забеляза, че зад първия ред имаше и втори, който след разместване се оказа, че предлагаше още подобни книги.

В левия ъгъл обаче Панчо откри томче в добре запазена, сякаш непипната кожена подвързия и гравиран текст на гръбчето му, който гласеше „Книга на истината“. Понечи да го изтегли, но то не помръдна. Извади почти всички книги от лавицата и ги сложи на купчини върху каменната стена. Приклекна и опита да провре пръсти между кожения том и страничната стена на уличната библиотека, но не успя. Не можа да го стори и зад книгата, която сякаш бе срасната с гърба на лавицата.

Огледа се. Никой от минаващите наоколо не му обръщаше внимание. Старателно прибра и подреди натрупаните книги. Изправи се и погледна часовника си. Наближаваше дванайсет. Време бе да навести баба Дана и нейната чорба от пресни гъби.

*

Преди да си тръгне понеделник вечер, Панчо видя в процепа под вратата, че в кабинета на началника светеше. Изчака и последния от колегите му да излезе от стаята, почука на шефската порта и я открехна.

– Влизай, Кючуков! – чу гласа на Никола Ханджиев.

– Извинете, г-н Комисар – рече той, след като влезе и притвори. – Мога ли да споделя нещо лично?

– Да, разбира се. Казвай!

Инспекторът разказа набързо съботните си перипетии около „Книга на истината“.

– Ходих и в неделя, издебнах един малчуган, дошъл да замени книга, и го попитах чел ли е тази. Той ми отговори, че не била интересна за деца, затова никой не я взимал. Преди да успея да го помоля да я извади и да ми я подаде, момчето изчезна яко дим.

Полицейският началник го слушаше внимателно, без да го прекъсва.

– Мислех да се обърна за помощ към случаен минувач, но като разсъдих, се отказах. Защото се запитах дали колегите не са решили отново да си направят шега с мен, като са залепили или заковали книгата за стените на библиотеката. И само чакат да се хвана на въдицата.

– Такива шегобийци ли са полицаите в този град? – попита Ханджиев.

Панчо сведе глава. Нямаше желание да разказва на шефа си какви номера му бяха скроили досега.

– Не се безпокой, знам какви са. И не мисли, че не забелязвам всичко, което правят. Но да знаеш, Кючуков, че това с книгата не е тяхно дело.

Младият мъж го погледна учудено.

– Ако беше споделил с тях за книгата, сигурно щяха да ти обяснят. Но се радвам, че се обърна първо към мен.

– Значи проблемът е известен? – рече той и после добави: – Тази книга да не е поредната тайна на града?

– Тайната е кой може да я вземе – отвърна началникът. – Интересува ли те?

Панчо кимна и Никола Ханджиев заразказва:

– За да е в състояние да вземе „Книга на истината“, човек трябва да изчисти ума си от лъжовни мисли и да я вземе с чисто сърце. В днешно време главите на хората са пълни с какво ли не, само не и с това, което трябва и от което имат нужда. Съзнанията им са замърсени от пропагандна информация, с която ги заливат медиите, без дори да смятам тук подвеждащите реклами.

Комисарят вдигна чаша вода от бюрото си и отпи. После продължи:

– Докато е млад, човек може да е още с чисти помисли и сърце. Но с течение на годините всеки започва да натрупва по нещо – болка в сърцето при раздяла, разочарование от неуспех, недобри мисли заради някакъв проблем, инцидент, най-вече недооценяване. И тогава хората губят способността да взимат книгата.

– Всички ли? – попита Панчо.

– Не, но повечето. Включително аз самият.

– Сигурно и аз, след като не мога.

– Колкото и да се старае, човек го дебне на всяка крачка опасността да опетни характера си. Дори нищожни провинения, за които никой не би му държал сметка, са способни да му отнемат съкровената чистота. Днешното поколение смята за нещо нормално да нагруби някого, да се възгордее, да си присвои нещо чуждо – в мислите, имам предвид, не като кражба. Човек може например да послъже неволно. Или да премълчи нещо, което е все същото. Ако си признае обаче, има шанс да се изчисти.

*

Младият мъж дълго разсъждава през нощта какво може да стори човек, че вече да не е с чисти помисли и сърце. За себе си мислеше, че бе такъв, но излезе, че на практика не е.

Не бе нужно да е детектив, за да открие къде се бе провинил. Знаеше го много добре. При раздялата му със Стела, негова дългогодишна приятелка. Още преди това бе усетил, че връзката между тях се разпадаше. Подо зираше, че бе въпрос на време, преди тя да го изостави. И затова реши да вземе нещата в свои ръце. Което, както по-късно осъзна, бе грешка. А сега си плащаше за нея.

На следваща вечер Кючуков се обади на Стела. Мобилният му номер бе същият като преди година, когато все още бяха гаджета. Но тя можеше да го е изтрила.

– Панчо съм – рече просто той.

– Знам – бе краткият ѝ отговор.

– Обаждам се да ти се извиня, Стела.

– За какво? – престори се, че не знае.

– Не бях под прикритие – призна младият мъж. – Бях разпределен в един малък град.

– Ти, отличникът на випуска? – чу ехиден смях.

– Да, и затова ме беше срам. Съжалявам, че те излъгах.

Последва кратко мълчание, преди Стела да запита:

– Затова ли се обаждаш сега? Да видиш дали ще ти простя и да сме отново заедно, така ли?

– Дали ще ми простиш зависи единствено от теб. Аз исках само да ти се извиня. А ти както решиш, твоя воля.

– Сигурно не знаеш, новината навярно не е стигнала до твоя малък град, но скоро, след като ти изчезна, срещнах един мъж.

Този път той замълча.

– И преди три месеца се оженихме, така че си доста позакъснял.

– Нали не е късно да ти пожелая много щастие и радост с този, когото си намерила? Друго не искам.

Тя не отговори. След малко връзката се разпадна. Панчо не я набра отново.

Както и Стела не се бе опитала да му звънне нито веднъж, след като той замина.

*

Сутринта излезе да тича по-рано, за да може преди работа да мине покрай Градската книжна лавица. Отмести три книги от първия ред и протегна ръка към „Книга на истината“. Хвана я и внимателно я издърпа. Тя излезе без никакъв проблем.

След работния ден Панчо извади книгата на бюрото си в управлението и дълго я гледа, без да я отвори. Запита се иска ли да я чете. Какво очаква да намери, да научи от нея?

Каква истина ще му каже тази книга? Истина за Малкия град, за колегите му, за приятелите и най-вече приятелките му? Истина за него самия?

Реши, че няма нужда от друга истина. Стигаше му тази, която знаеше и с която живееше всеки ден. Животът му бе спокоен, доколкото естеството на работата му позволяваше това. Всичко наоколо можеше да го радва, ако той бе готов да го приеме такова, каквото бе.

И най-вече да приеме себе си такъв, какъвто бе.

На път за дома младият мъж мина пак покрай книжната лавица на улицата и постави книгата обратно на мястото ѝ. Ако някой друг поиска да я прочете.

Вече знаеше, че ако успее да се запази чист, истински и искрен, можеше да я вземе пак, когато пожелае.

© 20210823-1