бюлетин 46

Тримата Г се събираха всяка седмица в кварталната бирария да си поговорят. И за да не им пресъхнат гърлата, разбира се, ги поливаха обилно с бира, както бе редно. Тъй като не искаха да ги вземат за пияници, замезваха основно с пържени картофи, но понякога се отпускаха също и за кебапчета или кюфтета с гарнитура от лютеница с лук.

Откакто времето се затопли през май, седяха на кръгла пластмасова маса на тротоара отвън, понеже бирарията нямаше градина. Гледката от такава позиция им позволяваше по-лесно да намират за обсъждане актуални теми от живота наоколо – например последния модел Мерцедес, профучал по улицата край тях, поредните иманярски разкопки в асфалта на кръстовището, или някоя квартална красавица, потропваща забързано на високи токчета по неравните плочки с риск да си изкълчи крака.

Защото в крайна сметка, макар и вече пенсионери, те продължаваха да бъдат хора.

На последната им среща за май Ганьо, Григор и Генади седяха, хортуваха и замезваха вече цели два часа, но навън не се мръкваше, че да им даде сигнал да си ходят. Картофите отдавна бяха ометени, а измитите им от бирата стомаси напомниха за себе си. Така че поръчаха по тройка кебапчета без гарнитура. И още пиво, разбира се.

По едно време на Григор му се доходи по малка нужда, извини се и отиде в тоалетната. В чинията му бе останало последно кебапче. Ганьо и Генади се спогледаха, след което го разделиха на две и погълнаха лакомо по едно парче. Когато Григор се върна и попита къде се е дянало третото му кебапче, Генади обясни:

– Докато те нямаше, долетя един гларус и го отнесе.

– Тук няма гларуси! – тросна се Григор. – Не сме на морето.

– Няма летящи гларуси, но има седящи – отвърна невъзмутимо Генади.

– Иска ти се! Само в спомените!

– Затова пък има чайки – включи се Ганьо.

– Какви чайки в София? – учудиха се Генади и Григор.

Понякога се случват малки чудеса, като например да получиш веднага доказателство за нещо, за което говориш. По улицата се разнесе крясък на чайка. Тримата вдигнаха глави тъкмо за да видят как бялата птица прелита над тях.

– Една лястовица пролет не прави! – не се предаде Григор.

В отговор откъм насрещната сграда над улицата се понесе с характерен писък втора чайка и изчезна зад покривите над тях.

– Видяхте сами – обяви тържествено Ганьо.

– Това е някакво нелепо изключение – рече Генади. – Може да са избягали от зоопарка.

– Досега съм видял поне една дузина, така че не е изключение. И чух, че в Пловдив например били още по-многобройни.

– А как ще обясниш присъствието им в София? – попита Григор.

– Това е факт. Защо трябва да го обяснявам?

– Защото не е нормално в София да летят чайки.

– За разлика от гларуси – пошегува се Генади.

Ганьо се замисли. После отпи мъжки от бирата и предложи:

– Нека направим следното: всеки от нас да помисли и да намери причина защо чайките са дошли в София. Колкото и фантастична да е тя.

– Моля не прехвърляй топката на нас! – парира Григор.

– Черпя по бира! Последната за днес.

Тримата допиха чашите си и докато чакаха да им донесат новите питиета, разчоплиха мозъците си. Включително с често почесване по главата.

Пивото дойде, те вдигнаха запенените халби, чукнаха ги една о друга и си сложиха по един бял мустак на лицето.

– Моето обяснение е просто – обяви Генади. – Чайките са дошли в София да търсят прехрана. Рибата в Черно море или е свършила, или не става за ядене.

– Че къде ще намерят риба в София? – засече го Григор. – В Перловската река ли? Или в източеното езеро в Борисовата градина?

– Не нужно да търсят риба, а нещо, което става за ядене. Не сте ли забелязали, че през последните години животните са станали всеядни и вече не подбират?

– Не е ясно дали чайките са дошли от Черно море – обади се Ганьо. – Може да са от Бяло, ей го къде е. Солун е по-близо от Бургас.

– Какво, не приемате теорията ми, така ли? – възмути се Генади.

– Приемаме я, разбира се – успокои го инициаторът. – Просто уточняваме.

– Аз пък бих казал, че чайките се настройват за нова брегова линия – заяви Григор. – Когато София стане крайморски град.

– Как си представяш да стане това? – полюбопитства Ганьо.

– Ами с туй глобално затопляне и топене на ледовете нивото на Световния океан ще се покачи. Признавам веднага обаче, че не съм сигурен дали ще е достатъчно, за да стигне дотук.

– Има и други възможности – добави Генади. – Балканите са земетръсна зона и някой по-голям трус като нищо може да промени географията.

– Пепел ти на устата! – скастри го Григор.

Бяха преполовили бирите.

– Да ви кажа наздраве, преди да ви изложа моята теория – вдигна чаша Ганьо. – Знаете, че разните мобилни оператори усилено изграждат пет джи мрежа. Държавата им е дала лиценз, без да се допита до нас, гражданите, дали сме съгласни. Защото тези технологии хич не са безопасни. За нашето здраве и за това на природата. Нали птиците се ориентират по магнитни полета? А как да намерят правилния път, когато попаднат под действието на тези все по-силни електромагнитни излъчвания, които ги заобикалят вече от всички страни? Затова се губят. Като пчелите, които не могат да намерят кошера, от който са излетели.

– Казано по-кратко – прекъсна обяснението му Генади, – смяташ, че чайките просто са се изгубили, така ли?

– Не просто, а като жертва на новите пет джи мрежи – натърти Ганьо.

– Толкова ли е страшна тази технология? – попита недоверчиво Григор.

– Чакай да видиш как ще повлияе на нас, хората!

– Как?

– Какво ще правим, когато няма да сме в състояние да намерим бирарията? Или пътя към дома?

– Не прекаляваш ли? – реши да го върне на земята Генади.

– Напротив! Проблемът е, че за съжаление хората все още подценяват последствията.

– Какви последствия?

– Ами например главоболието. Напоследък, откакто пуснаха пет джи, много хора се оплакват от безпричинно главоболие.

– Ако не си пил, то всяко главоболие е безпричинно – изкикоти се Григор.

– Смейте се, ама ще ви питам после. Работата е много сериозна. Главоболието навярно е свързано с мощността на мрежата. Обаче като вдигнат много честотата на пет джи, излъчването може да стане смъртоносно. И човек да си отиде от затруднено дишане и спиране на сърцето.

– А аз мислех, че ще си говорим за чайките в София – каза Генади.

– Прав си, поувлякох се! – извини се Ганьо.

– Та да се върнем на чайките. Коя теория смятате за най-достоверна?

– Никоя! – обяви Григор.

– Рано е да се каже – заключи Ганьо. – Ще поживеем и ще видим.

– Може да измислим и други за следващата ни среща – предложи Генади.

– Благодаря! – вдигна празна чаша Григор. – Ако пак ще си разваляме вечерта с чайки, предупредете ме да не идвам.

– Не се безпокой! – потупа го по рамото Генади. – Има и други птици, животни, хора. Все ще намерим за какво да говорим.

Междувременно се бе мръкнало.

– Май е време да тръгваме – рече Ганьо.

Тримата Г станаха да си вървят. Всеки щеше да се прибере в бърлогата си и да запълва пак дните си с клюките от жълтата преса и предъвкващите сякаш захарен памук сериали по телевизията.

Сега обаче имаха дългосрочна цел. Да доживеят и да видят кой от тях щеше да се окаже прав за чайките в София.

© 20210803-1