бюлетин 47

Отначало Вихрен не обръщаше внимание на билбордовете край пътя. На тях вървяха някакви реклами, които не го интересуваха – нито в дадения момент, нито въобще по принцип. Но нямаше как да не забележи промените в тях. Макар отначало да не си даваше сметка какво означаваха те – за него и за другите невинни наблюдатели, в чиито погледи те попадаха.

Най-напред настъпи механична промяна – на един билборд започнаха да се въртят няколко изображения, в повечето случаи абсолютно различни и сякаш обединени на едно място случайно. След като задоволи любопитството си как функционираха, Вихрен бе готов да се върне към предишното си индиферентно отношение към рекламите, които те показваха. Тогава обаче забеляза нещо, което не се вписваше в принципа на случайността.

Докато чакаше на опашката пред един светофар, видя на ъгъла на пресечката напред билборд, на който през кадър, както бе нарекъл редуващите се изображения, се показваха реклами на ракия. Разумът му машинално отчете този прозаичен факт и начаса го потопи в бездънния кладенец на спомените, защото светна зелено и Вихрен потегли.

Но колите пред него не успяха да се изнесат своевременно през кръстовището и се наложи пак да спре. Тогава в периферното му зрение отново попаднаха същите кадри. И изведнъж осъзна какво бе необичайното в тях. На една от визиите рекламираха ракия с акцент върху нейната марка „Сериозна“. През едно изображение се появи човек, който взимаше от рафт в магазин бутилка „Сериозна“ ракия. След поредното редуване с друга реклама билбордът показа мъжа на маса, на която той наливаше „Сериозна“ ракия в чашите.

Вихрен продължи по пътя си и насочи вниманието си към задачите за деня. Вечерта обаче в съзнанието му отново изплува видяното на билборда и той се замисли. Рекламният трик не бе нов и това едва ли бе единственият случай, в който се използваше. Просто за пръв път го забелязваше на родна почва, което можеше да обясни с преобладаващите традиционни статични билбордове, както и с неговото безразличие към рекламите.

Тактиката беше ясна – с такова повторение на посланието, което на пръв поглед не изглеждаше натрапчиво, се внушаваше на потребителя да си купи определена стока. Не че това щеше да подтикне Вихрен да си купи тази или каквато и да е друга ракия. Ала не всички бяха като него. Хората лесно се поддаваха на ефектните реклами, например на големи билбордове, особено след като в България исторически не бяха придобили естествен имунитет към грубото им вмешателство в техния избор, а оттам и в живота им.

След превъртащите се реклами на билбордове и всякакви други табла по улици, заведения и магазини дойде ред на електронните екрани, които си пробиха път на същите места. Вихрен им обърна първоначално внимание колкото да разбере принципа им на работа и преследваната от тях стратегия. След което реши да ги игнорира както винаги.

Бяха минали може би пет години, когато разговор на чашка с приятели го върна към тях по неочакван начин.

– Чувствам се преследван – обяви в един момент подпийналият Драгостин. – Всички знаем, че ни следят, за да ни показват на телефона и на компютъра персонализирани реклами. Но това вече ми се струва прекалено.

– Какво имаш предвид? – запита го Кирил.

– Нали сте виждали новите електронни билбордове? – рече той с широко отворени очи. – Вече и на тях показват реклами, които са адресирани до теб.

– Сигурен ли си? – заинтригува се Вихрен.

– Разбира се! Преди седмица търсех подарък за рождения ден на жената. Някакъв парфюм, с който да я зарадвам. После, както може да се очаква, започнаха да се появяват под път и над път реклами за парфюми в различни сайтове, които отварях, в разни приложения на телефона.

– Нищо ново – вдигна рамене Кирил.

– Обаче на следващия ден гледам на билборда срещу офиса изображение със същия парфюм, който бях харесал, но още не бях купил. Отначало помислих, че е просто съвпадение. Нали постоянно се прави промоция на разни парфюми. Ала когато историята се повтори с нещо нестандартно, реших, че това не може да е случайно.

– Какво е нестандартното? – попита Вихрен.

– Онзи ден рових в интернет да намеря къде предлагат червеи като стръв за риба – обясни Драгостин, – а вчера виждам на същия билборд предложение за такава стръв. Че кой друг наоколо би се интересувал от нея? Никога досега не съм виждал анонс за пресни червеи!

– Наистина е странно – съгласи се Кирил. – Ето на това се вика персонализирана реклама!

– Няма как да е вярно – обади се Васил. – Ако дадено послание се отнася специално за теб, то ще е напълно безсмислено за всички останали, които неминуемо ще погледнат към този билборд.

– Само че аз го видях!

– Да не говорим за разходите – настоя на своето Васил, – които ще се направят, за да ти угодят лично.

– Още повече, че мога да реша в крайна сметка да не купувам този продукт – разсмя се Драгостин и вдигна наздравица.

Случаят заинтригува Вихрен и той реши да го разследва. Беше свършил проекта по-рано и няколко дни нямаше да бъде особено натоварен с работа.

На следващата сутрин отиде до офиса на приятеля си и погледа билборда срещу сградата. На екрана му, изграден от матрица от течни кристали, бе изобразена обява, предлагаща работа за програмисти. Извика Драгостин и когато той излезе на улицата, го попита какво вижда.

– Рекламата за червеите! – отвърна той.

– Сигурен ли си?

– Разбира се! Нали я гледам.

Вихрен продължаваше да наблюдава обявата за програмисти. По тротоара се приближи жена на средна възраст и той я заговори:

– Извинете, госпожо, бихте ли ми казали какво виждате на този билборд отсреща?

Тя извърна глава, после леко се изчерви.

– Моля ви, важно е – подкани я пак и допълни: – Правим проучване…

– Ами… дамски превръзки.

– Благодаря ви!

Жената се отдалечи със ситни бързи стъпки, сякаш ходенето ѝ създаваше дискомфорт.

От сградата излезе младеж, който затъкна в ушите си минислушалки, докато слизаше по стъпалата пред входа.

– Дали можете да ми отговорите на един въпрос? – спря го Вихрен.

– Какъв е той?

– Какво виждате на билборда отсреща?

– Промоция на шумоизолиращи слушалки – отговори младежът. – Тъкмо за такива си мечтая, ала пак са доста скъпи.

Когато двамата останаха сами, Вихрен се обърна към Радостин:

– Чу ли какво казаха?

– Не е за вярване! Аз продължавам да гледам червеите!

– Би ли снимал рекламата? – предложи Вихрен. – И после ми изпрати снимката.

Приятелят му извади телефона си и го насочи към билборда. Той самият направи същото и щракна обявата за работа. После чу лекия звън на камбанка и отвори приложението, за да погледне снимката на Радостин. Изненада се, когато видя, че на нея билбордът изглеждаше празен, просто като един сив правоъгълник. Отвори направената от самия него снимка, на която също липсваше изображение на заснетия екран.

През идните дни Вихрен отдели много време за проучване, разследване и консултация със специалисти. Когато успя да събере повече достоверни, както се надяваше, факти, стигна до заключението и убеждението, че важна информация явно не бе станала достояние на широката общественост. Едва ли случайно, каза си. Защото предполагаше, че бе съвсем предумишлено.

Реши да я сподели с близките си приятели, когато една вечер се събраха отново.

– Знаете ли как изглеждат електронните билбордове и други рекламни екрани – попита ги той, – когато не ги гледате?

– Това въпрос с повишена трудност ли е? – рече Васил.

Вихрен извади телефона си и им показа снимките на билборда срещу офиса на Радостин.

– Едната я направих лично аз, а другата – той с неговия телефон.

– Празни? – недоумяваше Кирил.

Разказа им цялата случка, преди да пристъпи към по-сериозните обяснения.

– Както се досещате, направих задълбочено проучване – продължи Вихрен. – Оказа се, че тези екрани имат множество вградени камери като на мобилния телефон или на лаптоп. Така че когато ги погледнеш, по сканиране на твоята ретина разпознават кой си и ти показват реклама, която е специално подбрана за теб.

– Нима е възможно? – усъмни се Васил както обикновено.

– Абсолютно! Не забравяйте, че всичко това се управлява от изкуствен интелект. Така на всеки се предлага различна визия, която билбордът или съответният друг екран излъчва и тя се генерира направо в ретината на човека.

– Което означава, че на един и същи екран – обади се Радостин, осъзнал по-бързо казаното заради личния си опит, – всеки от наблюдателите, независимо един от друг, вижда персонализирана реклама.

– И това се крие умишлено от населението? – възнегодува Кирил.

– Така изглежда.

– А как те идентифицират по ретината? – полюбопитства Васил. – Аз работя на настолен компютър без камера.

– Като ти издаваха паспорт, не ти ли взеха биометрични данни, включително на очите?

Макар да не се вглеждаше в билбордове и други подобни рекламоносители, Вихрен все пак реши да носи оттук нататък очила. Тест показа, че тъмните стъкла не пречеха особено на камерите, затова премина на такива с огледално отразяващо покритие. Така екраните, покрай които минаваше, оставаха предимно празни, защото винаги можеха да покажат неперсонализирана реклама като на непознат.

Един ден, докато чакаше на светофар, Вихрен забеляза куче, което бе седнало на задните си крака и бе вдигнало нагоре глава да гледа екрана на билборда насреща.

Запита се какво ли виждаше то. Знаеше ли изкуственият интелект какво да предложи на четириногото? Представи си човек, прероден в куче, запазил шарките на своите очи, но не съзнанието и спомените си, който гледа такъв билборд и се чуди на неразбираемите неща, които му показват на екрана. Възможно ли бе да се случи?

Светофарът светна зелено и той потегли, без да стигне до отговор на въпроса.

© 20241228-1