бюлетин 6

Заслужава ли си цената? (#6 / 2.9.2024)
Скъпи приятели и драги читатели,
Крилатата фраза „Времето е пари“ днес изглежда се е превърнала в любимо мото на бизнеса. Само в пари ли обаче се измерва времето? Вижте в следващия разказ какво може да ви струва то.
Приятно четене!
Емануел
ВРЕМЕТО Е ПАРИ
Докато чакаше да му дойде редът, Борис Недялков размишляваше върху живота и бизнеса. Рядко му оставаше време да се замисля за друго освен неотложните задачи, с които бе изпълнен денят му. А вечер бе твърде уморен, за да роди главата му някоя нова бизнес идея.
И ето че сега, седнал в приемната, докато решат да го извикат, разполагаше с време, в което не можеше да свърши почти нищо с изключение на няколко телефонни обаждания или имейла. На практика това бе пропиляно време. А времето е пари, казваха хората, които умееха да печелят от него.
Този изтъркан лаф щеше да пропадне в бездната на съзнанието му, ако изведнъж Борис не долови, че той му подсказваше нещо много ценно, и го задържа, за да го анализира по-добре. Работещите и най-вече шефовете им печелеха от времето, като го уплътняваха с производство, с изпълнение на задачи. Така поне функционираше стандартният бизнес модел, който бе и единственият познат на хората.
Ами ако не бе единственият? Какво щеше да стане, ако времето можеше да се трансформира по друг, по-директен начин в пари? Само по себе си да носи доходи и да генерира евентуални печалби?
След като поразсъждава по въпроса, Недялков си представи, че бе възможно да съществува бизнес модел, при който самото време представляваше стока… Не, нямаше как да продава време. По-скоро при който използването на времето се предлагаше като услуга, която да бъде полезна за потребителите ѝ и съответно доста търсена.
Всеки, разбира се, по един или друг начин използваше, усвояваше, харчеше, консумираше и кой знае още какво правеше с безценното време – кога съзнателно, кога не съвсем, от разумно до прахоснически. Но на практика всички бяха напълно зависими от времето и живееха секунда след секунда, минута за минута, без да имат абсолютно никакъв контрол върху това или каквато и да е друга възможност.
Именно тази зависимост реши да промени Борис. Идеята, която го осени, бе да даде в ръцете на човека средство за управление на скоростта, с която протичаше индивидуалното му време спрямо универсалното, в чието владение се намираше светът. Представи си как хората щяха да се зарадват, ако можеха да разтегнат часовете, когато имаха да учат за изпит или да завършат проект. Или да свият минутите, докато чакаха гадже на среща или сервирането на вечерята в ресторанта. Нямаше ли да пожелаят да се възползват на всяка – относително казано, разбира се – цена от услугата, която щеше да им предложи?
Определено имаше много хляб в този бизнес, зарадва се той. Оставаше само да се направи съответният уред за сгъстяване или разреждане на индивидуалното време. Да се изобрети, конструира, произведе и после продаде за практическо използване. И докато Борис не разполагаше с такава машина, нямаше време за губене.
– Господин Недялков – появи се секретарката в приемната, – можете да заповядате в кабинета!
Ала той бе хукнал да осъществи час по-скоро идеята си.
Проектът се развиваше като всеки друг със своите подеми и сривове, неочаквани спънки и още по-изненадващи техни решения. Борис работеше неуморно, изискваше много от екипа си и мнозина отдавна да се бяха отказали, ако той не заразяваше с примера си. И винаги бе на разположение да помогне при затруднение или друга нужда.
– Шефе – рече ръководителят на изпитателната група при възникнал такъв случай, – принципът действа, но изглежда само статично.
– В какво се изразява това? – попита Недялков.
– Ако работим върху нещо на място, процесът се изпълнява в настроеното индивидуално време. Но когато искаме да се придвижим нанякъде, докато го вършим, се нарушава съответно времево свиване или разтягане.
– Концентрирайте се за момента върху статичното приложение – посъветва ги той.
– Има и големи разминавания в данните – предупреди отговарящият за контрола асистент – при наблюдаване на динамични процеси през границите на полето.
– Не е чудно – отвърна Борис. – Така и предполагахме.
Все още не можеха да намерят общо решение или най-малкото валидно за всички случаи тълкуване на редица физически закони, които бяха функция на времето.
Въпреки нежеланието на Недялков се наложи на няколко пъти проектът да бъде ограничаван по отношение на грандиозните цели, които си бе поставил. Но все пак вървеше доста успешно и краят му ту се виждаше, ту изчезваше от погледа.
На този етап практическото приложение на идеята на Борис представляваше един вид капсула на времето около уреда, който генерираше поле, за да управлява индивидуалното време в него. В действителност трябваше навярно да се нарече по-скоро мехур, защото капсулата нямаше осезаеми стени.
– Елате да видите! – повика го веднъж един от изпитателите. – Наблюдавайте двете купички със сладолед, докато работя в капсулата.
Сладкото лакомство в стъклената съдина, която явно попадаше в полето, започна бързо да се топи, докато съседната ѝ, поставена на педя разстояние върху същото бюро, не проявяваше още признаци на размразяване.
– Интересно! – рече Недялков.
– Нарочно взех сладолед, за да се забележи веднага ефектът. А преди го наблюдавах при цветя във ваза, през която явно минаваше границата на полето. Част от тях поувехнаха с течение на времето, докато работех вътре. Докато онези отвън останаха свежи по-дълго.
– Значи трябва да намерим начин да управляваме какво обхваща капсулата – заяви Борис. – И дали по избор могат да се включат или не прилежащи предмети.
– Ами ако е домашно животно например? – възкликна един от програмистите. – Него не можеш да го контролираш къде ще застане.
– Има ли как полето да не допуска навлизане на движещи се обекти? – запита се на глас създателят на тази опасна машина.
В крайна сметка успяха да завършат проекта със създаване на работещ прототип.
Уредът за разтягане и свиване на индивидуалното време представляваше микрочип с дистанционно управление от приложение за смартфон. Можеха да се ползват също мрежите на операторите например, но бе опасно да им се даде в хищните лапи такава власт и контрол, които човек да изпусне от собствените си ръце. Хората имаха вече горчив опит с управление на парите си през телефона.
Следващата стъпка бе да се организира серийно производство, за да може услугата да се предложи на пазара.
Недялков бе успял да осъществи разработката с осигурени от него средства, но за мащабно производство трябваха капитали. За да не бъде зависим от инвеститори, които в някой момент биха могли да изберат друго развитие за собствената му компания и да решат да го отстранят подобно на знаменития основател на Ейпъл, предпочете да потърси финансиране от банки.
Преди да тръгне за срещата, Борис залепи миниатюрния чип за подвързията на папката, в която сложи документите за искания заем, за да ги предостави на банката.
На бюрото пред служителя от кредитния отдел се издигаха камари от папки.
– Оставете документите – унило рече Черкезов, както пишеше на табелката. – Ще ви се обадим с отговор.
– И кога мислите, че ще е това? – попита Недялков. Идеше му да допълни, че за него времето бе от съществено значение, но си даде сметка, че само ще даде коз на банкерите да го изнудват с неизгодни условия.
– Нямам време да ги разглеждам сега, виждате колко съм затрупан с работа. Когато им дойде редът, ще ги проучим и ще ви известим.
– Господин Черкезов, мога ли да ви помоля все пак – обърна се любезно към него кредитоискателят – да погледнете документите само за две минути в мое присъствие, за да отговоря веднага на ваши въпроси, каквито несъмнено ще възникнат. След което ще ви оставя да си върши работата и да се занимаете подробно с тях, когато ви е удобно.
Макар и с неохота, служителят се съгласи. Може да бе преценил, че две минути бяха нищо в сравнение с половин час, какъвто такъв упорит клиент можеше да му загуби.
Черкезов погледна големия часовник на стената, който показваше точно десет часа и дванайсет минути. Започна да чете страницата с информацията за проекта и когато я свърши, хвърли поглед към стенния часовник. С изненада видя, че стрелката на секундите бе отмерила само седем. Затова се насочи към бизнес-плана, разлисти страница след страница дузина и провери отново времето. Часът бе десет и тринайсет минути и 45 секунди. Реши да разгледа фирмените документи и когато отхвърли четири страници, чу гласа на клиента:
– Минаха две минути и седем секунди. Успяхте ли да се запознаете със същността на проекта?
Банковият служител замига сащисан. Как за две минути бе прочел – преброи ги – цели седемнадесет страници? После се окопити и каза:
– Звучи фантастично. Не смятам, че банката би подкрепила невъзможни за изпълнение проекти.
– Защо мислите, че е невъзможен?
– Защото е абсурдно да твърдите, че можете да управлявате времето.
– Току-що ви го демонстрирах на практика.
– Как така?
– Погледнете часовника на ръката си!
Черкезов дръпна ръкава на ризата си и видя, че ръчният му часовник показваше десет и двайсет и девет. Вдигна глава към стенния, който стоеше все още на десет и четиринайсет минути.
– Какво разигравате тук?
– Предполагам, че станалото доказа състоятелността на проекта ми – вие изпитахте ефекта му на собствен гръб – обясни Борис. – В папката има чип, който активира процеса на забавяне или ускоряване на времето. Така разполагахте с четвърт час повече за четене от двете минути астрономическо време, в което живеем.
Леко изпотен от вълнение, служителят зад бюрото се почеса по брадичката, докато усилено размишляваше.
– Може ли да се удължи например времето за секс? – поинтересува се той накрая.
– Ако имате предвид да се направи по-дълъг самият полов акт – не, разбира се. Но е възможно да се разтегли времето, през което сте заедно с партньора си. Отделяте само час, а се наслаждавате като за цяла нощ.
Недялков си тръгна, след като Черкезов обеща да представи проекта на шефа си в първия удобен момент.
След няколко месеца услугата да се разтяга или свива индивидуалното време се превърна в хит на пазара. Борис дори пренасочи бюджета за реклама към производството, защото мълвата сред хората работеше по-ефективно от каквато и да бе промоционална кампания.
Фирмата му изплати предсрочно банковия заем, като междувременно бе отворила мрежа от клонове не само в страната, но и в чужбина.
Когато по повод годишнината от пускането на уреда за управление на индивидуалното време медиите потърсиха Недялков за коментар, не го откриха. Беше изчезнал сякаш безследно.
Шест месеца по-късно той се появи отново. Бизнесът му просперираше, но успехът и парите изглежда не го вълнуваха. Чудат човек, няма що. Хората се вълнуваха не от неговата личност, а от продукта му, който им се струваше безценен.
На среща с приятели след завръщането му един от тях попита Борис:
– И колко струва всъщност времето?
– Аз не продавам време – отвърна той. – Не мога и нямам право да го продавам.
– Тогава от какво печелиш толкова много?
– Като клиенти вие ни плащате само за услугата да ползвате системата.
– Тоест за посредничество?
– Назовете го както искате. Но трябва да знаете, че истинската цена, която ще трябва да платите, е към времето – с дрезгав глас сподели Недялков. – И то рано или късно ще си поиска своето.
– Нещо не разбираме. Би ли пояснил? – поискаха приятелите.
– Отклоненията от стандартното време се таксуват, да не кажа наказват. И ако човек се размине само с отработване на часовете на злоупотреба, нека да се радва като на голям късмет. Защото цената може да е много по-солена.
И тогава им направи впечатление, че след шестмесечното си отсъствие Борис изглеждаше състарен поне с десетина години.
© 20240807-1
Към други издания на бюлетина „Емануел Икономов разказва“, публикувани на сайта:
–– За бюлетина
–– 2024 (#1–22)