бюлетин 67

Когато споменах пред приятели, че съм имал възможност скоропостижно да се оженя за една американка и да замина за Калифорния, те с ужас ме попитаха къде ми е акълът. Отговорих им просто: „На мястото си.“

Как стигнах до тази повратна точка в живота? Съвсем ненадейно. Един петък взимам сутринта на път за офиса една колежка, а тя – като стар, закоравял, пристрастен вестникар – чете някакъв дневен парцал (никога не съм чел вестници и продължавам дори като издател да ги презирам). Та тя ми чете в колата обява – „Емиграция в САЩ за мъж, неженен, материално осигурен, владеещ английски – спешно“. Бре да му се не види! Отговарям на условията като по поръчка. Ала кой да ти вярва на вестникарски истории, работата не чака и забравям за случая.

Не щеш ли, същия следобед, на връщане, колежката отново се урежда да я карам. И ми вика: „Защо не се обадиш, пък да провериш що е туй?“

И решавам да звънна. Насреща вдига някакво момиче, чийто първи въпрос още по телефона е дали отговарям на изискванията. Отвръщам ѝ, че инак едва ли бих се обадил. Тогава ми казва, че обявата е от името на американка и тя иска да се види с кандидатите, един вид – интервю. Още е твърде горещо, едва четири следобед в началото на август, така че предлагам след шест вечерта. Тогава обаче някаква майка щяла да води сина си там и последно се разбираме за седем. Вися дълго под хладен душ за освежаване след жежкия ден, на тръгване купувам две рози – за американката и за българката, явно домакиня в случая, и се отправям към едно ново блокче в Лозенец.

Вратата отвън е заключена, звъня отдолу. Българката слиза да ми отвори, качваме се в един мезонет, където ме запознава с Триша. Американката безцеремонно почва да ме разпитва:

– Какво образование имате?

– Компютърен инженер.

– О, няма да имате проблем да си намерите подходяща работа в Калифорния.

И аз знам, че там е царството на компютрите и компютърджиите. Едва ли обаче на балканджиите без зелена карта…

– А какво работите?

– Издател.

– Е, и издателският бизнес процъфтява там.

Сигурно, но в този издателски бизнес има големи акули, а ние тук сме дребни като хамсийки.

– Знаете ли, вие сте първият, който говори добре английски.

Комплиментът е колкото неочакван, толкова и шокиращ. Аз самият съм го учил на книга, никога не съм бил в англоговоряща страна, така че си представям какви са били останалите, отзовали се на обявата!

– Вие с много ли кандидати разговаряхте вече? – питам.

– От сутринта не сме преставали, идват горе-долу на всеки половин час – вметва българката.

– Какво е финансовото ви състояние? – връща ме към сериозния разговор Триша.

Разпитва ме така десетина минути.

После мацето – защото, за разлика от очакванията ми, американката се оказва хубавелка, тъмноруса, синеока, горе-долу като мен, може би с около пет или повече години по-млада – ми казва за какво става дума. Бях готов за какви ли не ужасии, допускайки разни сектантски или други чалнати истории, за каквито бях слушал или дори помирисвал. Случаят обаче е далеч по-обикновен и най-вече съвсем допустим – за какъвто можеше да се предположи по обявата.

– Готова съм да се омъжа за вас – заявява смело и все така безцеремонно Триша.

Приемам предложението с подобаващо за ситуацията достойнство – с мълчание.

– И сключването на брака трябва да стане тук, в България, до две седмици, защото след това трябва да си замина за Калифорния – продължава невъзмутимо да говори тя, а аз също така невъзмутимо да я слушам. – Оттам моят адвокат ще ви изпрати съответните документи, с които ще можете да заминете за Щатите, за да дойдете при мен, като ви се осигурява право на работа.

За малко да повярвам в приказките и добрите феи.

– След като пристигнете, ще ви помогна да си намерите подходяща работа и самостоятелно жилище.

– Самостоятелно?

– Да, ще живеем отделно и всеки ще може да прави каквото си иска – да има пълна свобода, защото на практика няма да имаме нищо общо един с друг освен брака. Защото той ще е само на хартия. Без право на вмешателство в живота на другия. Без полови контакти.

– Как да разбирам това?

– Без каквото и да е сношение помежду ни. Иначе всеки ще си има собствен сексуален живот без ограничения. Е, ще се виждаме от време на време, за да сме чисти за пред властите – в случай на евентуално разследване. Все пак трябва да се познаваме донякъде, да знаем цвета на косите и очите на другия и така нататък, малко биография имам предвид. Точно за тази цел е и изискването да можем да се разбираме на английски – иначе как бихме стигнали дотам?

– Любовта е не само сляпа, а често и няма.

– Владеенето на езика е от значение и за намирането на добра работа. След три години ще бъдете вече американец и тогава ще се разведем. После, стига да желаете, можете да се ожените за друга, а също, ако искате, да си останем приятели.

След тези разяснения Триша ме изглежда изпитателно, за да прецени дали съм налапал въдицата. Продължавам да не реагирам бурно – целият съм в слух в очакване на продължение. Не може да няма такова. Както в приказките, идва ред и на злата магьосница. Често е същата. И без нужда от маска.

– И накрая трябва да добавя – подема отново американката съвсем спокойно, – че за да съм готова да направя всичко това, естествено очаквам да получа нещо насреща. Услугата, ако можем да я наречем така, не е безплатна, а си има своя цена – десет хиляди долара. Пет при сключване на брака в България и пет при пристигането ви в САЩ. В „договора“, изготвен от адвоката ми в Калифорния, всичко ще е указано точно…

Тоест, мисля си, кой кому какво дава и най-вече не дава, плюс как ще плащам: толкоз при сватбата, толкоз при явяване в каторгата, след още шест месеца нови вноски и така нататък – явно ще трябва да я издържам през тези три години. Да не споменавам, че ако Триша вече е пресметнала колко бих припечелвал с моите амплоа, може да ми пие кръвчицата до второ пришествие. Благодарение на пресата, която подценявам, са добре известни американските закони за разводи и присъжданите издръжки на съпруги. С една дума, пусни я под одъра, та да ти се качи на главата…

Очаквайки въпреки скептицизма си, че мирише на венчило, бях купил, както вече споменах, цветя. Изваждам скритите досега в куфарчето ми розички и давам по една и на двете – на американката и на домакинята, която според мен навярно ще е кандидатка за кума. Отново се оказвам недостижим в класацията – засега.

– И аз съм готов да се оженя – отвръщам на свой ред и наблюдавам Триша. Не изглежда изненадана – нали тъкмо това очаква, ала все пак е видимо поласкана. – Но не проформа, а за истинска съпруга. Така че ще е странно да се развеждам с хубава жена, за да търся друга.

– Да, тук наистина има ирония – съгласява се тя.

Минавам в настъпление и започвам на свой ред да я разпитам, откъде е, какво е правила.

– Какво ли не – бях момиче на рецепцията на една фирма, после гледах болни и недъгави в един старчески дом, по едно време дори барманка.

– Като студент и аз съм работил като барман – подмятам и преценявам бързо: явно е пенкелер, а в Калифорния се намира каква ли не работа. – А как стигнахте до България?

– Продадох си колата, беше още нова, за да събера пари, и с група приятели дойдохме в Европа. Стигнахме до Черно море, някакви познати ни бяха препоръчали българските курорти като хубави и евтини. Другите си тръгнаха преди два месеца, аз останах…

Предполагам, че междувременно е надушила как българите са готови да си плащат за „непостижими“ неща, а едно от тях са заветните Щати. И е решила да заработи – май в последния момент, че го иска толкоз спешно. Каквато младичка изглежда, може да изиграе този номер още три-четири пъти и да си живее от рента. Що да се прави, като другите могат да скитат където си искат по света, а българите са ограничени. Защото напук на приказката, че с пари всичко се постига, в някои случаи се искат още визи, зелени карти, богати чичовци в Америка… Или, разбира се, много пари.

Сякаш в отговор на тези мои разсъждения Триша прекъсва разказа за патилата си, за да ми напомни отново, че има вариант и с „мнима съпруга“:

– Вижте само колко добре се нареждат нещата – вие владеете отлично английски, професията ви е търсена и добре платена, така че няма да имате проблеми с работата и с изплащането на издръжката. Пък донякъде си приличаме, такива руси, синеоки…

„… и наивни а ла Холивуд“ – ми иде да добавя…

– … и лесно може да се допусне, че се привличаме, в резултат на което сме се оженили толкова бързо. Какво ще кажете?

– Както вече споменах, аз също искам да се оженя, може и за вас. Но сигурно съм твърде голям романтик, за да търся любов. Освен това емиграцията за мен никога не е била цел, още по-малко срещу пари – тях съм ги инвестирал в дом, кола, фирма в България. – Лицето на Триша започва да се издължава. – Иначе разбирам бизнеса, който предлагате, както и вашата лична цел, без да се обиждам, нито пък искам да обиждам вас. Всеки има право да си търси каквото желае в живота. Само че аз не проявявам интерес в случая.

– Жалко, засега сте най-подходящият – усмихва се тъжно-лукаво Триша. – Ако размислите, можете да ми се обадите пак.

– И вие на мен – подавам ѝ визитка на сбогуване, – в случай че не намерите друг.

Тръгвам си и на вратата се разминавам със следващия кандидат. Усмихнат до уши, уверен в чара си на гларус сваляч, определено оптимист, вярващ в неминуемия си успех. Де всички българи да бяха уверени и оптимисти като него! Или може би бяха именно такива в международните си сношения…

Повече не се чухме. Навярно са се появили още доста други лапнишарани и току-виж ѝ се отворил парашутът. Най-малкото с пет хиляди долара. Чиста печалба, ако американски съд не признае брака в България и младоженецът не успее да замине. Само че той едва ли ще разбере, че го е сполетяло по-малкото зло. Защото загубата му навярно ще е доста по-голяма, ако все пак стигне до Щатите…

В резюме, за ужас на някои тъй наречени мои приятели, акълът ми си е на мястото. Не в слънчева Калифорния, където от напичане сигурно би се изпарил, а тук, в България. Защото трябва ли да приемам такова почти неприлично предложение? Ако Триша или някоя друга даваше $10 бона, да се прежаля и да я последвам. Но да ми иска – тя от мен, без дори да „пусне“ (гювеч или както се казва там) – тая няма да стане! Не и с мен. Въпреки че съм българин…

Така че здравей и сбогом, Калифорния!

© 2001