бюлетин 69

ДА УЛОВИШ МИГА

Хрон погледна сянката на дървото край дома му и скочи. Трябваше да побърза, за да не изпусне деня. Беше се замислил дълбоко и не бе усетил как е минало времето. Сянката се бе завъртяла около ствола и скоро щеше да сочи към вратата на къщата.

Изпуснеше ли точния момент, денят щеше да е минал напразно.

Заизкачва се по стръмния склон с ускорени крачки. Беше свикнал да се катери по него, беше трениран да го прави бързо, без да се запъхти. Не се виждаше пътека нито през тревата на издигащата се нагоре поляна, нито под дърветата в гората, макар той да минаваше всеки ден по един и същи път.

Трябваше да стигне навреме до кладенеца. Преди слънцето да се появи за кратко и да изчезне отново зад хребета.

В подножието на планината около кладенеца бе хладно, защото слънчевите лъчи никога не го огряваха. Било заради този хлад или заради добрия тренинг Хрон никога не се изпотяваше. Капки пот по лицето му щяха да променят снимката, като изкривят образа му.

Той я наричаше снимка, защото бе най-лесно, след като не разбираше нито какво точно представлява, нито как да я назове по друг начин. Можеше, разбира се, да каже, че това е отражение в огледалната повърхност на водата в кладенеца. Но вече знаеше, че не е тъй просто. Огледалното отражение не можеше да съхрани образа му.

Водна снимка. Огледало с памет. Нямаше значение. Важното бе да не я пропусне.

Образът му се появяваше във водата само за секунди всеки ден по обед, ако бе застанал на точното място до кладенеца, леко надвесен над него. Само и единствено тогава през дадения ден, всеки ден, откакто се нанесе в къщата в подножието. Отне му време, докато го разбере. Безценно време. И не трябваше да позволява да се пропилее друго време.

Трябваше да е готов за мига, когато слънцето се покаже между скалите на дълбок прорез в планината и освети лицето му така, че то да се отрази във водното огледало на кладенеца.

Ако Хрон бе подготвил плитката кофа, така че да е предварително потопена в кладенеца и водата над нея да се е успокоила навреме за снимката, единствено тогава можеше да загребе с нея ясния си образ. Ако успее, защото слънчевата светлина и съответно неговото отражение траеха само няколко кратки мига.

Ако уловеше с кофата образа си, преди да изчезне – ако успееше да си направи снимка, както му звучеше по-добре с прости немагични думи, трябваше да изпие тази вода, запазила в себе си спомена за него. И тогава този ден нямаше да остарее.

Пропуснеше ли, на следващия ден образът му вече щеше да е различен, било то с добавена почти невидима бръчица на лицето или липсващ косъм на главата. И денят щеше да е загубен, защото нищо от доброто, което стореше през този ден, нямаше да оцелее до следващия.

Само през дните, през които успяваше да върне своя образ обратно в себе си, извършеното добро се запазваше.

А Хрон знаеше, че не може да си позволи да загуби повече от случаен миг от време на време. Защото градеше планина от добро ден подир ден.

© 20201226_2