бюлетин 73

ПЪТЕКАТА

Най-накрая, в неочаквано отворила се дупка между спешни задачи и отговорни проекти, му остана малко свободно време и Милко реши да излезе на разходка в планината. Звънна на неколцина приятели, но в последния момент никой от тях не бе готов да му прави компания. Едни бяха вече поели на екскурзия нанякъде, други предпочитаха да прекарат деня със семейството си, а някои се оказаха на свой ред заети с различни домашни или служебни ангажименти. Така че Милко тръгна сам, като реши, че така вероятно бе по-добре, за да се разтовари колкото може, без да го прехвърля другиму или да поеме чужди тежести.

Дори не бе съобразил, че бе неделя. Установи го, когато на слизане от автобуса видя стълпотворението на последната спирка горе в планината. Каза си, че по същото време по градските улици може би имаше по-малко паркирани или пъплещи коли. С бързи крачки Милко се провря между тях и се озова на главната пътека, водеща навътре в гората. Поздрави, както бе традицията, с „Добър ден“ или „Здравейте“ първите срещнати туристи, но после се отказа, защото те не отговаряха, а освен това бяха толкова много!

Алеята гъмжеше от хора, които образуваха върволици и нагоре, и надолу. Като ги гледаше и слушаше – а и едното, и другото бе неизбежно в случая, Милко се запита какво прави всъщност тук, сред тях. Струваше му се, че те бяха излезли сякаш не сред природата, а да изкарат на показ ненужни и неподходящи за планина артикули, както и да разведрят атмосферата със семейни пререкания, приятелски упреци и завистливи забележки към околните.

В един момент се сепна. Защо в съзнанието си приемаше така на нож околните? Та нали и те бяха хора като него, със своите радости и несгоди, не биваше да ги съди, че не се държаха така, както на него му се искаше. Даде си сметка, че навярно бе изнервен и свръхчувствителен от натрупаната преумора.

Очакваното приятно преживяване на планина определено нямаше как да го споходи сред тълпите по пътя. Затова, когато срещу голяма табела с карта на местността зърна встрани пътека, по която никой не вървеше, свърна по нея. Милко имаше нужда само от природа след месеци на неизброими срещи и безкрайни разговори, обяснения пред възложители, обсъждания с клиенти и препирни с колеги.

Не се запита защо всички като че ли отбягваха тази пътека. Въпреки яркото слънце по пладне тук цареше полумрак, защото боровете отстрани сплитаха големите си корони над нея. Иначе от високите им стволове, често в плен на сиви лишеи и изкривени като от гърч на непоносима болка, се протягаха почти догоре изсъхнали и скършени клонки, което не бе най-красивата гледка. Мъхът по скалите, които на места заграждаха пътя като стени на тесен коридор, също изглеждаше съсухрен, независимо от доловимата лека воня на застояла влага по сенчестия път.

А самата пътека, отначало посипана с чакъл, когато пое по нея, бързо се превърна в едва проходима, понеже Милко трябваше да внимава къде стъпва между изникналите по нея остри камъни и стърчащи над повърхността ѝ коренища. Наклонът на лъкатушещия път рязко се увеличи и той с усилие се заизкачва нагоре.

Отначало това бе единствената трудност, но постепенно му се стори, че под краката му сякаш умишлено попадаха свободни камъни и се изплъзваха изпод подметките му, като го караха да губи равновесие. Веднъж залитна силно, протегна ръка, за да се подпре на скалата, но каменната стена се оказа по-далеч, отколкото му изглеждаше. Или се бе отдръпнала от него? Едва успя да се задържи изправен. В други моменти имаше усещането, че корените се издигаха нарочно в последния момент, за да го спънат. Нима пътеката искаше той да падне на нея? Не бе ли достатъчно, че на места трябваше да се катери на четири крака?

Пътеката стана равна отново и Милко си отдъхна. Забърза ход, защото съзнаваше, че бе изгубил доста време в борба с непредвидено трудния път. По покритата ѝ с сухи борови иглички повърхност се ходеше несравнимо по-леко. Изведнъж при поредната крачка чу сухо изпукване и интуитивно се хвърли встрани. Приземяването му на плътния килим беше меко. Чу сърдитото крякане на гарги. Той се изправи и погледна мястото, на което бе стъпил за миг десния му крак. На него се бе оформила дупка, като игличките бяха пропаднали покрай счупилия се изсъхнал клон отдолу. Като побутна парчето дърво, видя, че коварният капан изглеждаше дълбок.

На фона на кошмарното приключение, в което тъй лекомислено се бе впуснал, шумните и пренаселени главни алеи, от които бе избягал, започнаха да му се струват като тих пристан. Дори му домиля за хората по тях, колкото и несъвършени да бяха.

Милко вече бе готов да се обърне и да се спусне обратно по пътеката, когато съзря светлина напред. В триъгълник между два наклонени един срещу друг ствола прозираше късче яркосиньо небе. Ускори крачка и мина под импровизираната арка.

В първия момент примижа, излязъл от тъмния тунел. После, привикнал към светлината, се огледа. Пейзажът наоколо нямаше нищо общо със заобикалящата го допреди малко действителност. Пътеката пред него бе гладка, постлана със свежозелен мъх. Дърветата отстрани се перчеха с пищен резедав листак, от който стволовете им почти не се забелязваха. Чуваха се омайните гласове на невидими птички, скрити по клоните. По високи треви и шарени цветчета феерично блестяха искри. Сякаш бяха посипани с роса, която отразяваше спускащите се отгоре светлинни лъчи.

Каква роса по обяд, каза си Милко. Вдигна глава да погледне слънцето, но за негово учудване не го видя на небето.

Когато сведе очи, погледът му се натъкна на нова изненада. На пътеката пред него стоеше момиче с дълга до кръста златистокестенява коса с вплетени в нея пъстри цветя. На овалното ѝ млечнобяло лице изпъкваха алени устни и изумруденозелени очи. Свободно падащата ѝ премяна преливаше между зелено и синьо.

Някак не си представяше това момиче с широкопола одежда до земята да бе минало по пътеката, по която Милко бе дошъл. Може би бе слязло по пътя насреща му. Девойката го наблюдаваше спокойно, би казал дори със загадъчен поглед. Ненадейно му хрумна да я нарече горска фея.

Постояха известно време един срещу друг, сетне тя му махна да я последва и заприпка напред, като се движеше на зиг-заг. Той ускори крачка, а на няколко пъти му се наложи да се затича, за да не я изгуби от погледа по виещия се път. Докато вървеше, Милко забеляза, че мъхът по пътеката пред него странно се отдръпваше и оголваше почвата на мястото, където подметката му щеше да докосне земята. Обърна се. Нямаше следи къде бе стъпвал, недокоснатият мъх бе покрил отново цялата повърхност.

Между две дървета вляво от пътя зърна буен водопад. Не беше редовен посетител на планината, обаче бе сигурен, че в тази ѝ част нямаше подобни забележителности. Извади мобилния си телефон, но когато се опита да снима с него водопада, внезапно феята се втурна към Милко и блъсна апарата от ръката му. Ала докато телефонът падаше, се чу щракването, че прави снимка. В следващия миг част от пътеката и храстите край нея изчезнаха, а на тяхно място остана сиво петно. Изглеждаше така, сякаш някое гигантско чудовище бе отхапало парче от заобикалящата ги природа.

Феята приклекна край петното и по бузите ѝ се стекоха няколко сълзи. Милко се почувства ужасно, като престъпник с още неугаснало съзнание, който си дава сметка, че бе извършил подло злодеяние.

Вдигна телефона от земята и с няколко клика по екрана му изтри злополучната снимка. Начаса сивото петно се стопи и на негово място отново се появиха храстите и мъхът на пътеката.

Горската фея ахна. Изправи се и погледна Милко с израз на благодарност в смарагдовите си очи. После се усмихна и хукна отново напред. Или по-скоро се понесе, изглежда без да докосва земята, тъй като малките ѝ нозе не се виждаха под дългата рокля в цвят електрик.

Докато я следваше, умът му потъна в разсъждения върху случилото се. Как така снимката предизвика такова унищожаване на природата? Или разкъсване на заобикалящия го свят? Можеше ли предишната част от пътеката, по която бе минал, да бе съсипана от непрестанното снимане, което хората правиха, без да се замислят, под път и над път? Едно време при старите фотоапарати отражението на обектите се запечатваше на филмова лента, а после можеше да се възпроизведе и на хартия. Докато при съвременните цифрови устройства знаеше ли човек какво точно става? Какво поглъщаха те от действителността и къде го кътаха в киберпространството? Възможно ли бе да не запечатват просто отражение, а да прехвърлят материя – или енергия, което всъщност бе същото, но в друга форма? Как го правеха и най-вече къде я изпращаха?

Все въпроси без отговори. Ала поне едно бе станало ясно – че процесът изглежда бе обратим. Ако се изтриеха всички направени снимки, щеше ли да стане светът по-красив и добър? Ами хората в него? Или вече бе твърде късно?

При следващия завой на пътеката феята се скри зад издадената скала. Когато Милко на свой ред заобиколи каменната грамада, не я видя да се носи напред. А по-нататък пътят се губеше в далечината. Огледа се. Горската фея бе изчезнала тъй както се бе появила.

Продължи да върви учуден и донякъде натъжен. Като наближи края на пътеката, чу да се носи детски смях, придружен от непрестанно проскърцане на обувки по чакъл. След още няколко крачки се озова на главната алея.

Насреща му се издигаше познато табло с карта на местността. Нали тъкмо срещу него бе свил по онази тъмна пътека? Феята го бе докарала на същото място. Обърна се, но не видя никаква пътека – нито тази, по която току-що бе дошъл, нито онази, по която бе тръгнал преди…

Колко време? Милко погледна часовника си, който показваше дванайсет и четвърт. На последната спирка бе слязъл тъкмо по обяд, петнайсетина минути бяха навярно необходими да стигне до тази табела. Извади мобилния си телефон и потърси приложението, което измерваше колко крачки бе направил. Бяха само две хиляди и четиристотин – навярно колкото да стигне от дома до автобуса, а после до това място.

А се чувстваше изтощен като многочасов тежък преход в планината!

Нямаше обяснение какво се бе случило. Мигновен сън, обединяващ кошмар и приказка? В него ли бе срещнал сияйната горска фея по пътеката?

Умът му се включи като досадна радиостанция и каза, че в българските гори няма феи като във фантастичните филми, а единствено родни самодиви.

По спомен Милко знаеше, че самодивите могат както да навредят някому, така и да му помогнат. Не се ли бе измъкнал невредим от това пътешествие в неизвестното?

Огледа се. Навалицата край него продължаваше да жужи както преди, но сега нейната глъч не го дразнеше. Той сега се радваше на хората наоколо.

Милко поздрави минаващите с „Добър ден“ и изведнъж ободрен, пое по собствения си път, който невинаги представляваше равна и гладка пътека.

© 20250921-1