бюлетин 77

 ДЕСЕТ ПРОЦЕНТА

Когато за пръв път получи съобщението, не му обърна внимание. Рекламната напаст в неразораната медийна целина на България не познаваше граници. Сметна го за поредната въдица за наивници. Някой, ако иска, да се хваща, само че аз не съм толкова глупав, каза си той и забрави за случая.

На следващия ден, а също и на по-следващия, съобщението се повтори. Започна да разсъждава върху него – не върху смисъла му, не по примамливата му оферта, а за начина, по който бе изпратено. Хитро. Напълно анонимно. Всеки друг начин може да се проследи до източника, размишляваше той, докато чакаше по задръствания на светофари. Отпечатан материал, пуснат факс, дори електронната поща. Възможно, колкото и малко вероятно, е да се открие подател или номер, от който е извършено набиране. Докато кратко съобщение по мобилен телефон, изпратено не от друг абонат, а през Интернет, не оставя никакви следи…

Поредният светофар светна зелено и в надпреварата до следващия той забрави за случая.

„Валди, ако си съгласен, приеми предложението, което ще ти направят днес.“

Този път, на четвъртия ден, съобщението очевидно бе адресирано до него. Малцина знаеха, че галеното му име от Владимир бе Валди, а не стандартното Влади. Познаваше ли тогава човека, който го примамваше така? Трудно можеше да прецени. А как да е сигурен, че другият наистина го познава добре?

Отговорът не закъсня. Телефонът изписука, той натисна бутона и на дисплея се изписа следното ново съобщение:

„Ако откажеш, жена ти ще научи какво си изпуснал. – Явно натрапникът знаеше слабото му място и го удари тъкмо там. – Иначе уговорката остава.“

В първия момент се почуди за каква уговорка става дума, после си спомни първото кратко съобщение, което бе получил три пъти. „Срещу 10% от всичко можеш да имаш, каквото пожелаеш.“ Досега не го бе приемал на сериозно. Допускаше, че може да има някаква уловка в него, но съдбата не му остави време да я разнищи.

Улисан в мисли, не бе осъзнал, че секретарката го подканя да влезе в кабинета.

Изправи се, изгледа се в цял ръст в огромното огледало на отсрещната стена и преди да натисне дръжката на вратата, си рече бодро-успокоително: „Десятъкът е бил нищо в сравнение със сегашните данъци. Едва ли ще ми е проблем.“

*

Като млад министър Валди смяташе, че първо трябва да се понаучи, преди да поеме отговорността за сериозни решения. Кратките съобщения обаче не му даваха мира. Назначи този, уволни онзи. Избери тоя подизпълнител, не работи с оная фирма. Сключи такъв договор, подпиши онакъв документ. Стори туй, не прави онуй.

Отначало се опита да се възпротиви. Единственият възможен начин бе да не изпълни дадено указание. Но още след първия пропуск получи заплашително съобщение – не само ще излети тутакси от министерството, ами далеч може да стигне в падането си. Примири се.

Междувременно доходите му нараснаха значително. Министерската заплата не бе лоша, ала бледнееше на фона на тлъстите пликчета. Банкови операции се използваха рядко и за смешно малки суми – нали можеха да бъдат проследени, разбира се. На свой ред той отнасяше първите десет процента и от заплатата, и от хонорарите, ако подкупите можеха да се нарекат така, на указано място. Закупените акции постепенно започнаха да носят дивиденти, а премиите от управителни и контролни съвети, съвсем легални, след като веднъж бе назначен в тях, образуваха лъвския пай от доходите му. Както преди, така и след приспадане на десятъка.

Имаше обаче и кандидат за останалите деветдесет процента. Съпругата на Валди. Дори да скриеше някакъв доход от нея, трябваше да го държи сякаш заровен, за да не разбере тя за него. Какъв живот можеше да е това, запита се горчиво той – заврян зет, преминал през всички кръгове на ада. Печелиш милиони с пачки, които после да изгорят за подгряване на казана, в който те варят.

Реши да се разведе. Без да чака напътствие за целта. Получи все пак кратки съобщения с ценни указания, които му помогнаха да свърши по-бързо и да се измъкне жив. Колкото и да му струва това. В деня след съдебния процес, постановил разтрогването на брака му, получи пачка в плик. Когато преброи парите, се оказаха равни на десет процента от стойността на всичко, което му отмъкна бившата. Очакваше да получи съобщение, което да потвърди мисълта му: „Десет процента от всичко.“ Но такова не пристигна. Беше излишно. И той добре го съзнаваше.

Бързо натрупа ново богатство. Апетитът идва с яденето, казват французите, и лакомията на Валди се разрасна. Както правилно бе забелязал още в самото начало, десятъкът е дребен налог в сравнение с другите данъци. Пък и повечето му доходи минаваха иначе за необлагаеми.

В един момент реши, че като поредна стъпка по пътя към успеха може отново да се ожени – този път за прелестно младо създание – и да се нанесе да живее в огромна разкошна къща извън града. Защото предугаждаше, че следващата стъпка най-вероятно ще е да го поканят да стане премиер.

Взе си отпуск за сватбеното пътешествие. Не получи указания по телефона, които да го задържат на работното му място или по друг начин да го възпрепятстват от осъществяване на личните му планове.

Сватбата мина изискано снобски, но изглежда този стил допадаше и на колегите му сред гостите – останалите министри. Не бе моментът да се пита кой и как ги бе възпитал в такава насока. Важното бе, че всеки си играеше добре ролята.

След поредното горчиво чу досадното изписукване на мобилния телефон. Първата му мисъл бе да пренебрегне сигнала, но от опит вече знаеше, че тази политика ще е пагубна.

„Булката за един час.“

Направо изгуби ума и дума. Свестиха го обаче думите на съпругата му. Тя се бе изправила и се извиняваше на гостите, че се налага да ги изостави за малко. Когато понечи да тръгне към къщата, Валди я хвана здраво за ръката и я задържа. Тя го стрелна с поглед, но ужилването дойде от телефона.

„Пусни я веднага.“

Продължи да стиска ръката ѝ, макар да съзнаваше, че ѝ причинява болка и че привлича излишно вниманието на гостите.

Мобилният телефон изведнъж пропя с най-дразнещата от мелодиите си. Валди прие разговора, но преди да вдигне апарата до ухото си, се отдръпна от софрата, като повлече след себе си булката.

– Не ставай глупак! – чу спокоен глас, когато бе готов да слуша.

– Какво още искаш? – попита глупаво Валди.

– Нищо друго освен полагащите ми се десет процента – дойде невъзмутимият отговор.

– Луд ли си? – сопна се Валди. – Не става въпрос за пари, това е жена ми!

– Ти не се прави на луд. Договорихме се за една десета от всяка твоя печалба или загуба.

– С нищо не си заслужил правото си в случая.

– Така ли смяташ?

– Какво искаш да кажеш?

– Защо мислиш, че тя се съгласи да се омъжи за теб?

Причерня му. В гнева си стисна още по-силно ръката на младоженката и тя изпищя. Сепна се и я пусна. Булката му обърна гръб и се отправи към къщата.

– Друго? – запита.

– Къщата ти има десет стаи. Значи една от тях е моя. И както се досещаш, ще я използвам. По един уикенд на всеки три седмици, за да не те притеснявам по-често. Докато ти си в командировка…

– Мръсник!

– Мери си думите!

– Ти ли ще ми кажеш…

– Да, тъкмо аз ще ти кажа, ако си забравил.

Валди въздъхна.

– Ще мога ли поне да изкарам медения си месец необезпокояван?

– Не. Десетата нощ е моя. На теб ще ти се наложи да се върнеш по спешност един ден по-рано. Нали ще те правим премиер…

Връзката прекъсна. Едва тогава Валди осъзна, че за пръв път бе разговарял с тайнствения си наставник. Запита се кой ли бе, но гласът очевидно му бе непознат. Или бе променен, възможно и нарочно, по телефона. Толкова неща можеше да го попита, но както винаги, не той определяше ходовете в играта.

*

Като премиер имаше по-широк поглед върху нещата. Беше наблюдателен по природа, пък и донякъде съобразителен, когато не го водеха за носа. Постепенно си даде сметка, че изглежда всеки от останалите десет министри в кабинета бе марионетка в ръцете на наставник като неговия. В миг на прозрение дори предположи, че кукловодът при всички може да е един и същ. Това, че и други бяха попаднали в капана, по никакъв начин не му помагаше. Макар да се бе примирил с положението, таеше малка надежда, че ако се появи шанс да се измъкне от проклетата си десетпроцентова сянка, ще го използва на всяка цена. Даваше и сто процента, ако можеше да е за последно.

Неписаният договор обаче не оставяше никаква вратичка за такава победа. Макар да печелеше по деветдесет процента от всяка сделка, започна да ги възприема по-скоро като загуба.

И без това бързо установи, че да е премиер не е толкова изгодно. Докато колегите му министри заработваха успешно като него преди време, сега много често неговите сделки не се осъществяваха както искаше или както се искаше от него. Плановете му се проваляха, започна да губи в някои случаи, въпреки че залагаше на акциите, на които му беше указано. Тогава получаваше плик, погасяващ десет процента от нанесените му щети. Останалите деветдесет бяха за негова сметка.

Седмицата бе кошмарна. А за капак петък вечер валеше като из ведро. Искаше му се да се прибере у дома, да се стопли – край камината, разбира се, защото още от самата сватба му се бяха изпарили всякакви мераци, че би могъл да намери утеха в прегръдките на жена си. Продължаваше обаче да кара без посока. Уикендът бе от тези, когато съпругата му щеше да потъне мълчаливо в десетата стая. После, след два дена, също тъй мълчаливо щеше да излезе. Как само му се искаше да изтръгне от нея с кого е била. Но един неин поглед бе достатъчен да го възпре. Предчувстваше, че няма особен шанс да види тайнствения обитател на стаята, дори да разбие внезапно вратата. Затова не желаеше да се прибере – да не е под един покрив със… със…

Така и не можа да намери подходящо определение. Маршрутното такси пред него спря внезапно, той се заби в него, а преди да загуби съзнание, чу как друга кола се блъска отзад в неговата.

Когато се свести в болницата, видя, че двете му ръце и двата му крака са гипсирани и обездвижени. Някой предвидливо бе натикал мобилния му телефон в ръката. За всеки случай. Връзка със света. Идваше му да го захвърли. Особено ако чуе сигнала за получено кратко съобщение. Но апаратът мълчеше. Реши да го задържи. Възможно бе да му потрябва все пак.

Дойде дежурният лекар на визитация.

– Какво съм счупил, докторе? – запита го Валди.

– По-лесно ще е да ти кажа какво не си счупил – отвърна в стил лекарски хумор дежурният. После заизрежда: – Фрактура на десния хумерус. Както и на левия. Фрактура на улната и на радиуса на дясната ръка. Също и на лявата. Фрактура на тибията и фибулата на десния крак. Същите кости са счупени и на левия. Само бедрените ти са останали здрави.

– Жена ми знае ли?

– Да. Тук е. Цяло чудо е, че е невредима.

– Че тя не бе… – искаше да каже „в колата“, но не довърши от изненада.

– Тя се обадила веднага да извика линейка. Да не сте скарани?

– Не. Защо?

– Тогава ще я пусна да ви види – смигна докторът.

Съпругата му изглеждаше наистина загрижена.

– Не си ли с господин… Десет процента? – рече Валди с горчивина.

Тя сякаш не обърна внимание на язвителността му.

– Той ми прати съобщение за катастрофата.

– И таз хубава!

– Май доста си пострадал, като те гледам.

– Ами, нищо. Само десетина кости…

Мисълта го сепна. Десетина ли? Преброи ги – по три на всяка ръка и по два на всеки крак. Общо десет, точно.

Констатацията го оживи. Една десета от всяка печалба или загуба. Такова бе правилото. Значи господин Десет процента трябваше да има поне една счупена кост. Това щеше да е видно. Отдавна подозираше, че е някой от техния министерски кръг. Време беше да провери хипотезата си.

– Слушай, мила – поде вече по-меко той. – Искам да те помоля нещо…

*

Когато на следващия ден съпругата му дойде пак на свиждане, новините, които донесе, надминаха десетократно очакванията му.

– Министърът на финансите е със счупена дясна ръка – започна тя. – Този на образованието – с лява. Счупен е десният крак на министъра на здравеопазването и левият на онзи на екологията. Министершата на културата си счупила дясната раменна кост, а военният пък…

– Стига! – прекъсна я Валди. – Да не искаш да кажеш, че и десетте министри са пострадали едновременно?

– Нима мислиш, че е станало едновременно?

– Довчера им нямаше нищо.

– Да, изглежда всички са пострадали.

– Това не отговаря точно на предвижданията ми – рече умислено той, – но може би в моите съображения изпускам…

– За какво говориш? – попита жена му.

– Нищо, нищо – усмихна се тъжно Валди. – Благодаря ти.

– Ще ми простиш ли някога?

– Скоро ще направя нещо за теб, по което ще разбереш. – После допълни: – А също и нещо за мен. Най-малкото съм го заслужил.

– Нося ти и каквото заръча – тя извади от чантата си увит в кърпа предмет и го пъхна под гипсираната му дясна ръка, лежаща върху гърдите. – За какво ти е?

– Очаквам посещение – отвърна лаконично той.

Тя го изгледа въпросително, после си тръгна, подканена от дежурната сестра.

*

Предчувствието не го излъга. Получи съобщение. „Без глупости!“ Запита се кой ли от министрите го бе изпратил, или всички те се бяха събрали заедно като на съвет. Дали все пак нямаше някакъв тайнствен, добре законспириран агент, който движеше конците на всички. Каквато и да бе истината, Валди нямаше да доживее да я научи. Така не бе разбрал и толкова много неща досега.

Пръстите на дясната му ръка бяха отстранили кърпата и я бяха натикали под сгъвката на лежащата малко по-надолу лява. С мъка стисна дръжката, напъха показалеца в скобата и го сложи върху спусъка. Повдигна китката си, за да опре дулото над сърцето му.

В едно обаче бе сигурен. Попаднал веднъж в капана, той не бе сам в него. Другият – наставникът, водачът, деспотът му, – той също бе в капана, неразривно свързан с жертвата си. Или може би със своя палач.

Защото сега щеше да получи десет процента от смъртта.

© 2001