бюлетин 79

ОТГОВОРНОСТТА НА НЕВОЛЯТА

Преместили се тримата братя да живеят в града и решили, че трябва да си купят кола – няма санким да се движат с обществен транспорт, я! Та той е за простаци, а не за юнаци като тях.

Тръгнали един ден да обикалят автокъщи, вървели и подсвирквали – не е ясно на какво: на джиповете и лимузините или на цените им, – па накрая избрали автомобил, който им се сторил изгоден или по-скоро единственият, който влизал в скромния бюджет на фамилната им кесия, армаган на изпроводяк от тато на село.

След като най-големият безапелационно седнал зад волана – нали бил старши, нему се полагало да кара, – потеглили доволни и щастливи.

Обаче още на първия светофар неопитният шофьор, разсеян от гледката на чакащия на тротоара умопомрачителен минижуп, хлътнал в широка колкото воденичен камък, пък и толкова дълбока дупка насред кръстовището и се чуло яко:

– Тряс! – А после: – Прас! – Счупила се новата кола на братята.

Слезли те, па взели да се тюхкат.

– Какво ще правим сега? – попитал големият.

– Отидоха ни паричките! – завайкал се средният.

– Няма страшно! – наперено заявил най-малкият. – Нали сме вече граждани, а не селяни. Ще си търсим правата!

И поели смело по инстанции.

*

Най-напред отишли да се жалват в полицията.

– Няма криминално деяние! – отсякъл дежурният капитан, след като ги изслушал не с едното, а с половин ухо, защото непрестанно човъркал с кутрето си из въпросното ухо, а другото било скрито под килнатата настрана фуражка. – Значи не е наша работа.

– Ама нали полицията отговаря за…

– Ако продължавате да ми досаждате, ще ви взема книжката! – озъбил се вълкът в овча униформа. – Май сте виновни за ПТП!

Тримата братя не знаели какво точно има предвид под ПТП – пътно-транспортно произшествие или по-скоро полицейско тоталитарно право, – ала побързали да се изнижат заднишком и тихомълком през вратата.

*

След задявки със секретарки и шоколади за административните бабаити стигнали до кмета.

– Не е в моята компетенция! – заявил отегчено той. – А пуснахте ли преди това петиция по канален ред?

Братята не знаели какво е петиция, но се сетили друго:

– Ама нали плащаме данъци на общината!?

– Та те не покриват дори заплатата ми и се налага да искам субсидия от бюджета – троснал се той.

– Какво да правим тогава? – приплакали съвсем не по юнашки просителите.

– Ами след като сте се транспортирали с автомобил, вървете при съответния ресорен министър…

*

Министърът на транспорта ги изслушал спокойно. Накрая взел да се чеше зад ухото, докато се родила мисъл:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна – усмихнал се доволно той. – Повереното ми министерство отговоря за транспорта, но не и за пътя.

– А кой отговаря за него?

– Ами най-вероятно фирмата, която трябва да го поддържа. – И добавил наум: „Ако изобщо има такава.“

*

Шефът на пътно-строителната фирма вдигнал безпомощно рамене:

– Тази дупка не ни е възложена от Министерството на инфраструктурата.

*

Зам.-министърът на инфраструктурата, отговарящ за пътищата, се съгласил, че поддръжката наистина е тяхно задължение.

– Тогава вие сте отговорен за това, че ни се счупи колата! – заковал го начаса малкият брат. – Защото е трябвало да поправите пътя.

Обаче радостта на тримата юнаци, че са намерили виновния, веднага била помрачена, когато станало ясно колко се заблуждават в границите на административно-политическата истина.

– Не съм! – заел каратистка отбранителна позиция зам.-министърът. – По закон може и да съм задължен, но на практика не нося отговорност, ако за работата няма осигурено финансиране.

*

Тримата братя не случайно били юнаци – успели да стигнат до финансовия министър, скрит по-дълбоко и от празната държавна хазна.

– Няма решение на Министерския съвет за отпускане на бюджет по това перо – лукаво се измъкнал той. – Иначе аз няма как да дам пари.

„Ако изобщо ги имах – рекъл си той. – Пък и да бяха налични, тогава защо да ги харча за някакви си дупки по улиците, като мога например да си построя вила с тях или да си купя яхта? Тъй или иначе в морето дупки няма.“

*

На излизане от пещерата на финансовия Али Бали братята се натъкнали на жужащ рояк напразно чакащи журналисти, които с радост се заели да си уплътнят губенето на време в разговор с наивните юнаци.

– Знаете ли как решава Министерският съвет отпускането на средства? – попитал целенасочено най-малкият, докато братята му се кьоравили в деколтетата на журналистките.

– Ами за целта премиерът трябва да внесе най-напред предложение за законопроект.

– Къде можем да намерим премиера? – окопитил се средният.

– Няма смисъл да го търсите – отвърнала репортерка, разочарована от факта, че юнакът пренасочил интереса си от телесните є прелести към професионалната кадърност. – Той никога не е тук. Пък и да го откриете, не очаквайте да направи нещо – запъва се като козел на тесен мост.

– Нищо, ние ще пробваме – решил да се прави на юнак най-големият, след като му изтекли до пресушаване очите и лигите.

– Ха, та той ще ви каже, че не зависи от него, а от гласуването в парламента. Депутатите определят националната политика кога и колко за какво да се харчи.

– Да вървим значи в парламата! – скочил малкият.

– В парламента бе, глупчо! Но може и да си го спестите.

– Защо? – възкликнали учудени братята.

– Депутатите нямат време за такива дреболии. Имат къде-къде по-важни задачи като например да делегатстват в чужбина или да откриват хотели по световните курорти.

Почесал се големият брат къде не го сърби, па рекъл:

– Тая работа май няма да стане.

– Взе да ми омръзва вече – обадил се средният.

– Кой в тази държава може да наложи на парламента да си свърши работата? – сетил се да попита най-малкият.

– Президентът.

*

Отишли юнаците при държавния глава – относително, но недоказано по-високо от президента стоял сам Господ Бог, – та най-накрая изплакали цялата си мъка.

– Много съжалявам, но от дупки по улиците не разбирам – казал съчувствено той. – Както знаете, ползвам най-вече хеликоптер.

– Ами ние какво да правим? – попитали потърпевшите.

– Викайте неволята – предложил им щедро президентът.

– Знаем я ние тази приказка! – възмутил се големият. – Тя не дошла, а накрая братята сами оправили колата.

– Каква е значи поуката тогава? – мъдра усмивка засияла на кратунестата глава на държавата. – Трябва да си помогнете сами. Запълнете дупката, оправете пътя и няма да имате проблеми.

– Нима единствено туй ще ни посъветвате? – не повярвал на ушите си най-малкият.

– А също и да не губите за дреболии ценното време на държавната администрация…

Така президентът спечелил негласното национално състезание по бягане от отговорност.

*

Върнали се братята при колата и що да видят – от нея бил останал само динозавърския скелет на каросерията, който мургави съграждани майсторски разрязвали с вградени в мобилните им телефони портативни флексове и оксижени, а сурията дечурлига около тях сръчно товарели парчетата на каруца с лети джанти.

– Бре късмет, да му се не види! – възкликнал големият.

– Пак ли ще се влачим по инстанции? – попитал средният.

– Няма смисъл – мъдро заключил най-малкият. – Ще ни кажат да сме я държали в гараж или на платен паркинг.

*

Собственикът на автокъщата сръбвал на сянка бира и се усмихвал под мустак:

– Ама че глупаци! Оставиха се да им пробутам най-счупената бричка…

Блажените му мисли обаче били прекъснати от телевизора пред него, от който гръмнала новината:

– Току-що научихме, че правителственият хеликоптер, с който премиерът и президентът били тръгнали на лов, е паднал във въздушна яма…

© 2005