бюлетин 80

ЗА ДУШАТА И ЗА РАЗУМА

Еленко обичаше да се разхожда без определена цел, особено в някой нов, непознат за него град. Когато корабът акостира късно предишната вечер в залива на Ермедея, нямаше лодки, които да откарат желаещите на брега. А капитанът не каза защо не можеха да спрат на кей в пристанището както обикновено.

Сутринта, веднага след като закуси, Еленко се качи в първата лодка, дошла да вземе и да откара в града желаещите да го посетят. Стовари туристите на малък пристан и потегли обратно към кораба. По пътя не видяха друга лодка. Нима щяха да извозват всички пътници от круиза само с една?

Първото впечатление на Еленко бе, че градът изглеждаше по-скоро пуст. Не си бе дал труда да прочете повече за Ермедея, просто искаше да се наслади на изненадата от неочакваните срещи. Разчиташе на доброто си чувство за ориентация и възможността за общуване на няколко езика.

Докато крачеше из празните криволичещи улички на стария град, разглеждаше архитектурата на сградите и четеше табелите по тях. Редките магазинчета, които срещаше, бяха неизменно затворени. Когато на една от табелите прочете „Ермедейски университет“, реши да влезе. Но стъпките му прокънтяха самотно по мраморния под на коридорите. Отвори поред няколко врати – учуди се, че никоя не се оказа заключена, и видя празни зали и пусти кабинети.

Като се върна в широкото фоайе, откъдето бе тръгнал, опита да се ориентира по табелите. За негова изненада откри, че в Ермедейския университет изглежда се предлагаше само една специалност, наречена „Наука за душата“. Странно, каза си, не съм чувал за такава наука, ала за съжаление няма кого да попитам какво по-точно обхваща тя.

Еленко продължи разходката си из стария град, но вече обръщаше по-голямо внимание на табелите. Така видя институции и заведения с наименования като „Развитие на душата“, „Спорт на душата“, „Приложна физика на душата“, „Танц на душата“, „Практика на душата“. И когато влизаше да види какво по-точно предлагат, неизменно всички бяха с отключени врати и пусти помещения. Вътре няма жива душа, подсмихна се той на собствената си шега.

Така стигна до сградата на Ермедейската академия. През един отворен прозорец забеляза движение вътре или поне така му се стори. Втурна се в академията и заотваря врата след врата, обаче така и никого не видя. Докато не попадна на заключена врата. Или може би залостена отвътре. Почука, но без отговор. Извика „Има ли някой?“, ала също без никаква реакция. Тогава натисна по-силно вратата и избута това, което я подпираше отвътре.

Влезе в малък кабинет, в който завари младеж и девойка. Дали са студенти? Но преди да ги попита, осъзна, че бе срещал двойката на кораба. Явно влюбени, които търсят усамотение. Еленко рече тихо „Извинете!“ и побърза да излезе. На изхода хвърли бегъл поглед към информационната табела и този път не се учуди. Както можеше да очаква, в Ермедейската академия се препо даваше една-единствена специалност под наслов „Изкуство на душата“.

На следващото кръстовище забеляза табела „Към Новия град“, която сочеше наляво, и той свърна в указаната посока. Извървя уличката до края и после мина по каменен мост над реката, която се вливаше в залива и по негов спомен май също се казваше Ермедея. В средата на моста видя старец, седнал небрежно на каменния парапет да лови риба. Белобрадият мъж вдигна ръка към широкополата си шапка за поздрав, без да го погледне.

Изведнъж Еленко се озова сякаш в друг град или направо в друг свят, в който животът кипеше. Хората по улиците се веселяха и лудееха. Забеляза, че кръчмите бяха пълни и масите отрупани с бутилки вино. Погледна часовника си – дори не беше още време за обяд. А и повечето магазини работеха.

Направи му впечатление, че табелите в Новия град изглеждаха коренно различни. Те приканваха хората да гледат гладиаторски боеве, да отидат на лов или риболов, да посетят публични домове. Но като виждаше какво става по улиците, не можеше да прецени доколко бяха ефективни тези реклами. Ако не по дестинация, очевидно работеха добре по естество. Защото хора се биеха по улиците до проливане на кръв, а някои, въоръжени с пушки, изглеждаха готови да ги използват. Колкото до публичните домове, имаше опасност те да останат празни, след като мъже и жени се отдаваха на секс на открито също тъй свободно, както и на танците.

Ермедея се оказва доста непредсказуемо място, рече си Еленко. На няколко пъти опита да заговори хора на улицата или в заведенията, но в отговор срещаше само празни, незаинтересовани погледи. Най-сериозната реакция, която получи от някого, бе махане с ръка да го остави на мира.

Тогава се сети за стареца на моста, който ловеше риба. Предположи, че след като той изглежда не участваше във вакханалията в Новия град, едва ли щеше да има нещо против да отговори на въпросите му.

И наистина възрастният рибар се зарадва на компанията му.

– Защо старият град е тъй безлюден? – попита Еленко.

– Защото хората няма какво да правят там – отвърна белобрадият. – Забелязахте ли какво най-вече се среща в него?

– Имате предвид институциите, свързани с душата?

– Да. Впечатляващо, нали?

– Но всички те са празни! – недоумяваше туристът.

– Не са! Само така ви изглеждат. Защото душите са невидими.

– Искате да кажете, че те са посещавани от… душите на хората?

– От седем сутринта до седем вечерта – потвърди старецът. – Такава е програмата на повечето занятия.

– Тоест хората изпращат там само своите души, но не и телата си, така ли?

– Не ги изпращат хората. Душите сами отиват да се учат. А телата само ще им пречат по време на обучението, защото не могат да седят дълго на едно място, огладняват, искат да отидат до тоалетната – с други думи, ще разсейват душите.

Еленко се замисли. Бе чувал, че душата напуска тялото след смъртта му, но не знаеше, че може и преди нея. По собствено желание, както изглежда.

– А през това време – предположи той – телата отиват да… да се забавляват в новия град?

– Да се отдават на плътски удоволствия – уточни ловящият, като вдигна въдицата и извади от водата сребриста риба.

– Всички ли?

– Не, разбира се! Само тези, които имат пари за харчене. Онези, които нямат, работят в обслужването. Но те едва стигат за покриване на най-належащите нужди от работна ръка.

– Тоест предимно в заведенията и някои магазини от първа необходимост? – рече туристът, като си спомни, че само един лодкар бе дошъл да ги превози.

Белобрадият кимна.

– Как се стигна до това положение? – полюбопитства Еленко.

След като прибра рибата в чантата си, старецът най- сетне се обърна към него и го погледна в очите.

– Нима не знаете?

– Съжалявам, явно съм неподготвен.

– Когато стана ясно, че само душите ще бъдат прибрани в Рая – обясни той, – хората първоначално се отчаяха. Най-сетне осъзнаха, че душите са извън техен контрол, а телата няма да отидат в Рая. Същевременно се разбра обаче, че душите ще напуснат окончателно телата едва след като са готови за тази стъпка. Тоест след съответно обучение и подготовка.

– Значи затова са всички тези университети, академии и други институции – забеляза гостът.

– Именно. Когато душата се отдели от тялото, за да отиде да се обучава, то остава подвластно на съзнанието или, с други думи, на мозъка като управляващ орган.  Затова хората решиха, че могат да правят каквото си искат с телата си, които тъй или иначе са обречени на бавна разруха или неочаквана гибел. Тогава какво друго им остава, освен да се забавляват като за последно? Защото не знаят коя душа в кой момент ще се дипломира и ще изостави изведнъж тялото, което ще погине на мига.

Докато слушаше, Еленко имаше чувството, че нещо му се губи в цялата история.

– Ами разумът? – запита той, когато улови липсващия елемент. – Какво става с него? Защо той не се намеси? Нали обикновено той е този, който контролира – трезво и балансирано.

– Както казваше един приятел – усмихна се старецът, – пътят към Ада е изпълнен с добри намерения. Като тези на разума.

Еленко го погледна недоумяващо.

– Разумът абдикира, защото в Рая ще влезе само душата. И нищо не се казва за разума. Къде ще се дене той след гибелта на тялото и възнесението на душата?

© 20210729-1