бюлетин 83

СТАРАТА КЪЩА

Камен лежеше в тъмното с отворени очи. Предполагаше, че ако заспи, те щяха да се затворят. Дотогава обаче предпочиташе да се наслаждава на черно-бялата феерия, която луната, вятърът и листата на дървото пред прозореца разиграваха по стените и по пода на стаята.

Този театър на светлосенките бе безмълвен, разбира се. Изглеждаше му като красив спомен за нямото кино.

Освен на него нощно време Камен ставаше свидетел или по-скоро слушател и на пиеса от разнообразни звуци. Някои от тях добре познати, други носещи изненада с появата си. От нежни и ласкави до груби и заплашителни. Той лежеше и се оставяше те да го отнесат в приказна страна.

Това, че беше сам в старата къща, му помагаше за по-добра концентрация върху случващото се. В такива моменти нямаше нужда от друга компания освен от тази на светлосенките и на симфонията от шумове, които изпълваха нощта. Той ги приветстваше, защото те се явяваха желано и нужно разнообразие на фона на безкрайната снежнобяла пустота и непробиваема тишина, заобикалящи го в света, в който иначе живееше.

Нямаше представа за времето. И не искаше да има. По пода като топчета пинг-понг се носеха наляво-надясно палави кръгчета лунна светлина. В някакъв момент дъските изпод гардероба с инкрустирани врати изохкаха със сух пресипнал глас. В друг дървеният прозорец на два ката сякаш болезнено изстена.

Камен затвори очи и наостри уши. Концертът започваше. Повеи на вятъра духаха из тавана над стаята, в която лежеше, и свиреха чудновата симфония, докато се провираха през вехториите там. Явно влизаха през процепи в дъските под керемидите. Паркетът проскърцваше под стъпките на дядо му, който сновеше посред нощ… По-правилно бе да каже, че живият спомен за неговия дядо обикаляше къщата. Тайнство бе как бродещият спомен успяваше да изтръгне звук от паркета.

В тишината отекваха подобно на изстрели капките от чешмата, когато се разбиваха в металното корито на мивката в кухнята. През някоя пролука в дървената стена долиташе отчетливото цвъртене на мишле, докато котката бе поела нанякъде в своя среднощен поход. Внезапното жужене на комар край ухото на Камен наподобяваше бръм на хеликоптер.

А пристигането на котката през открехнатия прозорец завърши с удивително безшумен десант на пода. След което напереното соло, изнасяно от дългоопашатия обитател на лабиринта зад дървената ламперия, пресекна. После отново настъпи пълна тишина, в която можеше да се чуе дори топуркане на хлебарка, докато пробягваше по пода.

Вятърът навън явно се усили и сенките в стаята взеха да приемат причудливи образи – на роботи, на извънземни, на динозаври. Мъжът в леглото се запита имаха ли днес децата представа кои са били в действителност динозаврите, или в главите им щукаха само разни дракони от фентъзи филмите.

Интересно му бе да научи с какво се забавляваха съвременните младоци – с роботи, с автомобили, с животни? А знаеха ли как се играеше на стражари и апаши?

Даде си сметка, че много отдавна не бе виждал деца. Работата му не бе свързана с подрастващото поколение. А междувременно в неговия свят вече трудно можеше да се приеме някой за невръстен.

Докато лежеше, Камен се замисли, че му липсваше контактът не само с децата. На практика той не общуваше с други хора. Не че самият той имаше желание да го прави. Но изглежда другите нямаха нужда от общуване с него – или с когото и да е било – освен когато това се налагаше при изпълнение на функциите им. Изпълняваха задачите си и нищо извън тях сякаш не ги интересуваше, не ги вълнуваше.

При комуникация те не се появяваха с истинските си образи, а с аватари. Камен бе започнал да прави същото, за да не бъде различен и да не бие много на очи. В определени моменти дори се чудеше съществуваха ли изобщо други хора. Живи ли бяха? Кога за последно бе виждал човек като него?

Щеше да каже много отдавна. Ала отлично знаеше, че можеше да прецизира броя дни от тази среща с точност до секунда.

Когато заспеше, нищо нямаше да му липсва. Камен обаче не желаеше да потъне в сън. Не искаше да пропусне още една нощ, през която да се чувства жив.

Със своите въздишки и стонове къщата около него беше жива. А с нея бе жив и той. И с детинско любопитство следеше играта на лунните зайчета. Сякаш ги виждаше за пръв път.

Защото осъзнаваше, че можеше да е за последен. Че бе възможно и все по-вероятно след поредната нощ да не го допуснат повече в старата къща.

Камен се страхуваше… Не, това не бе просто страх. Не го бе страх какво щеше да се случи някой ден, а по-скоро изпитваше опасение, че то неминуемо щеше да се случи рано или късно. Безапелационно и непоправимо.

Една сутрин щеше да го огрее светлина, която не хвърляше сенки. Една сутрин щеше да чуе ехото от липсата на звук.

В тази светлина щяха да се стопят и последните призрачни сенки, реещи се в киберпространството като него самия, които изкуственият интелект още не бе прочистил в прекрасния нов свят без хора. А безшумен гръм щеше да пръсне съзнанието му на милиарди битове стерилна информация, която дори да просъществуваше хилядолетия, нямаше да донесе никому наслада от живота.

От живота такъв, какъвто го помнеше Камен, макар и за една открадната нощ. И искаше, ако бе възможно, никога да не го забрави.

© 20250720-2