бюлетин 85

УБИЙСТВО В БУТИЛКА

Диапроекторът престана да бучи, светлините в залата бяха запалени, вратите се отвориха. Лекторията бе свършила. Около подиума се събра пъстра тълпа от деца и възрастни, които можеха да са техни баби и дядовци, или да не са, а просто такива, които мечтаеха да имат внуци. Лекторът им раздаде предварително подготвените ксерокопия на писма, като сегиз-тогиз ръсеше шеги.

– Това да не ти е морето бе, Киро? – обади се един от пенсионерите, които го чакаха на вратата. – Къде ще пускат тия писма, в Искъра ли, или в Перловска река?

Кирил не им обърна внимание и ги остави да висят, докато не свърши да приказва и с последния малчуган, чиито въпроси изнервиха най-вече баба му.

– Стига си се занимавал с празни шишета! – смъмриха го чакащите съратници. – В близката кръчма се намират и пълни! – подканиха го.

Обещал бе и нямаше измъкване. Съученици отпреди петдесет и повече години, които неблагоразумно бе поканил на лекторията си за писмата в бутилки. Нали бе започнал да ги пуска именно тогава, докато ходеха заедно в едно и също школо. Те се бяха съгласили само при условие да им разкаже официално премълчаните истории след това на чашка.

– Вдигам тост за Нептуновата поща! – рече Кирил, когато им сервираха ракия.

– За капитана, който черпи! – поправиха го начаса останалите.

– Само първия път! – опита да се измъкне той, ала бе късно.

– Още по едно! – викнаха пламнали гърла, гаврътнали малките чаши.

Кирил ги изгледа как смело отпиха от втората ракия и побърза с разказа си.

– Да знаете, ако ме прекъснете, си тръгвам веднага и ви оставям сами да се оправяте! – предупреди сериозно той. – Не обичам да ме смущават, когато си припомням тези истории.

– Хайде, хайде!

– Думата на капитана е закон! – удари той с юмрук по масата така, че чашите подскочиха. Слава Богу, вече бяха празни.

– Не си придавай важност, Киро! – обади се Митко Заядливеца, който го дразнеше още от ученическите години. Не бе поканен, но някак си се бе озовал на лекторията. – Всички знаем, че си ги измисляш.

– Тогава за какво да ви ги разправям?

– Не го слушай, Кире, ние ти вярваме – обади се старият му приятел Гошо.

– Най-вече за това как си изпил толкова хиляди бутилки, за да ги хвърлиш в океана – добави Спиро, друг пословичен заядливец. – Защо не се сети тогава да ни поканиш, да ни почерпиш? Щеше да имаш повече бутилки за пускане и току-виж си влязъл в Книгата на Гинес.

– Аз и така съм поставил рекорд – понечи да се защити Кирил.

– Да, бе, знаем ний – рекорд по поркане. Само дето не си помнел колко точно си изпил и свидетелите ти също били паднали под масата, така че не успели да го регистрират.

– Ако не престанете – започна той, – ще…

– Успокой се, де, майтап – намеси се тежко Сашо Слабака. Като бивш партиен секретар бе свикнал да командва и не пропусна и този момент: – Поръчай пак по ракия, пък разправяй тогаз!

– Знаете ли, двамина се ожениха благодарение на моята поща – поде малко притеснен Кирил. – От Алжир са, и двамата намерили бутилки, а като изпратих писмата им за изложба там, се запознали и…

– Стига лирика, дай нещо по-пикантно! – трите ракии бяха дошли множко някому.

– Веднъж, докато плавахме край либийския бряг, на бутилките се натъкнали военни кораби на Кадафи…

– Ако беше вярно, сега нямаше да си жив! – бъзикна го Заядливеца.

– Замръзнала в един айсберг бутилка в Северния ледовит океан била…

Повечето изглежда не го слушаха, а си говореха помежду си или клюмаха. Интерес към историите му проявиха най-вече Гошо и Сашо, макар тъкмо те да ги знаеха от години.

Доразказа, каквото бе започнал, и предложи да си ходят.

– Искаш да се измъкнеш, а? – изстреля Заядливеца. – Докога ще ни баламосваш с празни бутилки? Чакаме да извадиш някоя от тези, за които още не си отпечатал писма. Ние ще ти помогнем, като я изпием, докато ти ни четеш писмото.

Агитката на групата реши, че ще си допие у Митко. Бяха хванали Кирил от двете му страни, за да не им избяга. В таксито обаче имаше място само за четирима и след кратък спор и размишление решиха да оставят него.

– Слушай, Киро – едва изговаряше думите Спиро, – знаеш къде живее Митака. Чакаме те там след половин час с твоя Нептунов еликсир… – мислите му блуждаеха и той се учуди какво бе казал току-що, за да разсмее по-трезвите Гошо и Сашо. – Няма нищо! Чакаме те…

– Ако не се появиш – изръмжа Заядливеца, – ние ще те навестим!

Таксиджията ги подкани да затварят вратите и потегли с такова хъркане на двигателя, сякаш не те, а самата му кола бе пияна.

– Вие ще дойдете ли? – попита Кирил останалите на улицата с него по-близки приятели.

– Не, утре съм рано на работа – рече Гошо.

– Ти да не си луд да ходиш при тях? – смъмри го Сашо, който въпреки пиенето понякога бе доста трезвомислещ.

Кирил вдигна рамене и тръгна покрай кръчмата, чиито прозорци угаснаха един по един като покосени от сянката му.

*

Звънецът на вратата извади Заядливеца от вцепенението дотолкова, че той успя само да отвори вратата и да поеме бутилката, която му бе подадена. После се срина в антрето и затисна външната врата.

След около час, насъбрали малко сили след кратка дрямка, Митко, Спиро и другите двама среднощни пиячи затърсиха поредната пълна бутилка. Домакинът изведнъж се чукна по челото, сякаш бе открил очевидното, и се затътри към антрето. След миг се върна с тъмна бутилка във форма за шампанско.

– Откъде намери това изкопаемо? – попита Спиро, като посочи полепналите по нея изсъхнали водорасли.

– Киро я донесе. Както обеща.

– А къде е самият той?

– Не знам. Сигурно си е отишъл.

– Какво е това тук, восък ли? – учуди се техен съученик, който навярно не си спомняше собственото име.

След упорита борба със счупен тирбушон бутилката бе отворена и карето пиячи вдигна чаши с тъмночервена течност.

– Това е поне на хиляда години! – измляска Спиро.

– И гъсто като кръв! – добави Заядливеца.

Виното бързо свърши. Въпросът бе откъде да се намери още пиячка. Взеха да вдигат и проверяват всички бутилки една по една, да не би някъде да е останало нещо недопито.

– Вижте тук! – обади се Спиро, като размаха бутилката от шампанско.

Вдигната дори на светлината на голата крушка в панелната гарсониера на Заядливеца, бутилката оставаше все така тъмна.

– Вътре има нещо! – констатира Митко. – Пустият му Кирил, сигурно ни е написал писмо!

Най-накрая всички решиха, че това, което забелязват през тъмнозеленото стъкло, трябва да е лист. Но нямаше как да го измъкнат. Гърлото бе твърде тясно, а той се бе отпуснал в течността.

Единственият изход бе да счупят бутилката.

Листът бе светъл, но не бе хартия, а по-скоро нещо пластмасово или някаква лепкава тъкан. Върху него се забелязваха няколко леко размити, тъмночервени – досущ като виното – букви.

– Можеш ли да прочетеш какво пише? – попита Заядливеца. – Не си намирам очилата. – Макар премрежването на погледа му да не се дължеше на диоптрите.

– Мъ… сте – изхълца Спиро. После се сети да разтвори листа. – Мъ… – рече той, изпусна го от пръстите си и се сгромоли от стола на земята.

За да направи компания на останалите трима под масата.

А върху нея под бледата светлина на крушката по странния лист все пак изпъкнаха няколкото букви:

МЪРТВИ СТЕ!

© 2001