бюлетин 86

ЛАМЯТА

Грохот из недрата на Витоша разбуди ламята от вековния ѝ сън. Излезе тя навън през дупката, отворила се в стената на пещерата ѝ, и що да види: железен юнак копае с пълна сила, сякаш ще пробива планината.

– Ей, ти! – провикна се първата ѝ глава.

– Стига чука! – изръмжа втората ѝ глава.

– Сега ще те хапна! – облиза се третата ѝ глава.

Тракането на металните ръце по скалата престана и на главата на четвъртития юнак се покатери човек.

– На мен ли викаш? – отвърна мъжът.

– Че друг виждаш ли наоколо? – огледаха се трите глави в останалите посоки. – Какви ги вършиш тук? Казвай бързо, че ще те изям!

– Ох, изяж ме, бащице триглав! – въздъхна строителят. – Да не мислиш, че предпочитам да копая тунел?

– Ти това ли правиш? – възкликна първата глава.

– Тунел под Витоша! – сопна се втората.

– М-м, мръвката сама ще ми идва – замечта се третата.

– Ами да, не забелязваш ли?

– Това ли ни събуди? – запитаха в хор главите на ламята.

– Съжалявам, не е лесно да трошиш упорит витошки камък.

– Знаем, знаем – поклатиха се главите.

– Ако ще ме ядете, давайте. Иначе да се връщам на работа.

– Почакай, човече! – спря го първата.

– Може да те пожалим – обади се втората.

– Ако ни посочиш друг за закуска – допълни третата.

Мъжът ги погледна изумено.

– Ако имаше други, щях ли аз да се бъхтя тук?

– Какъв си ти строител, дето бачкаш сам? – каза глава номер едно.

– Къде са работниците ти? – попита номер две.

– Да не си ги изял? – оголи зъби три.

– Шеф съм на фирмата. Георги Димитров или за приятели Жоро Павето – представи се той. – В България днес е така. Баш майсторите пият бира, а началниците им опират пешкира.

– Наистина ли?

– Ама че държава!

– Къде е бирата?

– Слушай сега, Жоро – рече номер едно. – За да не те изям, ще се договорим за следното. Ще ни платиш да ти позволим да прокараш тунела.

– Готов съм да ме глътне първата ти глава, бащице, защото не мога.

– Защо не можеш?

– Кметът вече ме обра, за да ми даде правото да строя тунела под Витоша.

– И таз добра! – възкликна едно.

– Тогава ти предлагам – намеси се номер две – да ни събираш такса на входа и изхода.

– Нека ме разкъса втората ти глава, бащице, защото е невъзможно. Закъснели сте.

– Как така?

– Разни бабаити вече са се наместили в Симеоново и Рударци и за да ми разрешат да копая през техни терени, поставиха филтър, който да взима парàта и от двете страни.

– Не може да бъде! – възмути се две.

– Паве или не, ще те схрускам! – запени се номер три. – Освен ако не се съгласиш да получаваме процент от всеки километър, изминат от хората.

– Много си хитра, последна главо! – подсвирна първата.

– Разстоянието под Витоша между Симеоново и Рударци е най-дълго – коментира втората.

– Не съм го избрал аз! – простена строителят. – Княжевци не ни пускат, в Бояна имало резиденция, тузарите в Драгалевци ще ни отстрелят, ако припарим.

– Значи си съгласен?

– Как да съм съгласен, бре? Няма как.

– Какво пък има сега? – проскърца със зъби три.

– Да ме изяде третата ти глава, бащице, ама съм на загуба с тоя тунел.

– Ти ли си луд или нас на луди искаш да ни правиш? – едновременно блъвнаха огън трите пасти на ламята. Само гърбът на Жоро остана недопечен.

– Не е майтап, триглави, а бедствие. Когато обявиха конкурса, искаха оферта за прокопаването на тунел, който да разтовари дефилето между Княжево и Владая. Всички си мислехме, че ще го правим успоредно на стария път.

– А какво стана?

– Премиерът взе от Европейския съюз пари за проект, в който дал това трасе, най-дългото. И си ги прибра, защото аз, спечелилият търга, бях подписал договора с цена за два пъти по-къс. Така че съм на пълна загуба.

– Защо го копаеш тогава, глупако?

– Защото неустойката е по-висока от загубата и като не мога да я платя, ще отида в затвора, където ще копая пак тунела, само че безплатно на държавата.

– А така какво ще спечелиш?

– Каквото намеря, мое си е.

– Намери ли нещо досега?

– Ами… едно интересно животно. Някой зоопарк може добре да ми плати за него.

– Къде е то? – изправи се първата глава.

– Не го виждам – огледа се втората.

– Става ли за ядене? – поинтересува се третата.

Георги замълча. Шега с ламя не биваше.

– Ще ме ядете ли в края на краищата? – попита той.

– Ако ми доведеш кмета, ще ти се размине.

– Или премиера.

– А може и цял керван бабаити – примляска замечтано третата глава.

– Къде са ти работниците? – сети се първата.

– Нали имаш такива? – стрелна го втората.

– Много вървят с бира – ухили се номер три.

Димитров се замисли, после извади от джоба си свирка и я наду.

– Какво правиш? – стресна се номер едно.

– Давам им сигнал, че ще се плащат надниците.

– Нали те не работят? – учуди се две.

– Няма значение. Изяжте ги, ако искате.

– Тук има нещо гнило – усъмни се третата глава. – Изплюй камъчето!

– Профсъюзът им също ми съдра кожата след кмета, премиера и бабаитите. Затова получават пари, без да се трудят.

– И какво ще стане, ако ние ги разкъсаме? – попита триглавият.

– Техният синдикален лидер най-вероятно ще ти отсече главите и ще си ги закачи като ловен трофей над камината.

При тази перспектива ламята подви опашка и се прибра обратно в недрата на Витоша. Там заспа отново, но в продължение на векове я мъчеше троен кошмар.

Първата глава умираше от глад на сън.

Втората глава си представяше, че другите две са станали канибали и искат да я изядат.

А третата си мислеше, че е станала вегетарианка.

© 2003