бюлетин 89

ДА НАПРАВИШ ИЗБОР

Преди няколко дни с дълбока скръб научихме за трагичната смърт при самолетна злополука на известния наш журналист, незаменим редактор и виден общественик Симеон Марски, събитие, на което средствата за масова информация отделиха особено внимание. Но аз нямам намерение да повтарям печалните слова или да се впускам в закъснели хвалебствия за миналите му заслуги, нито като негов колега да дам по-специален израз на скръбта си.

Симеон бе мой приятел. Искам да разкажа нещо, което сигурно няма да влезе в биографичните бележки за Марски. Това бе просто един наш разговор и тъй като още помня думите му, запечатали се в съзнанието ми, предпочитам да възстановя диалога, вместо да го преразказвам.

Беше късно вечерта, когато тържественото честване на шестдесетгодишнината на Марски бе свършило и гостите си бяха отишли. По стар навик бяхме останали сами – аз и Симеон, да поговорим на чашка кафе за случилото се през деня, за впечатленията си от последната среща с приятели, които дълго не бяхме виждали.

Настаних се удобно в креслото до камината, докато Симеон натъпка лулата си. Макар и странно, като се знае професията му, той бе рядко мълчалив човек, но заговори пръв:

– Интересува ли те как започнах кариерата си?

Винаги ми бе интересно да науча нещо ново, защото по принцип той разказваше твърде малко за себе си.

– Искам да го споделя с някого след толкова години, а ти си ми най-близък – продължи Симеон.

– Благодаря за доверието – отвърнах. Предчувствах много интересна история, която обещаваше да бъде дори тайнствена.

– Като млад бях решил да стана писател-фантаст, и то не случайно. Просто имах способността да виждам бъдещето – при тези думи той погледна към мен – и оттам черпех сюжети за разказите си. Смятах, че с подобна дарба успехът ми трябва да е осигурен. Бях страшно разочарован, когато един след друг всички редактори отхвърляха ръкописите ми.

Симеон се спря, за да запали лулата си.

– Още не мога да разбера защо бяха недоволни, какво не харесваха в произведенията ми. Но това е минало. – Той дръпна силно и бавно изпусна дима. – Виждам, че не си много учуден. Отегчавам ли те?

– Не – побързах да кажа. Слушах го внимателно, но не давах израз на впечатлението, което той търсеше с думите си. – Очаквам да стигнеш до същността на разговора, който целиш тази вечер.

Прямотата ми го засегна, въпреки че бе свикнал с нея.

– Добре. Как станах журналист? – Симеон се замисли за момент, сякаш за да си припомни. – Исках да убедя някой редактор в таланта си или по-скоро в необикновената си дарба, затова написах разказ във вид на репортаж за събитие, което щеше да се случи след седмица, но единствен аз знаех предварително това. Ставаше дума за едно откритие, предопределено да повлияе на съдбата на двама души – на астронома, който щеше да го направи, и на мене. Описах всичко много подробно и точно и занесох материала в едно списание, което печаташе от време на време и научна фантастика. Обаче бях сгрешил в прогнозата си за начина, по който щеше да се промени животът ми.

– Как така? Да не би пак да са ти затворили вратата?

– Не. Този път не. Напротив. Публикуваха го.

– Тогава защо? Нали това искаше?

Симеон седна в отсрещното кресло и се засмя:

– Обаче не като фантастичен разказ. Мислех да им кажа как го бях написал и да им предложа да се обзаложим, че след седмица събитието наистина ще се случи, и то точно по описания начин. За моя най-голяма изненада главният редактор каза, че много харесва репортажа и че го приема за печат, без да ми даде възможност да му обясня каквото и да е.

– Добре, че не си го сторил – обадих се аз също с усмивка. – Щяха да те сметнат за луд.

– Може би. Той ме похвали, че стилът ми бил отличен и че съм изложил подходящо фактите, дори изрази желание да му сътруднича и по-нататък като репортер.

– Странно. Не беше ли го предвидил: че вместо писател-фантаст кариерата ти ще бъде на журналист?

– Знаех го и затова го приех леко впоследствие. Именно тогава открих особеността на дарбата си. Не виждах само един модел на бъдещето, ами два: първият се определяше от естествения ход на събитията, докато вторият представяше последствията от измененията, които биха настъпили, ако аз, след като знаех какво ще се случи, се опитам да се противопоставя на съдбата.

– Тоест ти си имал избор между два варианта на бъдещето: единият би станал действителност, ако играеш просто ролята на обикновен наблюдател. Но в случай че реагираш на предварително известните ти обстоятелства, всичко би се развило по друг, по-различен начин.

– Точно така. След като прецених, макар и доста субективно, кое от двете възможни положения би било по-добро, аз се отказах от фантастиката.

– Защо?

– Изглеждаше, че няма да се радвам на особен успех.

– А като журналист?

– Сигурно щях да пиша само обикновени дописки, ако не бе станало чудно съвпадение, просто едно невероятно стечение на обстоятелствата. Материалът излезе на бял свят точно в деня, когато откритието бе извършено, и предизвика страхотна сензация. Астрономът бе изчезнал безследно и светът нямаше да научи никога за откритието му, ако не беше моят репортаж. – Симеон изпусна огромно кълбо дим и добави: – Добре, че откривателят все пак бе оставил прощално писмо, иначе можех да си имам големи неприятности.

Вече не криех любопитството си и го попитах заинтригуван, като видях, че не възнамерява да продължи сам:

– После какво стана?

– А, нищо особено. Станах журналист със забележително реноме. Редакторът искаше материали, независимо дали съм присъствал на събитията или не. Не се съмняваше, че те са се случили именно така, както съм го описал. А аз премълчах за дарбата си.

– Нали не си загубил удивителната си способност? Притежаваш ли я още? – изстрелях въпроса, който ме вълнуваше, без да съобразя веднага, че такъв жив интерес може да го смути.

– Разбира се – отговори той, но като ме изгледа, каза изведнъж сериозно: – Не ме питай нищо. Да не говорим повече.

Явно бе предусетил какви мисли се въртяха в главата ми. Бих го запитал за хиляди неща: например защо не е играл на тото да спечели пари, щом би могъл да знае числата предварително. Обаче като помислих малко, сам достигнах до отговора, който би ми дал: вариантът с евтината печалба трябва да е бил по-неприемлив. Чудно ми бе каква информация е имал за бъдещето, която да го накара в последния момент да се откаже от брак, обещаващ да излезе щастлив поне в очите на другите. И не на последно място бих се интересувал дали може да ми каже нещо за моята лична съдба.

Седяхме известно време мълчаливи, с лица към камината. Реших, че ще е по-добре вече да си тръгвам, но не се сдържах да задам на Симеон един последен въпрос.

– Всъщност, какво искаше да ми кажеш с тази история?

Той не ме удостои с отговор. Хвърли ми само бегъл поглед на сбогуване и се втренчи отново в изгасналата си лула, която държеше в ръка.

Нужно ми беше още съвсем малко, за да разбера тогава мисълта му, но аз я осъзнах едва след седмица, в деня на смъртта му.

Марски е трябвало да направи избор между две различни възможности за развоя на събитията в живота занапред. Спомних си разговора ни, с който сякаш бе искал да каже: важното е правилно да избереш как именно да постъпиш, какво да пожертваш и какво да оставиш. Но не ми беше ясно колко по-лош е бил другият вариант за бъдещето, така че човек да приеме смъртта.

Днес в разговор с един колега случайно научих, че първоначално някой друг от сътрудниците трябвало да замине за конференцията. Но Марски решил, че е по-добре той да присъства лично. И се качил в самолета.

Вместо него.

© 1984