бюлетин 92

ТЕЛЕФОНЪТ КРАЙ ПЪТЯ

Давид се спускаше както обикновено по инерция от къщата си високо на хълма. Ръмеше и тази сутрин изглежда нямаше желаещи да тичат из лабиринта, оформен от високи зидове и железни порти, украсени с охранителни камери. Когато стигна шосето, водещо покрай брега, колата бе набрала доста висока скорост и при рязкото натискане на спирачките тя поднесе леко.
„Остарявам – въздъхна той, – не ставам вече за състезател.“
Макар да овладя лимузината без проблем, настроението му за деня бе помрачено. Пътят беше пуст, едва ли някой бе забелязал, пък и защо трябваше да има значение дали го е видял…
Тогава насред градината между шосето и плажа съзря телефонджията, който стоеше невъзмутимо под лекия дъжд и го наблюдаваше. Телефонджията – така го бе нарекъл в мислите си. Човекът, който всеки ден чака в парка край морето. Най-късно докато Давид стигнеше светофара, телефонът иззвъняваше, мъжът притичваше и вдигаше слушалката.
Всяка сутрин. В осем, осем без четвърт или и четвърт, в осем и половина. Независимо в колко точно Давид минаваше оттам. И сега…
Апаратът в самотната кабина започна да звъни, телефонджията притича леко към него, без да изпуска лимузината от очи.
Светеше зелено, отзад се бе появил някакъв джип, Давид натисна педала, светофарът остана назад, а заедно с него мъжът, телефонът и историята, повтаряща се всеки делничен ден. За уикенда не знаеше. Тогава не ходеше на работа и никога не му бе хрумвало да провери дали телефонджията ще е там в събота или неделя.
*
Дали заради разваленото настроение от сутринта – мъжът в парка го бе видял как занесе, или заради непрестанния телефонен звън в кабинета му този ден – на секретарката ѝ прилоша и той я освободи на обяд, по пътя за дома мислите му се върнаха към странния телефонджия.
За пръв път го видя в началото на миналото лято, малко преди да замине в командировка из Европа. Няколко дни поред, за да му направи все пак впечатление. Не си спомняше дали телефонджията се бе появявал пак в парка и след като се върна месец по-късно. Не би обърнал внимание на такава дреболия, каквато навярно вече отдавна бе забравил. Пък и едва ли би забелязал, защото съзнанието му бе изцяло заето с приключване на договорените сделки по време на командировката.
После Клара, съпругата му, замина да се лекува или по-скоро да се предпазва от ревматизъм, оплаквайки се от твърде влажната есен и навярно не по-лека зима.
Точно като на шега, Клара се върна на първи април. Тогава Давид си взе отпуск – по-точно си позволи да отсъства от офиса цяла седмица – и двамата отидоха на почивка на Бахамските острови.
Когато се върна, първата му грижа бе да заличи, най-вече в собственото си съзнание, мнимите следи от зарязаната му работа.
Едва на втората седмица си даде сметка, че всяка сутрин забелязва един и същи мъж край телефона преди светофара. Нарече го телефонджията поради липса на по-подходящо обозначение.
Отново настъпи лято, историята се повтаряше всяка сутрин, без обаче да събуди любопитството му. Давид имаше от години навика да се съсредоточава върху задачите си за деня, докато се спускаше по инерция през квартала. Обикновено слаломът между тичащите в разноцветни анцузи му действаше донякъде разсейващо, затова преди светофара с усилие на волята си той се концентрираше отново.
И не обръщаше особено внимание на телефонджията.
До днешния ден.
Когато наближи светофара, умишлено намали, за да хване червено. Използва двайсетте секунди, подарени от пътната полиция на случайни пешеходци, тръгнали към плажа, за да огледа мястото и да си състави план.
*
На следващата сутрин небето бе кристалносиньо и обещаваше ясен, жежък ден. Заобикаляйки на зиг-заг любителите на джогинга, Давид дори за пръв път се възмути от пречкането им и натисна веднъж клаксона. Изрусена мадама гневно обърна изкуствено опънатото си лице към него, докато я задминаваше.
Когато излезе на шосето, мъжът небрежно се разхождаше по алеята, успоредна на плажа. Сякаш не забелязваше лимузината, която го изпревари, насочила се към светофара.
Когато се изравни с телефонната кабина, Давид обаче изгаси двигателя, включи мигащи светлини и почти веднага закова на място. Това бе единственият начин да спре толкова близко преди светофара. Слезе припряно от колата, вдигна предния капак, после мина отзад и извади аварийния триъгълник от багажника. Докато се навеждаше да го постави на десетина метра зад лимузината, извърна очи да види какво прави телефонджията.
В този миг телефонът иззвъня. Давид се спусна към кабината и в първия момент даже не успя да се учуди, когато си даде сметка, че мъжът тръгва насреща му, а не към телефона. Разминаваха се, той едва го огледа в бързината – млад мъж с кестенява коса и гладко лице (отстрани не успя да различи цвета на очите му), строен, мускулест, доколкото се виждаше по очертанията, изпъкващи върху прилепналата фланела. Телефонджията пък се направи, че не го забелязва.
Телефонът звънна пак сякаш отчаяно и Давид се затича към него, натисна вратата хармоника, влезе в кабината, вдигна слушалката и чу нежен глас:
– Здравей, скъпи!
Стори му се, че е гласът на неговата съпруга.
– Здравей, мишчице – пробва се той.
– Здравей, мишок – дойде отговор, който му потвърди, че наистина е жена му.
– Клара…
– Този път се хвана в капана! – прекъсна го тя и затвори.
– Почакай!
Ала линията беше мъртва.
Шокът му попречи отново да не осъзнае веднага какво точно вижда. Мъжът, приближил се до колата му, спокойно прибира триъгълника, затваря капака, качва се в лимузината…
Давид постоя още секунда-две вцепенен така, после понечи да отвори вратата на кабината, ала не успя – тя някак си се бе залостила и не искаше да се прегъне.
Започна да удря по нея, да вика, без да си дава сметка, че едва ли има кой да го чуе.
Телефонджията потегли с неговата кола. Напук на светофара, противно на пътните знаци край него и напълно в разрез с правилника за движение той обърна обратно със свистене на гуми и занасяне – без никакво притеснение, за разлика от Давид, – после сви в уличката, водеща нагоре по хълма.
През стъклото на кабината всичко това се наблюдаваше сякаш увеличено на голям стереоекран в кино. И той можеше да види продължението на филма – евтин холивудски боклук, в който левентът любовник освобождава богатата – каквато сигурно ще стане с наследството – красавица от стария ѝ вече ненужен съпруг.
Нима неговата Клара…
Зададе се камионетка. Вдясно от шофьора мярна две глави. Давид размаха диво ръце – дано спътниците го забележеха! Бяха от неговата страна и не трябваше да гледат светофара. Видяха го – двама малчугани, които на свой ред му махнаха. Нямаше особен шанс някой да спре, защото бе забранено.
Погледна в другата посока към парка. Пуст както винаги, плажът бе далеко, а откак хората имаха мобилни телефони, рядко някой щеше да се разкара до кабината, за да използва автомата.
Оставил бе мобилния си телефон да се зарежда в колата, защото, кой знае защо, нощес батериите му бяха спаднали тотално.
А защо той да не използва автомата в кабината?
Обърна се с лице към апарата и едва тогава забеляза, че бе повреден – всички бутони бяха хлътнали и очевидно не можеха да се натискат повече.
Заби отново юмруци в стъклото, ударите му прозвучаха глухо. Явно слагаха вече армирани, след като доста хора бяха изпозастреляни в подобни кабини. Натисна с рамо вратата в единия край. Никакво помръдване. Очевидно някаква скоба бе паднала отвън и ѝ пречеше да се свие.
Капан, затвор, от него излизане няма! Ту студени, ту горещи вълни заляха Давид, по челото му изби пот. Колко ли време щеше да се наложи да прекара в тази телефонна кабина? Без храна, без вода. Имаше ли изобщо надежда да се измъкне от нея?
По обед жегата щеше да стане непоносима, неговото слабо сърце можеше да не я издържи.
Не му се наложи да чака толкова.
Само два часа по-късно патрулна кола забеляза възрастен мъж, застанал на колене и подпрял бледо чело о стъклото на телефонната кабина. Полицията можеше, разбира се, да спре, където пожелае.
Когато полицаите освободиха вратата и я натиснаха да се отвори, тялото вътре падна настрани и главата се удари в паното под телефонния апарат. Едва ли го заболя обаче.
На първо място сърцето на Давид не бе издържало предателството на съпругата, която бе обичал всеотдайно – както той самият смяташе, която бе извадил от нищета и превърнал в кралица, а себе си в неин покорен роб.
Не бе съобразил обаче, че понякога патрициите изпращат робите на гладиаторски битки с предопределен изход – досущ като в предварително продадените сделки в бизнеса, в които се допуска да оцелее само любимецът им.
© 2002